5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
София, 25.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3837/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез областния управител на област София като пълномощник, против решение № 706 от 12.04.2016 г. по гр.д. № 683/2016 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на постановения от въззивния съд съдебен акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че неправилно въззивният съд е приел спорният недвижим имот да е възстановен на ищците по реда на ЗСПЗЗ, без да съобрази, че същият е бил отчужден по реда на ЗОНИДОП/ отм./ и че е със статут на публична държавна собственост, поради което не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпросите кой е приложимият материален закон, който решава спора между страните; какъв е характерът на процесния имот; бил ли е отчужден имотът или не; относно зачитане на формалната доказателствена сила на Акта за държавна собственост и посоченото в него като основание за придобиване на правото на собственост от държавата отчуждаване по ЗОНИДОП/ отм/.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация В. Т. К., В. В. С., Н. В. К.-В., А. В. М., С. Н. К., С. И. К., Т. И. К., Й. С. К., Т. С. К., Ю. С. К., К. И. К.- П. и Н. И. К. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка на въззивното решение по повдигнатите от касатора правни въпроси.
Ответникът Държавно предприятие „Национална компания Железопътна инфраструктура” със седалище и адрес на управление [населено място] не е взел становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 7185 от 23.10.2015 г. по гр.д. 4615/2013 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и Държавно предприятие „Национална компания Железопътна инфраструктура”, че В. Т. К., В. В. С., Н. В. К.-В., А. В. М., С. Н. К., С. И. К., Т. И. К., Й. С. К., Т. С. К., Ю. С. К., К. И. К.- П. и Н. И. К. са собственици на недвижим имот с площ от 2.662 дка, проектен пл.№ 2451, кад. л. 435, район „С.”, м. ” Ю. градска територия І част”, пл. район V-54, представляващ северната част от имот пл.№ 5254 по кадастрален план от 1939 г., оцветена в плътен син цвят на скица- приложение № 2 към заключението на вещите лица Г., К. и К., която скица е неразделна част от решението.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 34, т.І, дело № 49/1938 г. наследодателят на ищците- К. С. Т., е бил признат на основание наследство от С. Т. и давностно владение за собственик на ливада от 7 дка, находяща се в м.”Г.” в землището на [населено място], при съседи: железопътна линия, герен, братя Л. и Д. С. Т.. С решение на ПК- Слатина през 1994 г. е възстановена собствеността върху 2.560 дка от този имот, а за разликата до 7 дка е постановен отказ за възстановяване поради осъществено застрояване. С решение по адм.д. № 2428/2007 г. на Административен съд- София, постановено в производство по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, отказът е отменен и преписката е върната на ОСЗГ- П. за ново произнасяне след изпълнение на процедурата по чл. 11, ал.4 ППЗСПЗЗ. С решение по адм.д. № 7615/2009 г. на Административен съд- София, влязло в сила на 23.02.2010 г., след отмяна на заповед № РД-09-324 от 12.08.2009 г. на кмета на район „Слатина” за определяне на застроена и незастроена част от б. имот пл.№ 5254, е постановено друго по същество, с което е определена като незастроена част от имота с площ 2.662 дка, а като застроена – площ от 467 кв.м. Въз основа на това съдебно решение ОСЗ ”П.” е постановила решение № 99 от 27.08.2010 г., с което е възстановила на наследниците на К. С. Т. правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху ливада с площ 2.662 дка, м.” Г.”, имот 5254, к.л. 434 от кадастрален план, изработен през 1939 г., при граници, съгласно удостоверение по чл. 13, ал.4 и 5 ППЗСПЗЗ на район „Слатина”.
Въззивният съд е приел, че посочените влезли в сила съдебни решения обвързват със сила на пресъдено нещо страните по делото по отношение на разрешените с тях въпроси относно предпоставките за възстановяване на собствеността върху незастроената част от процесния имот. По аргумент от чл. 302 ГПК те са задължителни и за граждански съд, поради което е недопустимо осъществяването на косвен съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност както на съдебните решения, така и на постановеното въз основа на тях реституционно решение.
На следващо място въззивният съд, след като проследил кадастралния статут на имота и трансформацията на границите му след 1939 г. , е направил извод, че имотът не станал държавна собственост и приетите като доказателства по делото Акт за публична държавна собственост № 01522 от 28.12.1998 г. и Акт за публична държавна собственост № 07393 от 13.01.2010 г. не легитимират ответниците за негови собственици. Въз основа на заключението на назначената по делото тройна съдебно- техническа експертиза въззивният съд е приел, че имотът не сред отчуждените с Указ № 18/1940 г. на Ц. Б. ІІІ общо 90.925 дка за нуждите на нова маневрена гара по реда на ЗОНИДОП/ отм./. Същият не попада в границите на имота с обща площ 587 797 кв.м, актуван за държавен с АДС № 01522/1998 г. като придобит на основание Указ № 78 от 06.09.1915 г. на К. Ф., Указ № 18/1940, Указ № 3/1941 г. и Указ № 45 от 02.12.1941 г. на Ц. Б. ІІІ и Указ № 13 от 29.05.1946 г. на регентите. Спорният имот с проектен № 2451 е част от поземлен имот с идентификатор 68134.700.2 с площ 65 203 кв.м, за който е съставен АПДС № 07393/2010 г., но доколкото актовете за държавна собственост нямат правопораждащо, а само констативно действие, този акт също не легитимира ответниците като негови собственици.
От поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси характеристиката на правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК притежава само последният въпрос, касаещ формалната доказателствена сила на актовете за държавна собственост по отношение основанието за придобиване на собствеността от държавата. Този въпрос обаче не осъществя соченото от касатора специално основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Той е намерил еднозначно разрешение в множество решения на ВКС, включително и постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, според които актовете за държавна и общинска собственост представляват официални удостоверителни документи, които само констатират придобитите по някой от способите на чл. 77 ЗС вещни права от държавата, съответно от общината, а нямат правопораждащо действие. Като официални свидетелстващи документи те се ползват с предвидената в чл. 179 ГПК формална доказателствена сила относно удостоверените с тях обстоятелства до доказване на противното. Това е приел и въззивният съд. След преценка на събраните по делото доказателства той е достигнал до извод, че визираното в АПДС № 01522/1998 г. и сочено от касатора придобивно основание- отчуждаване по ЗОНИДОП/ отм./, не е доказано- по реда на този закон е одържавен друг имот на наследодателя, различен от имот пл.№ 5254, част от който е процесния, поради което е приел, че доказателствената сила на акта за държавна собственост е оборена и той не легитимира касатора като собственик. Наличието на трайно установена съдебна практика, за която не се твърди да е неправилна поради неточно тълкуване на закона или да се нуждае от осъвременяване, изключва основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по този въпрос.
Останалите три въпроса, повдигнати в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не са правни и фактически, тъй като разрешаването им е обусловено от доказването на конкретни факти и обстоятелства, относими към вещноправния статут на имота след 1938 г. и качеството му на обект на железопътната инфраструктура по смисъла на § 1, т.1 от Закона за железопътния транспорт. Назначената по делото тройно съдебно- техническа експертиза, чието заключение съдът е възприел, не е установила данни за одържавяване на спорния имот по реда на ЗОНИДОП/ отм./ в периода 1940-1946 г. или по реда на някой друг от действащите след 1944 г. благоустройствени закони. От друга страна, с влезли в сила решения, постановени в производство по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ по обжалване на отказа на ОСЗГ за възстановяване на собствеността върху спорната част от б. имот пл.№ 5254 и в производство по чл. 11, ал.4 ППЗСПЗЗ по обжалване на заповедта на кмета за определяне на незастроената част от него, е установено, че процесния имот не е застроен – не е засегнат от железопътната линия София- П. и съоръжения към нея и не представлява прилежащ или принадлежащ към тях терен, необходим за осъществяване на движението или за обезпечаване на неговата безопасност, т.е., че не са налице пречки по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху него. При тези данни и съобразявайки разрешението, дадено с т.2 от ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д. № 5/ 2011 г. на ОСГК на ВКС, според което решението на административния съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, е задължително за държавата и органите й, стопанисващи горите и земите от ДГФ и е недопустимо в производство по предявен иск за собственост на гори и земеделски земи от или срещу държавата, гражданският съд да упражни върху него косвен съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност, въззивният съд е обосновал решаващ правен извод, че решение № 99 от 27.08.2010 г. на ОСЗ- П. е породило реституционно действие и легитимира ищците като собственици на процесния имот. Първите три въпроса, поставени в изложението на касационните основания- отчужден ли е имота, кой е приложимият материален закон за реституцията му на бившите собственици и представлява ли същият публична държавна собственост, отразяват несъгласието на касатора с направените от въззивния съд фактически и правни изводи по спора и по съществото имат характер на оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт, които не подлежат на обсъждане в тази фаза на касационното производство.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 706 от 12.04.2016 г. по гр.д. № 683/2016 г. на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: