4
гр. д. № 980/2011 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 69
София, 24.01.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 13 декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гр. д. N 980/2011 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Р. С. Р. и Х. Д. Р. са подали касационна жалба срещу решение от 11.05.2011 г. по гр. д. № 1088/2010 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 31.08.2007 г. по гр. д. № 223/2005 г. на Царевски районен съд, с което е отхвърлен предявения от В. П. И. от [населено място] срещу П. И. Н., Е. И. Г., И. Н. И., тримата от [населено място], както и срещу Р. С. Р. и Х. Д. Р. от [населено място] и С. С. К. от [населено място] иск за делба на недвижим имот – двуетажна жилищна сграда с приземен избен етаж, построена въз основа на отстъпено право на строеж в УПИ ХІІ-205, в кв. 5 по плана на [населено място]. К. довод е за необоснованост и незаконосъобразност на изводът, че сградата, делба на която е поискано, не съществува във вида, в който е описана в исковата молба, за обема на отстъпеното право на строеж и за това дали то се е прекратило по отношение на касатора поради нереализирането му. В изложението по чл. 284, ал.3 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроси от процесуален и материалноправен характер, които е решил в противоречие с установената практика и същите са от значение за точното прилагане на закона, което обуславя предпоставките по чл. 280, ал.1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационна проверка.
Ответниците по касация П. Н. и Е. Г. намират жалбата за неоснователна.
Касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
Срещу касаторите и П. И. Н., Е. И. Г., И. Н. И. и С. С. К. е предявен от В. П. И. иск за делба на триетажна жилищна сграда построена в УПИ ХІІ-205, в кв. 5 по плана на [населено място]. Ищцата е поддържала, че съсобствеността върху сградата е възникнала за нея на основание наследяване от починалия й брат П. С. А., а за ответниците П. И. Н., Е. И. Г. и И. Н. И. на основание наследяване от починалия наследодател П. С. А. и от наследодателката М. П. И.. По отношение на касаторите се поддържа, че правото на собственост за ? от имота е било придобито на основание отстъпено право на строеж в полза на касатора Р. А. по време на брака му с касаторката Х. Р..
За да отхвърли съдът е приел за установено, че през 1973 г. в полза на П. С. А., който е бил в брак със С. С. К. (сестра на Р. Р.) и Р. С. Р., който е бил в брак с Х. Д. К., е било отстъпено право на строеж върху държавен недвижим имот УПИ ХІІІ-205, по плана на [населено място]. П. С. е построил в имота избен етаж и първи жилищен етаж на площ от 70 кв. м. към 1974 г., в която сграда е живял до смъртта си настъпила през 1993 г. Бракът му с ответницата С. К. е прекратен преди 1993 г., като С. е живяла в къщата само няколко месеца, по данни от разпитаните свидетели. Същите установяват, че касаторът и съпругата му не са живели в имота. След построяването на сградата и след раздялата на П. със С., Р. са се установили да живеят в [населено място]. През 1988 г. в имота е заживял П. Н., който е започнал да се грижи за имота и да го възстановява. След смъртта на П. А. през 1993 г. е извършил пристрояване и надстрояване и до предявяване на иска живее в имота със семейството си в имота. От събраните писмени доказателства е установено, че сградата е декларирана като собствена на П. Н., а касаторите не са декларирали имота като свой.
Въз основа на приетата експертиза съдът е приел за установено, че в държавния имот е било предвидено да се изградят две жилищни сгради на калкан. Построена е само едната сградата от суперфициаря П. А., а касаторът не е построил друга сграда, поради което отстъпеното му право на строеж се е прекратило поради нереализиране. С писмени доказателства е установено и това, че през 1987 г. П. Н. е направил искане да му се продаде ? ид. ч. от правото на строеж за парцела. С. на правото на строеж П. А. с декларация е дал съгласие за това и със заповед № 28.06.1988 г., издадена на основание чл. 103 от НДИ от председателя на ИК на Г.-М. е отстъпено право на строеж върху 1/2 ид. ч. от парцела, въз основа на която е сключен договор от 28.06.1988 г. за учредяване право на строеж с председателя на ИК на ОБНС-М.. През 1997 г. на П. Н. е издадено разрешение за пристрояване и надстрояване на сградата. Правото на строеж е реализирано като сградата в имота е пристроена и надстроена, в резултат на което е създадена триетажна сграда, в който вид е заснета в кадастралната карта и е предмет на делба.
С приета техническа експертиза е установено, че към 1974 г. не е имало одобрен застроителен план за квартала. Такъв е одобрен през 1991 г. като за този УПИ се е предвиждало застрояване с две жилищни сгради на калкан.
Въз основа на така установените факти съдът е намерил за основателно възражението за това, че учреденото право на строеж в полза на касаторите е било прекратено поради нереализирането му, тъй като за държавния имот се е предвиждало да бъде застроен с две еднофамилни сгради на калкан. Реализирана е била само едната сграда от суперфициаря А.. След 1988 г. П. Н. е установил владение върху имота, със знанието и съгласието на А., владял го е за себе си, а след като му е отстъпено право на строеж за изграждане на сградата в парцела в пълния обем, предвиден със застроителния план, той го е реализирал чрез пристрояване и надстрояване на съществуващата към 1988 г. сграда, поради което е станал собственик на сградата на основание отстъпено право на строеж и по давност.
Съдът е приел, че отстъпеното право на строеж през 1973 г. е било за построяване на две сгради на калкан, аргумент за което е намерил в това, че на всеки от съсобствениците е било отстъпено по ? ид. ч. от правото на строеж. Този извод не е законосъобразен, но съответства на начина, по който е ситуирана построената през 1974 г. сграда в половината от парцела, по данни от представените скици по делото.
Съдът е обсъдил и възражението за давност и е приел, че дори и построената сграда през 1974 г. да е станала съсобствена между сепурфициарните собственици, то тя е владяна от П. А. изключително за себе си, което владение е било противопоставено на касаторите и те не са се противопоставили на това, обратно напуснали са имота и са се установили да живеят в друго населено място. Владението е продължено от П. Н., племенник на наследодателя, и в полза на него е изтекла десетгодишната придобивна давност към момента на предявяване на иска, за тази част от сградата.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалния въпрос за обсъждане на всички гласни доказателствата по делото, както и по материалните въпроси: 1. какъв е обемът на правото на строеж отстъпено върху държавен имот, когато това не е отразено в договора за учредяването му; 2. как следва да се определи обема на правото на строеж, отстъпено върху държавен имота, когато към момента на отстъпването му не е имал одобрен застроителен план, а само регулационен; 3. прекратява ли се правото на строеж поради не реализиране, ако въз основа на него е построен един етаж от сграда с приземен избен етаж само от единия суперфициар. Относно предпоставките за допускане на касационна проверка е направено позоваване на всички посочени в нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, като конкретно се поддържа и твърдение, че разрешаването на въпросите е от значение за точното прилагане на закона тъй като по отношение на тях няма формирана практика.
Процесуалният въпрос за обсъждане на доказателствата е решен в съответствие с практиката на ВКС. Обсъдени са всички доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и са формирани правни изводи за установените с тях правнорелевантни факти, поради което този въпрос не обуславя общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане касационна проверка по него.
Формулираните материалноправни въпроси за обема на правото на строеж и за това дали то е прекратено поради нереализиране по отношение на касаторите, не са решаващи за крайните изводи на съда, обосновали изхода на спора. Съдът при обсъждане на доводът за давностно владение е направил правилния извод, че построената сградата през 1974 г. в имота е била владяна единствено от П. А. и племенника му П. Н., поради което касаторът е загубил правото на собственост върху нея поради това, че П. А. го е придобил по давност за времето от 1974 г. до смъртта му настъпила през 1993 г. След неговата смърт владението е осъществявано от П. Н.. Владението е осъществявано със знанието и без противопоставянето на касаторите.
Тези изводи на съда са обосновани и могат да се допълнят и с това, че когато при отстъпване правото на строеж на повече от един правен субект не е посочен неговият обем и не е конкретизирано кой суперфициар, какво следва да построи, то реализираното от тях в изпълнение на отстъпеното право става съсобствено между всички при равни права. С направените изводи съдът не е отрекъл, че касаторите са придобили права върху построеното през 1974 г., но е приел, че се са загубили тези права тъй като друг ги е придобил.
Това е материалноправният въпрос решен от съда и обосновал изводът, че касаторите не са съсобственици на сградата, предмет на иска за делба.
Този въпрос не е релевиран като обща предпоставка за допускане касационна проверка по него.
Поставените материалноправни въпроси в изложението не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на спора, тъй като не са обосновали решаващите изводи на съда по него, поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение. Позоваването на всички предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1-3 ГПК е направено формално, без да е мотивирано коя от тях към кой от поставените въпроси е относима и без да се обоснове наличието й като се посочи дали решението противоречи на формираната задължителна практика или се решава противоречиво или е от значение за точното прилагане на закона, ако не е формирана практика по него. Съобразно това не е налице основание за допускане касационна проверка на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.05.2011 г. по гр. д. № 1088/2010 г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: