4
гр. д. № 529/2012 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 846
София, 30.10.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. N 529/2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от Й. С. П. и Н. Ж. П. касационна жалба срещу решение № 542 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 2337/2011 г. на Варненски окръжен съд.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] намира жалбата за неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
За да отхвърли предявения от касаторите положителен установителен иск за собственост на 620 кв. м., съставляващи част от имот с идентиф 10135.2517.4630 по КККР на [населено място] след изменението й през 2009 г., съставлявал имот с идентиф. 10135.2517.2872 по КККР от 2008 г., съдът е приел, че позоваването на оригинерния придобивен способ давностно владение е неоснователно, тъй като този способ е неприложим по отношение на имота, който на основание чл. 6, ал. 2 ЗС в първоначалната му редакция е бил държавна собственост по разпореждане на закона. Осъществяваното върху него владение, установено през 1985 г., до 1996 г., когато е изменена нормата на чл. 86 ЗС, не е породило вещни последици, тъй като с разпоредбата на чл. 86 ЗС прилагането на този придобивен способ е изключен по отношение на държавни, а след изменението на чл. 2 ЗС през 1990 г. и по отношение на общински имоти. След изменението на нормата на чл. 86 през 1996 г. отпада забраната за придобиване по давност по отношение на имоти частна държавна и общинска собственост, но въпреки продължилото владение върху имота, ищците не са придобили вещни права върху него, поради спиране течението на давностния срок с приемане на разпоредбата на § 1 от ЗДЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г.) и следващите й изменения е до 31 декември 2014 г.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос: 1. ако имотът, върху който е осъществявано давностно владение, не е записан като държавен, прилага ли се забраната на чл. 86 ЗС; придобива ли държавата право на собственост върху имоти, които не са индивидуализирани в пространството. Твърди се, че съдът е разрешил и процесуалните въпроси: носи ли ищецът доказателствената тежест за установяване правоизключващ факт, който е въведен с възражение от ответника.
По първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК с довод, че той е решен в противоречие с възприетото в решение от 04.08.2010 г. по гр. д. № 4723/2008 г. на ВКС, І г. о., което е част от задължителната практика на ВКС. Мотивира се наличие и на основанието по т. 2 от същата норма, тъй като въпросът е решен в противоречие с практиката на съдилищата , като се сочи решение от 14.05.2008 г. по гр. д. № 213/2008 г. на Великотърновски ОС, което е влязло в сила след потвърждаването му от ВКС с предходното решение.
Не е налице основание за допускане на касационна проверка по този въпрос, тъй като съдът е направил извод, че имотът е собственост на държавата въз основа на събрани гласни доказателства, за това, че имотът е представлявал изоставена хавра (лозе), както и въз основа на установеното с приета техническа експертиза, че по кадастралния план, послужил за основа при изработването на помощния план към ПНИ на СО „М. рид, Бялата чешма и Дъбравата” има отразен имот с пл. № 2872, с площ от 621 кв. м. , който е записан в регистъра на [община]. Наред с това актът за държавна собственост както и констативният нотариален акт нямат правопораждащо действие, а само правоустановяващо. При отсъствието на данни правото на собственост върху имота да е принадлежало на конкретен гражданскоправен субект, по разпореждане на закона се счита, че негов носител е държавата, а след изменението на чл. 2 ЗС от 1990 г. и влизане в сила на ЗМСМА е преминал в собственост на общината отново по разпореждане на закона.
Неотносимо към настоящия спор е възприетото в решение от 04.08.2010 г. по гр. д. № 4723/2008 г. на ВКС, І г. о. По него е установено, че владението е основано на частен писмен договор , сключен със собственика на имота, който поради отсъствие на форма не е транслирал вещни права. След като не е установено имотът да е коопериран или отнет не по установения в закона ред, е прието е осъществяваното владение след отмяната на ЗСГ е породило вещен ефект.
По втория въпрос дали държавата придобива правото на собственост върху имот, който няма собственик но и не е индивидуализиран с пространствени предели, съдът не се е произнасял. Ищците са установили владение върху 620 кв. м., както твърдят, че границите на имота са тези, съществували при завладяването му, които по-късно ищците са материализирали чрез поставяне на ограда. Този въпрос не е разискван от съда, тъй като той е приел, че няма спор между страните относно индивидуализацията на имота, за който се установява, че е бил заснет в КП с пл. № 2872. Този въпрос не е сложен в основата на решаващите изводи на съда, поради което той не може да бъде определен като обща предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка по него.
Не са налице релевираните предпоставки за допускане на касационна проверка на въззивното решение и по процесуалния въпрос за доказателствената тежест.
Въззивният съд е приел, че при липса на релевирани твърдения за това, кой е бил собственик на имота към 1985 г. и при направено изрично възражение от ответника, че имотът е държавна собственост, доказателствената тежест за установяване, че имотът може да бъде обект на придобивна давност, е на ищците. Изводът, че имотът е общинска собственост по разпореждане на закона е направен не само въз основа на това, че ищците не са доказали на кого е принадлежал имота преди да установят владение върху него, но и въз основа на установеното с гласни доказателства, че имотът към 1985 г. е бил изоставено лозе и използван за сметище. Обсъдени са и ангажираните от ответника по иска доказателства- записването на имота като общински, заснемането му в плана и отбелязването, че е собствен на общината. Тези доказателства са ангажирани от ответника, поради което твърдението, че ответникът , който носи доказателствената тежест за установяване, че е носител на вещни права, не е предприел процесуални действия за това, не се подкрепя от доказателствата по делото и предприетите процесуални действия. От това следва, че правният извод, че имотът е бил държавна, а по-късно общинска собственост, е основан не само на разрешеният процесуален въпрос за това кой носи доказателствената тежест за установяване на този факт, а на събрани доказателства в резултат на процесуалните действия на двете страни, които не са опровергани от други.
Поставеният процесуален въпрос не е решаващ за правните изводи на съда, поради което също не обуславя общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационна проверка на въззивното решение и по него.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА решение № 542 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 2337/2011 г. на Варненски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: