3
гр. д. № 684/10 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 1088
София, 02.12.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 2 ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Д. ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. С. гражданско дело N 684/2010 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от М. Д. С., Н. В. И., И. С. Х. и Е. С. Х. срещу решение от 22.02.2010 г. по гр. д. № 2051/2007 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 08.02.2002 г. по гр. д. № 4213/2000 г. на СРС, с което е отхвърлен иска по чл. 32, ал. 2 ЗС предявен от касаторите. Касационният довод е за незаконосъобразност на извода за неоснователност на иска. Относно предпоставките за допускане касационна проверка на въззивното решение е направено позоваване на чл. 280, ал.1, т. 2 и 3 ГПК. Мотивирано е с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществените за изхода на спора материалноправни въпроси: 1. дали е допустимо съдебно администриране по чл. 32, ал. 2 ЗС за определяне начина на ползване на съсобствен имот при наличието на извънсъдебно споразумение за това, предхождащо предявяването на иска; и 2. дали извън съдебното споразумение обвързва и съсобствениците, които не са взели участие при сключването му.
Ответницата по жалбата Л. Л. Ш. намира, че не са налице твърдяните предпоставки за допускане касационна проверка на решението.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което е допустима.
Настоящият състав на ВКС обсъди доказателствата съобразно наведените основания за допускане касационна проверка и намери следното:
За да отхвърли иска съдът е приел за установено от фактическа страна, че
касаторите се легитимират като собственици на 130/690 ид. ч. от дворното място, на основание наследяване, за първите двама от В. Й. С., п. 1987 г., а вторите двама по наследяване от И. Д., починал 1993 г. Ответницата по иска М. Ш. П. се легитимира като собственик на 560/690 ид. ч. от съсобствения имот УПИ ХІV-15 от кв. 37 по плана на гр. София м. Центъра., на основание наследяване от съпругът й С. П. и по завещание от К. Д.. През 1995 г. между част от съсобствениците на дворното място, притежаващи общо 560/690 ид. ч. е сключен договор, с който е определен начин на ползването му като 90 кв. м., разположени около жилищната сграда, която е построена на уличнорегулационната линия, са разпределени за ползване от наследниците на В. Й. С. и на И. С. Д. (ищците по иска), а останалата част, разположена отстрани и към дъното на имота, е предоставена за ползване на С. П. (съпруг и наследодател на ответницата) и на леля му К. Д.. Установено е също, че в предоставената за ползване част от имота на ответницата има построени гаражни клетки, две от които първоначално са представлявали навеси и са изградени около 1972-73 г., а през 1978 г. наемателят Т. е построил още две гаражни клетки, а навесите е преустроил в масивни гаражи. При повторно разглеждане на делото от въззивния съд след връщане на делото от ВКС, не са събрани доказателства за това гаражите да са възникнали като обекти на правото на собственост след като праводателите на ищците са придобили вещни права върху терена.
Праводателите В. С. и И. Д. са придобили право на собственост върху 1/3 ид. ч. от 390/690 ид. ч. от описания имот на 24.10.1979 г., когато са сключили договор за покупко-продажба с К. П., който им е продал първия жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда и посочените части от дворното място. Съществувалите в имота други постройки (гаражи) не са били предмет на продажба. Доколкото доказателствата сочат, че те са построени преди продажбата на идеална част от имота през 1979 г., то те по приращение са станали собственост на собствениците на терена К. П. и сестра му К. Д..
След анализ на така събраните доказателства съдът е приел, че сключеният договор за разпределение ползването на дворното място обвързва страните и техните наследници. След сключването му не е настъпила промяна по отношение на застрояването на терена или други факти, който да обуславят изменение на определения начин на ползване. Взел е предвид и това, че предложения вариант за разпределение на ползването от приетата техническа експертиза съвпада с начина, определен от мнозинството от съсобствениците. От това е намерил, че искът е неоснователен и го е отхвърлил.
Изводът, че съдебно администриране на отношенията между съсобствениците е необходимо, когато не е постигнато съгласие за ползването му е законосъобразен. Начинът на ползване на общата вещ се определя с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от съсобствената вещ. Договорът за определяне начин на ползване на съсобствения имот е сключен от съсобствениците, които притежават общо 560/690 ид. ч., т. е. повече от половината. С това е спазено изискването на чл. 32, ал. 1 ЗС, поради което правилно е намерено, че това решение обвързва и неучаствалите при сключването му страни.
Обоснован от данните по делото е и изводът, че след сключване на този договор не са настъпили факти, които да налагат промяна на определения начин за използване на съсобствения имот.
Разрешението от съда материалноправни въпроси, които са обуславящи за изхода на спора, относно обвързващата сила на извън съдебното споразумение, за определяне начина на ползване на съсобствения имот, сключено от съсобствениците с права над 50% от общата вещ по отношение на не участвалите съсобственици и по отношение на съда, сезиран с иск за администриране отношенията между същите страни по отношение използване на имота, са дадени при съблюдаване установената трайна практика на съда по прилагане нормата на чл. 32, ал. 2 ЗС.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос.
Разрешенията, дадени в представените решения № 1529 от 30.07.03 г. по гр. д. № 1257/03 г. на ВКС ІV г. о., № 39 от 10.01.1977 г. по гр. д. № 2401/76 г. на І г. а., решение № 60 от 30.01.2006 г. по гр. д. № 2519/04 г. на ВКС, ІV г. о. са сходни на тези дадени в обжалваното решение и не си противоречат.
Позоваването на правни изводи, направени в определения, постановени от ВКС е некоректно, тъй като те не съставляват актове на съда, с които се разрешава гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо. С тях съдът се произнася по процесуални въпроси.
Не е налице предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал.1, ГПК за допускане на касационна проверка на решението. Фактите, на които е основан иска, не съдържат специфика, която да обуслови извод, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона.
По изложените съображения ВКС на РБ, ГК, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.02.2010 г. по гр. д. № 2051/2007 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.