3
гр. д. № 3089/2013 г. ВКС на РБ, ГК, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 58
София, 03.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваната от съдия Ж. Силдарева ч. гр. д. № 3089/2013 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по подадена от Н. М. Н., чрез повереника му адв. Н. М. частна жалба срещу определение № 11836 от 17.07.2012 г. по ч. гр. д. № 9251/2012 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 12.03.2012 г. по гр. д. № 19008/2011 г. на СРС, ГО, 30 с-в, с което е прекратено производството по делото в частта му по предявения иск против Държавата, представлявана от министъра на финансите. Допускането до касационна проверка на въззивното определение се иска по разрешеният процесуален въпрос Държавата надлежен ответник ли е по иск за обезщетяване на вреди причинени при изпълнение задълженията на нейн орган. Поддържа се наличието на трите основания по чл. 280, ал.1, т. т. 1-3 ГПК.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, срещу неподлежащо на обжалване въззивно определение, поради което е допустима.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационна проверка на въззивното определение съдът взе предвид следното:
Касаторът е предявил срещу Прокуратурата на РБ, В. В. и Държавата, представлявана от министъра на финансите, частичен осъдителен иск за сумата 2000 лв., който е увеличен в хода на процеса на сумата 5100 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на действия на нейн орган и длъжностно лице. С определение от 12.03.2012 г. по гр. д. № 19008/2011 г. Софийски РС е прекратил производството по делото в частта по предявения иск срещу Държавата.
С определението, предмет на касационно обжалване, въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд. Споделил е извода, че Държавата, представлявана от министъра на финансите, не е пасивно легитимирана по иск по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД. Основал е изводите си на това, че в исковата молба се визират действия на конкретно лице, а не на държавата, като правен субект, от което е намерил, че отговорност по чл. 49 ЗЗД може да носи само възложителят на работата, с когото прекият извършител е в трудово или служебно правоотношение, с което му е възложено извършване на определена дейност, по повод на която са причинени вреди.
Поставеният процесуален въпрос, за това дали държавата е надлежен ответник по предявения иск, е разрешен при правилно прилагане на материалния закон, в съответствие със задължителната практика по него и възприетото в ТР№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
По претенция за обезщетяване на вреди, причинени в резултат на изпълнение на държавни властнически правомощия, държавата не е надлежен ответник в исковото производство. Това качество има органът, с който длъжностното лице е в трудово или служебно правоотношение.
Не намира опора в правната уредба доводът, че отговорността на държавата произтича пряко от разпоредбата на чл. 7 от Конституцията. С тази норма е провъзгласен принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Осъществяването на конституционните принципи се урежда законодателно, което е направено с приемането на ЗОДОВ, а наред с него съществува и нормативната уредба в ЗЗД. При наличието на законов ред за реализиране на отговорността за вреди, причинени от осъществяването на властнически правомощия на държавните органи, нормата на конституцията не намира пряко приложение. Не намират такова приложение и нормите на Европейската конвенция за защита правата на човека и Х. за основните права в Европейския съюз. Тези норми се прилагат пряко само ако се установи съществуване на противоречащи норми във вътрешното право. В случая нито конституционната норма – чл. 7, нито посоченото по-горе вътрешно право противоречи на установените общностни норми, поради което не е налице основание за прякото им прилагане.
Въдим от горното настоящият съдебен състав намира, че не е налице нито едно от основанията по чл. 280, ал.1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационна проверка на въззивното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационна проверка на определение № 11836 от 17.07.2012 г. по ч. гр. д. № 9251/2012 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: