4
гр. д. № 492/10 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 17
С., 07.01.2011 година
Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 9 ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Д. Ц.
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. С. гражданско дело N 492 /2010 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от М. И. В. срещу решение от 06.11.2009 г. по гр. д. № 406/2009 г. на С. окръжен съд, с което е оставено в сила решение по гр. д. № 2859/08 г. на Сл РС, в частта с която е отхвърлен предявения от касаторката срещу [фирма][населено място] ревандикационен иск за имот ид. № 67338.549.94, с площ от 593.00 кв. м. Със същото решение е обезсилено първоинстанционното в частта, с която е уважен установителен иск за собственост на същия имот предявен от касаторката срещу [фирма],[населено място] като недопустим поради липса на правен интерес.
Касационният довод е за незаконосъобразност на решението и в двете му части, поради нарушаване на съдотроизводствените правила и необоснованост на извода за неоснователност на иска, което е резултат на неправилното тълкуване на волята на страните относно предмета на договор за продажба на недвижим имот, от който ответникът черпи права. Относно предпоставките за допускане касационна проверка на въззивното решение е направено позоваване на чл. 280, ал.1, т. т. 1 и 3 ГПК. Изложен е довод , че въпросът за допустимостта на установителния иск за собственост предявен срещу праводателя на ответника [фирма] е решен в противоречие с практиката на ВКС, без да се посочва и преставя такава. Предпоставката на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК е обоснована с твърдението, че съдът е извършил тълкуване на волята на страните по договор за продажба на недвижим имот, обективиран в н. а. № 2 от 02.02.1954 г., т. І, н. д. № 16/54 г. на спорния имот, и неправилно е приел, че той е бил предмет на продажба наред с построените в него сгради, което е довело и до необоснованост на извода, че касаторката не се легитимира като собственик на имота на основание наследствено правоприемство.
Ответникът по касация намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационна проверка, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което е допустима.
След проверка на решението относно приетата за установена фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, съдът в настоящия си тричленен състав намира, че не е налице въведеното основание за допускане касационно обжалване.
За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че ищцата не се легитимира като собственик на описания имот на основание наследствено правоприемство.
От фактическа страна е установено, че праводателката на касаторката М. М. към 1929 г. е била собственик на недвижим имот, назоваван „К. баня” и представляващ дворно място, съставлявало парцел VІІІ-25, в кв. 312-б по плана на[населено място] и построените в него сгради. Към този имот са придадени части и по регулация, която е приложена, след като собственичката е уредила сметките по регулация и се е снабдила с нот. акт за собственост № 197, т. ІІІ н. д. № 588/1929 г. През 1949 г. имотът е бил одържавен на основание ЗОЕГПНС, но с ПМС № 138/1952 г. имотът е бил освободен от одържавява. През 1952 г. наследодателката М. е продала имота на К. стопанско предприятие „Б.” срещу поето от последното задължение за заплащане на пожизнена месечна издръжка на нея и съпругът й, за което е съставен н. а. № 2 от 02.02.1954 г., т. І, н. д. № 16/54 г.
Касаторката поддържа, че предмет на продажба по този договор са били само сгради, с предназначение боня, но не и терена. В нот. акт продаденият имот е описан като :” баня, в[населено място], кв. 312б, урегулиран парцел VІІІ-25, целия от 1107 кв. м., от които застроено 262 кв. м. и незастроено 845 кв. м. при граници : …”. След анализ на текста, съдът е приел, че предмет на продажба са били дворното място и построените в него сгради, които в съвкупност са представлявали обект баня. От записаното не може да се направи извод, че теренът не е бил предмет на продажба.
Извършеното разпореждане с имота приживе има за последица прехвърляне на вещни права върху него в имуществената сфера на купувача, поради което към откриване на наследството на наследодателката през 1955 г. този имот не е бил част от него и касаторката не е придобила вещни права върху имота на основание наследствено правоприемство.
Установено е и това, че приобретателят на имота К. стопанство предприятие „Б.” е било със статут на самостоятелно юридическо лице към ГНС-С.. През 1955 г. е направена промяна на името му в С. предприятие „К. услуги”.
През 1990 г. е регистрирана общинска фирма „К. услуги”[населено място], която е правоприемник на „К. дейности”[населено място], а през 1992 г. е била преобразувана в [фирма][населено място]. През 2005 г. дружеството е продало имота на втория ответник по делото [фирма],[населено място].
Разрешеният процесуален въпрос за наличието на правен интерес за предявяване на установителен иск за собственост по отношение на ответника „К. услуги”[населено място] е решен при правилно прилагане на закона. Не е налице правен интерес от иска срещу това юридическо лице, тъй като въпросът дали то е било носител на вещни права е въпрос от предмета на предявения срещу втория ответник, приобретател на имота, ревандикационен иск. По отношение на решението в частта, с която е обезсилено първоинстанционото, постановено по установителния иск за собственост, не е налице предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка. Не е посочено с коя задължителна практика на ВКС е в противоречие направения извод за липса на правен интерес от предявения иск.
Не се установи да е налице и второто релевирано основание за допускане на касационна проверка. Разрешеният от съда материалноправен въпрос е за това какъв е бил предмета на договора за продажба, сключен между наследодателката на касаторката и К. стопанско предприятие Б. през 1952 г. При спазвано нормата на чл. 20 ЗЗД съдът е тълкувал волята на страните и е достигнал до извода, че предмет на продажба е бил имотът с предназначение баня, който се е състоял от терен и сгради. Твърдението, че предмет на продажба са били само сградите е неосноветелно. Описанието на имота касае терена, като е посочен регулационния му статут, площта както и частта от него, която е застроена и която не е застроена. Сградите на са индивидуализирани с посочване на застроена площ и други характеристики. Позоваването на обичайно приетият начин на описване на недвижимите имоти е без правна аргументация. При разпореждане само със сградата на имота е прието това изрично да бъде записано, като описанието на сградата е изчерпателно, т. е. съдържа данни за застроена площ, разгъната застроена площ и етажност и местонахождението на сградата, когато са повече от една в урегулирания имот. В случая описанието е за дворното място, а сградите не са описвани, от което е направен правилно извод, че предметът на продажбата е имотът като съвкупност от терен и сгради и с предназначение баня.
Основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато за разрешаването на повдигнатия с касационната жалба материалноправен въпрос се налага приложение на правна норма, или норми, които са непълни, или неясни, или по които няма създадена съдебна практика, или създадената в резултат на неточното тълкуване следва да бъде изоставена. Мотивирането на основанието по т. 3 е предмет на изложението, което следва да се приложи към касационната жалба – чл. 284, ал., т. 4 ГПК. В представеното към жалбата изложение не е формулиран правния въпрос от значение за точното прилагане на закона, а е коментирано дали има утвърден в практиката начин на описване на недвижимия имот с оглед на това дали съставлява само сграда или дворно място със сграда при съставянето на нотариален акт за извършената сделка.
В случая при изясняване волята на страните по договора за продажба от 1954 г. е приложената материалноправна норма на чл. 20 ЗЗД. Тя е ясна, по прилагането й няма създадена противоречива практика, или такава, която се налага да бъде изоставена и възприета нова с оглед конкретната хипотеза и установените по нея факти.
По изложените съображения ВКС на РБ, ГК, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 06.11.2009 г. по гр. д. № 406/2009 г. на С. окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.