О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
София, 01.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3214/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. К. Д.-С. и К. Т. С. чрез техния пълномощник адв. М. К., против решение № 168 от 14.04.2016 г. по възз. гр.д. № 86/2016 г. на Плевенския окръжен съд.
В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение, като се твърди, че същото е постановено свръх петитум и извън предявените искове, тъй като ищците са майка и син и съдът е следвало да определи правата в съсобствеността на всеки от тях, а не общият обем на притежаваните от тях права. На следващо място поддържат, че въззивното решение е и неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
Считат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/Чия е доказателствената тежест по иск за ревандикация срещу владелец, разполагащ с нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка, относно намерението за упражняване на фактическа власт, предвид презумпцията на чл. 69 ЗС. 2/ За формалната доказателствена сила на нотариален акт и доказателствената тежест на страната, която го оспорва. 3/ Задължен ли е съдът да обсъди всички относими към спора доказателства съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК с оглед мотивираността на съдебния акт и с оглед изследване на вътрешните отношения между сънаследниците при манифестиране и предаване владението приживе от бъдещите наследодатели на един от наследниците, който започва да упражнява фактическа власт върху целия имот. 4/ Липсата на защита от страната по иск с правно основание чл. 108 ЗС с посесорни искове и непрепятстване владението в повече от 10 години, липсата на ключ и неползването на имота могат ли да се считат за непротивопоставяне на владението и за прието манифестиране на владението. 5/ Значителните ремонтни дейности на имота, които са били явни и видими и за които ищците са знаели и не са се противопоставили, могат ли да се считат за демонстриране на намерението за своене. 6/ Какво е значението на предварителната уговорка с наследодателя и наследниците му за предаване владението само на един от наследниците, който остава в имота, по отношение намерението му да го свои и чия е доказателствената тежест за оборване намерението за своене на вещта, с което е установена фактическа власт върху имота. 7/ По какъв начин и с какви действия владелецът следва да демонстрира пред останалите сънаследници, с които е в близки родствени връзки, че владението му е предадено от наследодателя и считано оттогава смята имота за свой и че в периода повече от 10 години владее, а не държи идеалните части, като свои собствени, след като останалите сънаследници не са предявили претенции повече от 20 години, посещавали са имота, но само като гости, не са го ползвали и обитавали по смисъла на ТР № 1/ 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д. № 4591/2015 г. на ВКС, І г.о., и решение № 107а от 25.05.2011 г. по гр.д. № 1297/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.
В подаден чрез адв. А. К. писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Т. С. С. и И. М. С. изразяват становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 1765 от 11.12.2015 г. по гр.д. № 1018/2015 г. на Плевенския районен съд, V- ги гр. състав, с което е признато за установено по отношение на К. Т. С. и Б. К. Д.- С., че Т. С. С. и И. М. С. са съсобственици общо на 1/2 ид. част от УПИ VІ-1358 в кв. 92 по плана на [населено място], с площ 820 кв.м, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда с площ 80 кв.м, лятна кухня с площ 40 кв.м и второстепенни постройки, на основание наследяване, и ответните са осъдени да предадат на ищците владението върху ? ид. част от този имот.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният недвижим имот е бил собственост на общите на страните наследодатели Т. С. Т. и Х. В. Т.. Т. Т. е починал през 1983 г. и е наследен от съпругата си Х. и от двамата си синове-С. Т. и К. Т.. С. Т. е починал през 1985 г. Негови наследници по закон са съпругата му И. С. и Т. С.- ищците по делото. През 2001 г. е починала и Х.. Тя е наследена от сина си К. Т. и от внука си Т. Т.. Изследвайки наследяването в различни хипотези – ако имотът изцяло или отчасти е бил съпружеска имуществена общност на двамата наследодатели, или е бил индивидуална собственост на съпруга Т. Т., въззивният съд е достигнал до извод, че във всички случаи след смъртта на двамата, ? ид. част е придобита по наследяване от сина К. Т., а останалата ? ид. част- от наследниците на сина С. Т.. Приел е, че за изхода на предявения иск за ревандикация е без значение обема на правата на всеки от ищците, тъй като двамата претендират общо да са собственици на ? ид. част, съответстваща на общия им наследствен дял.
За да уважи предявения иск за ревандикация съдът е приел, че ответниците не са придобили по давност правото на собственост върху притежаваната общо по наследство от И. С. и Т. С. ? ид. част от имота. След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства е достигнал до извод, че след 1986 г., когато са сключили граждански брак, ответниците са ползвали за определен период имота, докато задоволят жилищните си нужди, а след 2001 г. имотът е бил необитаем, за което свидетелства обстоятелството, че за периода 2002-2013 г. за него не са потребявани питейна вода и електрическа енергия, а партидите не са променяни и продължават да се водят на името на общия наследодател Т. С. Т.. Намерил е за недоказано твърдението на касаторите за наличие на уговорка с наследодателката Х. Т. процесният имот да остане за тях, а друго жилище, собственост на майката на Х., в което наследодателката се е преместила да живее, за да се грижи за майка си, да остане за ищците. Приел е, че след смъртта на Х. през 2001 г. касаторите не само не са демонстрирали по никакъв начин спрямо ищците, че считат имота за свой, но не са упражнявали и фактическа власт върху него лично или чрез другиго.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятна недопустимост на същото. Обстоятелството, че съдът е уважил иска за ревандикация в общия обем на притежаваните от ищците права, така, както е поискано с исковата молба, без да определи в диспозитива квотите в съсобствеността на всеки от тях, не обосновава извод за недопустимост на постановения съдебен акт. Искът за ревандикация е предявен от двамата ищците при условията на активно субективно съединяване и има за предмет ревандикация на идеална част от недвижимия имот, съответстваща на обема на правата, които те са придобили общо по наследяване пряко от техния наследодател и по право на заместване от неговата майка Х. Т. /тъй като наследодателят им е починал преди нея/. Този обем права е предмет на правния спор за собственост между страните и по него съдът дължи произнасяне с диспозитива на решението. Наследствените права на всеки от ищците в рамките на дела на техния наследодател не е предмет на делото, а касае техните вътрешни правоотношения.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите относно доказателствената сила на нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка, разпределяне на доказателствената тежест при оспорването му и задължението на съда обсъди всички относими към спора доказателства и да мотивира своя акт. Безспорно е между страните, че процесният имот е сънаследствен, поради което при разрешаване на първите два въпроса са приложими задължителните указания, дадени с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че в отношенията между сънаследници презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение; че когато само един от сънаследниците остава да живее в сънаследствения имот, той има качеството на държател на идеалните части на останалите сънаследници и ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици; че завладяването на частите на останалите и промяната на намерението трябва да се манифестира пред тях чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, като във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. В същия смисъл се е произнесъл и въззивния съд, който е анализирал в съвкупност всички събрани по делото доказателства относно ползването на имота от ответниците след 1986 г., от които може да се съди за характера и продължителността на упражняваната от тях фактическа власт. Посочил е какви обстоятелства приема за установени и какви правни изводи прави въз основа на тях. Обсъдил е и е дал е отговор на доводите, наведени от касаторите с въззивната им жалба. По този начин е процедирал в съответствие с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 236, ал.2 ГПК, изискваща съдът да мотивира своя акт.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 или 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите дали липсата на защита от страната по иск с правно основание чл. 108 ЗС с посесорни искове и непрепятстване владението в повече от 10 години, липсата на ключ и неползването на имота могат да се считат за непротивопоставяне на владението и за прието манифестиране на владението, и дали значителните ремонтни дейности на имота, които са били явни и видими и за които ищците са знаели и не са се противопоставили, могат да се считат за демонстриране на намерението за своене. Тези въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като са намерили разрешение в практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Така в решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр.д. № 870/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., е прието, че в хипотезата на съсобствен имот не е достатъчно съсобственикът да ползва сам целия имот според неговото предназначение, да го поддържа и ремонтира, за да се счита, че упражнява фактическа власт с намерение за своене, както и че обикновеното ползане на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31 ЗС не изразява намерение своене. С решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д. № 1162/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че осъществяването на ремонт поддръжка са търпими действия, свързани със запазване на вещта и ползването й, от които между съсобствениците възникват облигационни отношения съгласно чл. 30, ал.3 ЗС, но които не сочат на отричане на правата на останалите сънаследници и не установяват явно завладяване на тези права. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с тази практика.
Останалите правни въпроси, формулирани в изложението, са предпоставени от твърдението, че през 1986 г. касаторите са установили фактическа власт върху процесния имот за себе си по силата на уговорка с останалите сънаследници към този момент. Доколкото въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства не доказват това твърдение, не може да се приеме, че тези въпроси са обусловили изхода на спора, поради което не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. По естеството си тези въпроси са насочени към проверка на направения от въззивния съд извод, че основанието, на което касаторите са установили фактическа власт върху имота- наследяване, им придава качеството на държатели на идеалните части на останалите сънаследници, каквато проверка не може да бъде извършена в тази фаза на касационното производство, тъй като е относима към правилността на решението.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на Т. С. С. и И. М. С. разноски по делото за касационната инстанция в размер на 600 лв.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 168 от 14.04.2016 г. по възз. гр.д. № 86/2016 г. на Плевенския окръжен съд.
ОСЪЖДА Б. К. Д.-С. и К. Т. С. да заплатят на Т. С. С. и И. М. С. разноски по делото за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер на 600 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: