7
гр. д. № 3552/2015 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 533
София, 02.11.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на шести октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 3552/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
[община] е подала касационна жалба срещу решение № ІІ-105 от 13.03.2015 г. по гр. д. № 483/2014 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение по гр. д. № 352/2013 г. на Карнобатски районен съд. С него са уважени предявените от Държавата, представлявана от министъра на министерството на земеделието и храните, срещу касатора обективно съединени искове за ревандикиране на 42 имота със статут на залесена горска територия в землището на [населено място] и 11 бр. в земището на [населено място], индивидуализирани в исковата молба. Касационните доводи са за необоснованост и незаконосъобразност на решението. Допускането до касационна проверка се иска по единадесет въпроса: 1. налице ли е явна фактическа грешка ако в решението на ОСЗ е посочено, че се възстановяват имоти на кметството, а в заявлението е направено искане да се възстановят на [община]; 2. Липсата на представителна власт на кметовете на кметствата при подаване на заявление за възстановяване на гори може ли да се потвърди със следващи действия от общината, в обхвата на която са кметствата; 3. компетентен ли е гражданския съд да се произнася по наличието или липсата на фактическа грешка в решението на ОСЗ за възстановяване на заявените гори; 4. кой носи доказателствената тежест за установяване кой е бил собственик на имотите преди одържавяването им;
5. Правният субект, в полза на когото са възстановени земите, следва ли да доказва на основание кой национализационен закон са одържавени;
6. Записването в емлячния регистър, че спорните горски имоти са били освободени от заплащането на поземлен данък, доказателство ли е, че не са били „балталъци”, т. е. земи предоставени от държавния горски фонд за ползване, а са били общинска собственост;
7. Поставя се процесуалния въпрос при направено от ищеца твърдение в първото открито съдебно заседание, че спорните имоти са били предоставени за ползване от Държавата и по силата на § 5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ не подлежат на реституция, съставлява ли това заявяване на нов факт по смисъла на чл. 147 ГПК или съставлява пояснение и допълнение на исковата молба по чл. 143, ал. 2 ГПК; 8. При направено твърдение на нов факт или пояснение на исковата молба следва ли това да бъде отразено в доклада по делото както и да се разпредели доказателствената тежест съобразно направеното твърдение; 9. Правните норми, регламентиращи държавната и общинска собственост върху горите, имат ли императивен характер и това създава ли задължение за съда да следи служебно за спазването им;
10. Каква е доказателствената сила на актовете за общинска собственост;
11. Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните, касаещи релевантните за спора факти;
Поддържа се, че въпроси 1, 2, 3, 7, 9 обосновават основанието по чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК, въпроси 4, 5, 6, 8, 10 и 11 основанието по т. 1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по искането за допускане на въззивното решение до касационна проверка взе предвид следното:
Държавата е извела правния си интерес от предявяване на исковете от обстоятелствата, че [община] е пропуснала срока да заяви искане за възстановяване на собствеността върху горите. Заявления са подадени от кметовете на [населено място] и [населено място], които не са представители на общината по разпореждане на закона и не са били изрично упълномощени за това. Въз основа на издадените позитивни решения от ОСЗ – С. за възстановяване правото на собственост и след допусната поправка на явна фактическа грешка в тях, изразяваща се в това, че правото на собственост се възстановява на [община], а не на кметствата, кметове на които са направили искане за възстановяване, [община] е съставила актове за общинска собственост на възстановените имоти. Ищецът се позовава на нищожността на постановените решения за възстановяване на земите. Счита същите за държавна собственост на основание чл. 27 ЗГ, тъй като по отношение на тях не е проведена процедура за възстановяван. С това мотивира довода, че се владеят без основание от [община], която извършва сеч в тях.
В първото проведено открито съдебно заседание, ищецът е заявил, че спорните имоти никога не са били общинска собственост и не са подлежали на реституция съгласно § 5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ.
От фактическа страна по делото е установено, че искане за възстановяване на спорните гори са направени от кметовете на [населено място] и [населено място], като представители на кметствата през 1998 г. По исканият са постановени от ОСЗ при [община] решение № 25 от 16.03.2000 г. за възстановяване на 42 имота със статут на „залесена горска територия” по искане на кметство С. и решение № 45 от 30.06.2000 г. за възстановяване на 10 имота, със статут гори и територии на горското стопанство по искането на кметство Д.. С решение 25а от 29.11.2012 г. е поправено първото, като е посочено, че титуляр на правото на собственост е [община], а не кметство С.. С решение № 45а от 29.11.2012 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка и на решение № 45 от 30.06.2000 г., като е посочено вместо „кметство с Д.” да се чете [община].
Съдът е извършил косвен съдебен контрол на решенията за възстановяването на спорните имоти и е констатирал, че същите са недействителни. Постановени са по направени искания от неперсонифицирани правни субекти. Кметствата на селата съставляват административно-териториални единици към общините, нямат статут на юридически лица. Те не са персонифицирани правни субекти по аргумент от чл. 136, ал. 3 от Конституцията и чл. 14 ЗМСМА. Представителните им органи – кметовете не са натоварени с представителни функции относно общината. Не е установено да са били упълномощени с правото да представляват [община] пред ОСЗ за предявяване претенции за възстановяване на гори по реда на чл. 13, ал.1 ЗВСГЗГФ.
Въз основа на това е намерил за недействителни постановените решения от административния орган. Приел е също, че допуснатите поправки на очевидни фактически грешки не са породили правни последици поради установения порок на поправените актове. Наред с това не са били налице основания за допускане на такива, тъй като искането за възстановяване на горите е направено от кметовете на кметствата на двете села и възстановяването е постановено също в полза на кметствата на селата С. и Д.. От това е направил извод, че ответниците не се легитимират като собственици на описаните в решенията на ОСЗ гори. Тези имоти са собственост на държавата на основание чл. 27, ал. 3 ЗГ, поради което осъществяваната от [община] фактическа власт върху тях е без правно основание.
Предявените от държавата ревандикационни искове са уважени, след като е прието за установено, че постановените от ОСЗ С. решения за възстановяване на гори и други видове горски територии, предмет на обективно съединените исковете по чл. 108 ЗС, са абсолютно недействителни (нищожни), поради което не са породили правни последици.
Първият въпрос е за това налице ли е явна фактическа грешка в решението на ОСЗ С. след като в заявлението е посочено правото на собственост да се възстанови на [община]. Очевидната фактическа грешка е порок на постановен акта, която се изразява в несъответствие на формираната воля и отразеното в резолютивната част на акта. Обоснован е изводът на съда, че такава грешка не е била налице тъй като органът е формирал воля за възстановяване правото на собственост на заявителя – в случая двете кметства и това е обективирал в решението.
Не е обсъждан от съда и вторият въпрос дали липсата на представителна власт при подаване на заявленията за възстановяване, може да бъде отстранена чрез потвърждаване на извършеното действие. Административното производство е учредено редовно, ако искането за извършване на възстановяването е направено от правен субект, носител на правото на възстановяване. Компетентността на административния орган е обвързана от искане за упражняването й, направено от легитимиран правен субект. Когато искането изхожда от нелегитимирана страна, няма редовно сезиране на административния орган, а от там и основание за упражняване на предоставената му компетентност.
Третият въпрос дали гражданския съд е компетентен да се произнесе за наличие или липса на очевидна фактическа грешка, допусната в административния акт, също не е разискван от съда. Той е направил извод за това, че след като първоначалния административен акт е нищожен, то последващият за поправянето му е без правно значение.
Въпросите № № 4 и 5 и 6 не са обусловили решаващите изводи на съда, поради което не съставляват общи основания за допускане на касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът е извършил проверка на решението на ОСЗ, което съставлява административен акт с конститутивно действие и е установил неговата нищожност като постановено при ненадлежно учредено административно производство, тъй като органът по реституция е бил сезиран от неперсонифицирани правни субекти, които не са носители на правото да искат възстановяване собствеността на имоти със статут на гори или други видове горски територии. Решаващите изводи на съда са изведени от така установения факт. Въпросът за принадлежността на правото на собственост преди национализацията на горите щеше да е част от спорния предмет ако решенията за възстановяване на имотите бяха валидни. Тогава за да се преодолее конститутивното действие на решението на поземлената комисия ищецът следваше да докаже, че възстановените имоти са били държавна собственост преди влизане в сила на законите за одържавяване на горите и като такива не са подлежали на реституция по реда на ЗВСГЗГФ.
В мотиви на решението съдът е коментирал отговора на касатора на исковата молба и това, че в него той не заявява на какво основание счита да е бил собственик на спорните имоти преди национализацията им, който факт следва да установи при спор за собственост на реституиран имота, когато счита че процедурата за реституция е завършена с валиден акт, който го легитимира като носител на спорното право. Тези мотиви не са от решаващ характер, тъй като не са обосновали крайния извод на съда.
Във въпроси 7 и 8 се твърди, че съдът се е произнесъл и по процесуалния въпрос – при въвеждана на ново твърдение от страна на ищеца, което отрича насрещните права на ответника, съставлява ли то нов факт по смисъла на чл. 147 ГПК или съставлява пояснение и допълнение към исковата молба по чл. 143, ал. 2 ГПК. Ако е ново обстоятелство дали е преклудирано след като не е заявено в исковата молба, въпреки че е било известно на ищеца.
Твърдението на ищеца, че спорните имоти не са подлежали на възстановяване по разпореждане на § 5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ, тъй като не са били собственост на общината, а само са й били предоставени за ползване, е направено в първото проведено съдебно заседание на 14.11.2013 г. В доклада по делото съдът е приел, че е въведено ново основание за собственост на имотите от държавата, с което се оспорва материалната законосъобразност на решенията за възстановяване правото на собственост. Приел е, че след като държавата не е била страна в развилото се административно реституционно производство, тя не е обвързана от постановения акт и може да установи на самостоятелно основание, че е собственик на спорните имоти, а не само на това, че развилата се реституционна процедура е нищожна. Предприетото процесуално действие от страна на ищеца сочи на допълнение на исковата молба по смисъла на чл. 143, ал. 2 ГПК. То е в изпълнение на задължението на страната в първото заседание да изчерпи своите фактически твърдения, като изнесе всички правнорелевантни и доказателствени факти, които обосновават твърдението й. Така е възприето то от първоинстанционния съд и той е дал възможност на страните да ангажират доказателства във връзка със заявените становища и направеното допълнение. Разрешаването на този процесуален въпрос е в съответствие с процесуалния закон, поради което поставеният въпрос № 7 не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане касационна проверка по него.
Въпрос № 8 не обосновава основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК тъй като съдът е дал указание на страните да ангажират доказателства за твърдените от тях правопораждащи факти. Извършените от съда процесуални действия не са в противоречие на възприетото в задължителната практика на ВКС.
Въпрос 9. – съставляват ли императивни норми тези, които регламентират правото на собственост върху горите на държавата и общините и въпрос 10. – каква е доказателствената сила на актовете за общинска собственост, също не могат да бъдат определени като обуславящи общото основание за допускане на касационна проверка по чл. 280, ал.1 ГПК.
Актовете за държавна или общинска собственост са констативни и удостоверяват основанието, на което е придобито правото на собственост. Те нямат правопораждащо действие, което изрично е уредено в чл. 5, ал. 3 ЗОС. При спор за принадлежност на това право страната, която оспорва удостовереното в акта, следва да го опровергае. Оборването на съдържанието на актовете за общинска собственост е направено с оспорването валидността на решението за възстановяване правото на собственост върху имотите по реда на ЗВСВГЗГФ и приемане за установено, че те са нищожни. След като е оборено удостовереното в тези актове, с това е отпаднал легитимиращият им ефект и правилно той не е зачетен от съда. Позоваването на решение № 149 от 12.205.2013 г. по гр. д. № 648/2012 г. на ІV г. о. не е в подкрепа на тезата на касатора. В него е прието, че за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост по акта, не е собственик. В разглеждания случай е установено, че общината не е собственик на основание реституция на спорните имоти.
Последният поставен въпрос е от процесуален характер. Той е свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните. Въпросът е решен от съда в съответствие с формираната задължителна практика. Съдът е обсъдил всички доводи и представените доказателства и въз основа на това е формирал правните си изводи относно основателността на исковете, поради което въпросът не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка по него.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните направените разноски за касационното производство, които възлизат на сумата 3000.00 лв., установени с договор за правна помощ и съдействие от 22.05.2015 г., сключен с адв. С. Г.-Т. от АК-Бургас.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІ-105 от 13.03.2015 г. по гр. д. № 483/2014 г. на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните сумата 3000.00 лв., разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: