4
гр. д. № 1809/2013 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 364
София, 28.06.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 1809/2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
[фирма], [населено място] е подало касационна жалба срещу решение от 02.11.2012 г. по гр. д. № 9303/2012 г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ-Б състав. Твърдението е за постановяване на решението при неправилно прилагане на материалния закон. Допускането до касационна проверка се иска на основанията чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК поради разрешаване на материалноправни въпроси , обосновали крайните изводи на съда в противоречие с формирана задължителна практика на ВКС с решения по чл. 290 ГПК.
Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
Срещу касаторът е предявен от М., [населено място] осъдителен иск с правно основание чл. 73 ЗС за присъждане на обезщетение за ползването от което е лишен по отношение на собствената му едноетажна сградата, предназначена за енергопроизводство (трафопост) с площ от 36 кв. м., разположена в поземлен имот с идентификатор 48489.8.201 за периода от 2001 г. до датата на предявяване на иска – 22.10.2009 г. и мораторна лихва за същия период в размер на 6741.11 лв.
От фактическа страна е установено, че сградата трафопост е изградена от ищеца (правоприемник на бившето ТП „М.”, [населено място]) наред с административна сграда в държавен терен през 1977 г. при действието на Закона за електростопанството от 1975 г., действал до 1999 г. и на основание чл. 2, ал.1, във вр. с § 2 от допълнителните разпоредби на закона е била държавна собственост. Сградата е била включена в имуществото, с което е създадено дружеството ищец. Със заповед № 200 от 21.-09.2001 г., издадена от областния управител на област М. на основание чл. 78, ал. 1 от ЗДС и чл. 152 от ППЗДС, е наредено да се отпише от актовите книги за държавна собственост включения в капитала на дружеството ищец – трафопост, монолитен, построен през 1977 г. със застроена площ от 38 кв. м.
Спорът за собственост на сградата между страните е бил разрешен с влязло в сила на 22.12.2008 г. решение от 04.06.2007 г. по гр. д. № 919/2006 г. на районен съд М., с което М. е признато за собственик на сградата и касаторът е бил осъден да предаде владението на същата.
С въззивното решение, предмет на настоящото производство, е потвърдено първоинстанционното, с което е уважен частично предявен осъдителен иск, след като е прието, че за периода от 21.09.2001 г. (датата на която е издадена заповед за отписване на имота от актовите книги за държавна собственост) до 21.09.2004 г. вземането е погасено по давност, възражение за което е направено от ответника. Искът е уважен за периода от 21.09.2004 г. до 22.12.2008 г., когато влиза в сила решението, с което срещу касатора е уважен ревандикационен иск за същия имот предявен от ищеца М., [населено място]. Касаторът е осъден да заплати сумата 7089.45 лв., определена въз основа на приета икономическа експертиза. За останалия период от 22.12.2008 г. до предявяване на иска на 22.10.2009 г. претенцията за обезщетение е намерена за неоснователена по съображения, че за този период касаторът не е имал качеството на недобросъвестен владелец, а е бил държател на имота. Като неоснователен е отхвърлен и искът за присъждане на мораторна лихва с аргумент, че такава не се дължи, тъй като касаторът е изпаднал в забава едва от поканата за –заплащане на обезщетение, което е станало с подаване на исковата молба, аргумент за което е изведен от чл. 84 от ЗЗД.
Въззивното решение се обжалва в частта, с която е уважен частично предявения иск. Касационният довод е за неправилно прилагане на материалния закон. В изложението към касационната жалба, се твърди че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос дали в полза на [фирма] е възникнало сервитутно право на ползване на земята, върху която е построен трафопоста ” на основание чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ отм., което съгласно § 7 ПЗР на ЗЕЕЕ изключва плащане на обезщетение за ползване на земята в полза на собствениците и.
След като с влязло в сила решение е признато за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на сграда, с предназначение трафопост, построена на 38 кв. м. в УПИ ІІ, кв. 12, местността „Извора” по плана на [населено място], и касаторът е осъден да я ревандикира, то твърдението за това, че ответника Ч. е носител на сервитутно право върху трафопоста е преклудирано. То е следвало да се релевира в производството по иска по чл. 108 ЗС и в случай на уважаването му, то би обосновало различен извод относно изхода на спора за ревандикация на сградата.
Сервитутните зони около енегрийните обекти са създадени по разпореждане на закона – чл. 60, ал.1 ЗЕЕЕ – Около енергийните обекти се създават сервитутни зони. Легално определение на понятието „ сервитутна зона” е дадено в §1, т. 51от ДР на ЗЕЕЕ и то е в смисъл, че „Сервитутна зона“ е зоната около енергиен обект, върху земя – чужда собственост, в която енергийното предприятие има право на прокарване и право на преминаване при изграждане, поддържане и ремонт на енергийните съоръжения, която е с размери, съобразени с изискванията за безопасна експлоатация. По аргумент от последното, за касаторът е възникнало право да ползва сградата или част от нея съответстваща на изискванията за безопасно боравене с мотираното в нея енергийно съоръжение.
В конкретният случай след като ищецът е признат за собственик на стопанска сграда с предназначение трафопост, в който са монтирани съоръженията, чрез които се реализира дейността на ответника и в това производство не е установено че касаторът, ответник по иска, е носител на ограничено вещно право върху сградата, което му е признато по закон, то обосновано е намерено, че ищецът е лишен от възможността да реализира граждански плодове от своята собственост – стопанската сграда, което е основание да му се присъди обезщетение за това. За касатора е налице правната възможност да изкупи сградата по реда предвиден в сега действащия ЗЕ.
Постановените два материалноправни въпроса в изложението са за това: 1. дължи ли електроразпределителното дружество обезщетение за ползване на съществуващ, съгласно чл. 60, ал. 2, т. 1 е ЗЕЕЕ енергиен обект – трафопост, ако последният е собственост на правния субект, претендиращ обезщетение; ползването на енергийния обект от електроразпределителното дружество дали е на правно основание или е без правно основание с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 1 ЗЕЕЕ отм.
Те са разрешени при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по гр. д. № 919/2006 г. на районен съд М.. Не е налице основание по т. т. 1 и 2 на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка на въззивното решение, тъй като разрешените в представените решения хипотези не са сходни, поради това, че в случая въпросът за правото на собственост върху сградата е бил решен с влязло в сила решение между същите страни, което е задължително за тях и за съда, който разрешава и имуществените спорове по повод ползването на чужда вещ без основание.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА решение от 02.11.2012 г. по гр. д. № 9303/2012 г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ-Б състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: