О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
София, 02.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 917/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение по гр.д. № 1452 от 18.11.2016 г. по в.гр.д. № 1063/2016 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 1349 от 06.04.2016 г. по гр.д. № 5370/2015 г. на Варненския районен съд, с което Д. Б. Й. е осъдена на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на Е. Л. В., Д. П. П. и Н. Л. Д. да упражняват правото си на собственост върху дворно място с идентификатор № 10135.3513.244 по кадастралната карта на [населено място], находящо се в [населено място], р-н „М.”, [улица], цялото с площ 250 кв.м, като за своя сметка премахне метални ограда и врата, поставени към незастроената част от имота, възстанови целостта и естетичния вид на местата, на които са закрепени металните ограда и врата, и да осигури безпрепятствен достъп на ищците за ползване на незастроеното място по предназначение.
Въззивното решение е обжалвано с касационно жалба от ответницата Д. Б. Й. чрез нейния процесуален представител адв. Н. Т.. В касационната жалба са изложени доводи за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че неправилно въззивният съд не е зачел действието на споразумение от 2001 г. относно ползването на съсобственото дворно място, приемайки, че с промяната на броя на съсобствениците същото е изгубило своето действие. Счита, че ищците нямат право да паркират автомобилите си в незастроената част на дворното място поради нищожност на разпоредителните сделки, с които са им прехвърлени идеални части от терена.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса валидно ли е решение на собствениците на дворното място, притежаващи повече от половината от общата вещ, за определяне ползването на имота по начин, който да ограничава достъпа на част от другите съсобственици до част от имота, и представлява ли ограждането на част от двора, съобразено с техните права, неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС , включително и ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д. № 7/2012 г., във връзка с разрешаването на спорове между съсобственици относно ползването на общата вещ.
В отговор на касационната жалба ответниците по касация Е. Л. В., Д. П. П. и Н. Л. Д. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че през 1999 г. дворното място, съставляващо към онзи момент парцел І- 133-а в кв. 12 по плана на 26-ти микрорайон – [населено място], цялото с площ 250 кв. м, е било придобито от В. Б. Й.. С договор за замяна, сключен през 2001 г., В. Й. е прехвърлила на своята сестра Д. Б. Й. правото на собственост върху 180/250 ид. части. Със същия нотариален акт Д. Й. и В. Й. като съсобственици на дворното място си учредили взаимно право на строеж, по силата на което Д. Й. да построи второстепенна постройка със застроена площ от 30 кв.м, ситуирана към западната регулационна граница на дворното място, и жилищна сграда със застроена площ 56 кв.м, представляваща северната част от предвидената за изграждане съгласно ЧИЗРП сграда – близнак, а В. Й. – жилищна сграда със застроена площ 56 кв.м, представляваща южната част от предвидената сграда – близнак. Сключено е и споразумение относно ползването на дворното място, по силата на което незастроената част ще се ползва от съсобственика Д. Й., а за съвместно ползване от нея и от другия съсобственик – В. Й., е определен път с излаз на [улица], с ширина 3 м, прокаран по западната гранична линия на имота.
През 2006 г. Д. Б. Й. и В. Б. Й. прехвърлили на [фирма] общо 50 кв.м ид. части от дворното място, срещу задължението на дружеството въз основа на учредено право на строеж върху дворното място да построи изцяло и за своя сметка два апартамента на Д. Й. и един магазин от 50 кв.м на В. Й., съставляващи 25 % от РЗП на сградата, като останалите 75 %, съставляващи жилища и нежилищни обекти, остават за [фирма]. През 2007 г. тримата съсобственика сключили договор, с който взаимно си учредили право на строеж за построяването на самостоятелни обекти в предвидената за строителство сграда съобразно влязъл в сила ПУП, виза за проектиране, разрешение за строеж, одобрен инвестиционен проект и издадените надлежно строителни книжа. По силата на този договор на съсобственика В. Й. е било учредено право на строеж за фризьорски салон, разположен на първия етаж, при описаните в акта граници, без паркомясто; на съсобственика Д. Й. – за апартамент № 1 на втория етаж и апартамент № 2 на третия етаж, а за съсобственика [фирма] – за офис на две нива, ведно с принадлежащите към нето тавански помещения със застроена площ съответно 49.20 кв.м и 37.93 кв.м, апартамент № 3 на третия етаж и апартамент № 5 на четвъртия етаж.
С нотариален акт № 79, т.І, дело № 68 от 04.04.2007 г. [фирма] продало на Д. П. П. правото на строеж за офиса и принадлежащите към него тавански помещения, а през 2009 г. му продало 20 кв.м ид. части от собствените си 50 кв.м идеални части от дворното място.
През 2009 г. Д. П. продал на Н. Л. Д. собствения си таван № 1 със застроена площ 49.20 кв.м и 2 кв.м ид. части от поземления имот.
През 2007 г. [фирма] продало на Е. Л. Р. правото на строеж за апартамент № 3 на третия етаж на жилищната сграда, а през 2009 г. – 10 кв.м ид. части от притежаваните от дружеството 50 кв.м ид. части от дворното място.
През 2009 г. дружеството продало на С. И. Р. 20 кв.м ид. части от притежаваните 50 кв.м ид. части от дворното място.
През 2008 г. Д. Й. дарила на сина си И. И. собствения си апартамент № 1, ведно със 72.5/250 ид. части от дворното място, а на сина си Д. И.- апартамент № 2, също заедно със 72.5/250 ид. части от дворното място.
Установено е от събраните по делото доказателства, че сградата е била построена до степен ”груб строеж” към м. октомври 2007 г. Установено е също и не е било спорно между страните, че ответницата Д. Й. е поръчала изработването и монтирането на метална ограда с врата, закрепена към сградата, преграждаща достъпа до незастроената част от дворното място, която част е разположена в северната част на имота, към задната регулационна линия.
При така установените факти въззивният съд е направил извод, че са налице предпоставките на чл. 109 ЗС за уважаване на предявения негаторен иск. Приел е, че построената в имота сграда е в режим на етажна собственост, поради което незастроеното дворното място се явява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС и по отношение на него следва да намерят приложение разпоредбите на ЗЕУС, според които решенията за управление на общите части се вземат от Общото събрание на ЕС. Поставената от ответницата ограда препятства ищците като съсобственици на дворното място да ползват незастроената част съобразно нейното предназначение. За неоснователно е намерено възражението на ответницата за наличие на решение на съсобствениците от 2001 г. за разпределение на ползването на съсобствения имот, по силата на което на нея е било предоставено ползването на незастроената част. В тази насока въззивната инстанция изцяло е възприела мотивите на първоинстанционния съд, препращайки към тях по реда на чл. 272 ГПК, според които решението на съсобствениците, както и заместващото го съдебно решение относно разпределение на ползването на съсобствената вещ имат действие до изменение на обстоятелствата, при които е извършено разпределението. През 2001 г. съсобственици на дворното място са били ответницата и нейната сестра В. Й., които са си разпределили ползването на дворното място във връзка с учреденото в нотариален акт № 106/2001 г. право на строеж, съобразявайки местоположението на бъдещите сгради, които всяка от тях ще построи и придобие в изключителна собственост. Тъй като по делото не е установено тези сгради да са били изградени, съдът е приел, че със сключването на последващите договори между Д. Й. и В. Й. от една страна, и [фирма]- от друга, за прехвърляне на идеални части от недвижимия имот и взаимно учредяване на право на строеж за самостоятелни обекти в сграда по одобрен архитектурен проект, различна от предвидената за построяване през 2001 г. жилищна сграда- близнак, първоначалните собственици са обективирали воля да изменят постигнатото по – рано съгласие както относно обектите, предмет на правото на строеж, така и относно разпределението на ползването на незастроената част от терена.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от жалбоподателката в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, тъй като същият не кореспондира с изложените от въззивния съд мотиви за уважаване на предявения негаторен иск. Въпросът е предпоставен от защитната теза на жалбоподателката, че споразумението от 2001 г. относно разпределение на ползването на съсобственото дворно място е запазило действието си и обвързва последващите приобретатели на идеални части от терена. Тезата е обсъдена и не е възприета от съда в двете инстанции, като са изложени убедителни мотиви за нейната несъстоятелност, изведени от характера на това споразумение, което няма вещно, а само облигационно действие, и обвързва само страните, които са го сключили, но не и техните частни правоприемници, каквито се явяват ищците след поредицата прехвърлителни сделки с идеални части от дворното място. По делото не е установено след прехвърляне на идеални части от терена от касаторката и нейната сестра на [фирма], а впоследствие – след прехвърляне на идеални части от дворното място от дружеството на ищците по негаторния иск, да е било взето решение на мнозинството по чл. 32, ал.1 ЗС относно предоставяне на ползването на общата вещ на някои или на всички съсобственици, поради което и въззивният съд не се е произнасял по въпроса дали решение на мнозинството, с което някой от съсобствениците е лишен от възможността да ползва общата вещ, е валидно и поражда за него задължение да търпи наложеното положение, и дали в тази хипотеза преграждането на дворното място съобразно решението на мнозинството съставлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС.
Съдебната практика, на която се позовава жалбоподателката, за да обоснове твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, е изцяло неотносима към предмета на настоящото дело. Тя касае уреждането на други спорове между съсобственици във връзка с ползването на общата вещ само от някой от тях /чл. 31 ЗС/. В нито едно от представените решения не е застъпено разбирането, че правото на обезщетение на съсобственика, лишен от ползването на съсобствената вещ, изключва воденето на негаторен иск по чл. 109 ЗС срещу друг съсобственик, който извършва неоснователни действия в съсобствения имот, с които му пречи да упражнява правата си в съсобствеността.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на Е. В., Д. П. и Н. Д. разноски по делото за адвокатска защита пред ВКС в размер на 720 лв., доказани с приложените към отговора на касационната жалба 3 бр. пълномощни, вносна бележка и фактура от 14.02.2017 г.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение по гр.д. № 1452 от 18.11.2016 г. по в.гр.д. № 1063/2016 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Б. Й. да заплати Е. Л. В., Н. Л. Д. и Д. П. П. разноски по делото пред ВКС в размер на 720 /седемстотин и двадесет/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: