2
гр. д. № 1032/2014 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 219
София, 14.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание седемнадесети март, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 1032/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
[фирма], [населено място] е подало касационна жалба срещу решение от 24.10.2014 г. по гр. д. № 491/2014 г. на Врачански окръжен съд. С него е потвърдено решение от 20.03.2014 г. по гр. д. № 102/2013 г., с което е отхвърлен предявения от касатора срещу В. П., Н. М. и Д. М. установителен иск за собственост на двуетажна жилищна сграда , построена в УПИ V-932 в кв. 57 по плана на [населено място] , с площ от 1040 кв. м., както и обективно съединения иск за ревандикация на същия имот. Поддържат се доводи за необоснованост на правните изводи и необсъждане на събраните гласни доказателства. Допускането до касационна проверка се иска на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В изложението към касационната жалба се твърди, че същественият разрешен от съда въпрос е за това че :”добросъвестността между майка и син не може да се предполага при направено твърдение за придобиване на недвижим имот по давност при наличието на направена преди това проверка от собственика на имота при което е изявена воля от владеещия да го закупи; както и по въпроса може ли да се приеме, че владението е добросъвестно и несмущавано, при наличието на проверка, което се подкрепя от писмени и гласни доказателства.
Ответниците по касация не са подали отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
За да отхвърли иска районният съд е приел, че ответницата В. П. е владяла имота от 1990 г. заедно със съпруга й, а след неговата смъртта е владяла имота за себе си и на основание чл. 79, ал. 2 ЗС е придобила правото на собственост върху него. През 2012 г. се е позовала на придобивния способ давностно владение и снабдила с нот. акт за собственост, съставен на основание чл. 587, ал. 2 ГПК през 2012 г.
Приел е за установено, че този имот е бил отчуждени през 1978 г. със заповед на Председателя на ИК на Г. и е станал собственост на праводателя на ищеца. През 1979 г. е бил съставен акт за държавна собственост за имота, а през 1999 г. е съставен констативен нот. акт за собственост на имота в полза на [фирма], в който като основание за придобиване е посочено отчуждаване на основание чл. 264 ППЗТСУ.
Въззивният съд е констатира, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявения установителен иск за собственост, но след като е приел, че той се съдържа в иска по чл. 108 ЗС е изложил съображения за това дали ищецът се легитимира като собственик на имота.
След като е направил анализ на фактите и обстоятелствата, които се установяват от събраните доказателства на основание чл. 273 във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК, е намерил за недоказани твърденията на ищеца, направени в обстоятелствената част на исковата молба, че имотът е бил предоставен на съпруга на ответницата В. П. – Д. П. в качеството му на изпълнителен директор на [фирма] [населено място]. Приел е, че от представените писмени доказателства се установява, че имотът е бил отчужден със заповед № 87 от 23.01.1976 г. за дом на оператора за магистрален газопровод СССР-НРБ. Съставен е акт за държавна собственост № 110 от 20.09.1979 г. за част от имот пл. № 932 с площ от 557 кв. м. и за част от имот 933 с площ от 223 кв. м., като е отразено, че тези имоти са предоставени за стопанисване и управление на „Дом на оператора на ГРС” [населено място].
Съдът е приел, че не се установява каква е връзката между „Дом на оператора на ГРС” [населено място] и ищеца.
Представените писмени доказателства не установяват имотът да е предоставен или включен в капитала на ищеца или на праводателя му [фирма], да е преминал в собственост на създадения по-късно „Б.” Холдинг, а през 2006 в частта от имуществото на холдинга, внесена като капитал за учредяване на [фирма]. Въз основа на това е направил извод, че ищецът не установява да е собственик на имота, предмет на иска. Принадлежността на правото на собственост е единият от елементите на фактическия състав на ревандикационния иск, който ищецът следва да докаже. При недоказването му е намерил за законосъобразен направеният от първоинстанционния съд извод за неоснователност на иска.
Формулираният в изложението въпрос не е относим към решаващите изводи на съда за отхвърляне на иска и не удовлетворява общото основание за допускане до касация. В изложението не е мотивирано с какво поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона.
Само по себе си позоваването на основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да обоснове позитивно решение на касационни съд в рамките на произнасянето по чл. 288 ГПК.
За да е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както се приема с разясненията на ТР 1/2009 г. на ОСГТК, касаторът следва да обоснове необходимостта от исканото произнасяне по формулирания материално-правен или процесуално правен въпрос. Следва да изложи доводи дали това се свързва с изясняване точния смисъл на закона или коригиране на прието неточно тълкуване на правната норма, или се иска с цел да бъде преодоляна неправилно застъпената в обжалваното решение правна теза.
Съобразно това настоящият състав намира, че не е налице общо основание за допускане касационна проверка на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 24.10.2014 г. по гр. д. № 491/2014 г. на Врачански окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: