3
гр. д. № 7020/2013 г. ВКС на РБ, ГК, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 50
София, 29.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваната от съдия Ж. Силдарева ч. гр. д. № 7020/2013 г.
Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. с ал.1, т. 1 ГПК.
Образувано е по подадена от П. К. частна жалба срещу определение от 03.09.2013 г. по ч. гр. д. № 1744/2013 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено определение от 08.07.2013 г. по гр. д. № 1300/2013 г. на Бургаски районен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
Ответникът по касация [община] намира жалбата за неоснователна.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна. Разгледана по същество е неоснователна.
С влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 129/2004 г. на Бургаски апелативен съд по иск на жалбоподателя [община] е била осъдена да му заплати обезщетение за недопускане до работа за времето от 28.03.1996 г. до 01.04.1997 г. на основание чл. 225, ал.3 КТ.
С влязло в сила решение постановено на 11.07.2011г. по гр. д. № 307/2012 г. на ВКС в производство по чл. 290 ГПК, [община] е осъдена да заплати на К. обезщетение за недопускане до работа на основание чл. 225, ал. 3 КТ за нов период от време: от 9.12.1999 г. до 25.10.2010 г. Присъденото обезщетение е изчислено на база последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение по смисъла на чл. 228 КТ, което деноминирано е било в размер на 9.21 лв.
На 22.02.2013 г. П. К. е предявил отново иск срещу [община] с искане ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение за реално претърпяните вреди от недопускането му до работата, на която е бил възстановен, за времето от 28.03.1996 г. до 25.02.2013 г. като претендира сумата 42000 лв. С молба за уточняване на иска претенцията е конкретизирана по периоди. Сезираният с иска Бургаски районен съд е констатирал, че по претенциите за периода от 28.03.1996 г. до 01.04.1997 г. и за периода от 09.12.1999 г. до 25.10.2010 г. са присъдени обезщетения с влезли в сила решения (за първия период с решение по гр. д. № 129/2004 г. на Бургаски апелативен съд, а за втория период с решение по гр. д. № 307/2012 г. на ВКС). С тези решения е формирана сила на пресъдено нещо относно претенциите, поради което и на основание чл. 229, ал. 1 ГПК повторното им разглеждане е недопустимо. За неоснователен е намерен и доводът, че се иска присъждане на „реално причинените вреди от недопускането до работа”, т. е. нещо различно от това, което е било предмет на предходните дела, поради това, че такава правна възможност не е предвидена в закона.
С въззивното определение е потвърдено първоинстанционното. За неоснователно е намерено възражението, че предмет на иска са „реално претърпените вреди”, а не „обезщетение за недопускане до заеманата преди уволнението работа”. Законосъобразно съдът е приел, че се касае до иск по чл. 225, ал. 3 КТ, която норма дава право на незаконно уволнения работник, който не е допуснат да заеме длъжността, на която е възстановен, да търси обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на явяването му на работа до действителното му допускане на работа.
Допускането до касационна проверка на обжалваното определение се иска на основание чл. 280, ал.1, т. т. 1 и 3 ГПК по разрешения материалноправен въпрос – каква е базата, от която следва да се определи обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ, както и по въпроса допустимо ли е след като е присъдено обезщетение, определено на база последното получено трудово възнаграждение, да се претендира обезщетение за реално претърпените вреди (пропуснати ползи).
Поставените въпроси не са решени в противоречие с задължителната практика и не са от значение за точното прилагане на закона.
Обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ предпоставя вредоносно правонарушение, в резултат на което е претърпяна вреда. Вредата по своя характер е пропусната полза, която се съизмерява с брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за посочения в нормата период. В разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ е дадено определение на понятието „брутно трудово възнаграждение” В тези параметри е ограничена отговорността на работодателя, поради което друго извън това, не може да бъде предмет на иска.
Противоречивото разрешаване на въпроса за базата, на която следва да се определи обезщетението, е преодоляна с постановяването на ТР № 2 от 12.12.2013 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГК на ВКС. В него се прие, че обезщетението по чл. 225, ал. З КТ се определя на базата на последното брутно трудово възнаграждение, получено преди незаконното уволнение, като същото не може да бъде по- малко от размера на установената за страната минимална работна заплата за периода на недопускането на работа. Тълкувателното решение е задължително за съдилищата, които разрешават правни спорове по искове по чл. 225, ал. 3 КТ.
В случая се касае за правен спор, разрешен с влязло в сила решение, поради което законосъобразно е прието, че повторното му разглеждане от съд е недопустимо.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационна проверка на определение от 03.09.2013 г. по ч. гр. д. № 1744/2013 г. на Бургаски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: