4
гр. д. № 66/2015 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 125
София, 01.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 26 януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 66/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от Ш. Д. Х. срещу решение № 492 от 13.10.2015 г. по гр. д. № 301/2015 г. на Смолянски окръжен съд, с което след като е отменено първоинстанционното по гр. д. № 919/2014 г. на Смолянски районен съд е постановено друго по съществото на спора, с което е признато за установено по отношение на касатора и Д. Д. Х. по предявените срещу тях от [община] и А. Р. Ч., Ю. Р. Ч., Г. О. Ч. и Ф. Р. Ш., че [община], като правоприемник на Държавата, към момента на одобряване на кадастралния и регулационен план от 1992 г. на [населено място] е собственик на дворно място с площ от 139 кв. м., съставляващо част от имот пл. № 20, за който е отреден УПИ ІІ-20, в кв. 13 и уличната регулация по действащия план на [населено място] от 1992 г. и която спорна част погрешно е заснета с плана от 1992 г. като част от имот пл. № 20, записан на Х., вместо като част от имот пл. № 21 – на [община].
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос за производния характер на правото на ползване от правото на строеж, както и за обема на това право, което принадлежи на собственика на построената сграда въз основа на правото на строеж. Твърди се, че произнасянето е в противоречие със задължителната практика на съда, формирана с решение № 461 от 27.04.22012 г. по гр. д. № 1316/2010 г. на ВКС, І г. о., което обосновава основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.
Ответникът по касация оспорва наличието на релевираното основание за допускане на касационна проверка, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
От фактическа страна е установено, че ищците А. Ч., Ю. Ч., Г. Ч. и Ф. Ш. са собственици на жилищни сгради – близнак, построени на основание отстъпено право на строеж през 1983 г. върху държавни имоти, съставлявали УПИ ХХІІ и УПИ ХХІІІ, в кв. 4 по плана на [населено място] от 1967 г., които са запазили този регулационен статут и по плана одобрен със заповед № 154 от 03.02.1983 г. по данни от скица № 53, приета при първоначалното разглеждане на делото (гр. д. № 588/2012 г. на РС Доспат, л.133). С приета техническа експертиза е установено, че имот пл. № 23, собственост на ответниците, по плана от 1967 г. е граничил с двата парцела от североизток, имал е седмоъгълна форма и не е участвал в образуваните държавни парцели (скица № 3 от заключението, л. 42).
През 1983 г. на ищците е било учредено право на строеж за построяване на жилищни сгради, което са реализирали.
В изработения през 1992 г. план е заснет имот № 21, който включва парцелите ХХІІ и ХХІІІ по плана от 1967 г. Вещото лице е констатирало, че границите на тези два парцела не са трансформирани в имотни граници в плана от 1992 г. С одобрения 1992 г. регулационен план за имот пл. № 21 е отреден парцел ІІІ- 21. Част от бившия парцел ХХІІ, с площ от 139 кв. м., е заснет като част от имот пл. № 20, който имот в разписната книга е записан на ответниците. Вещото лице е констатирало, че и по двата плана няма уреждане на регулационни сметки и няма материализиране на границите между имотите.
От доказателствата по делото се установява, че теренът, за който с плана от 1967 г. са отредени дворищнорегулационни парцели, е бил включени в ТКЗС, а след като с регулационния план е станал част от урегулираната територия на селището, за него са отредени парцели за ниско жилищно строителство, записани като държавни. Установено е и това, че имотът на ответниците, който е бил заснет с пл. № 23 в плана от 1967 г., е бил със седмоъгълна форма и разположен на запад от парцел (УПИ) ХХІІ.
Въз основа на тези данни е направен извод, че неправилно част от УПИ ХХІІ по плана от 1967 г. при изработването на плана от 1992 г. е заснет като част от имот пл. № 20, собственост на ответниците.
Направеният решаващ извод от съда не е в противоречие възприетото в цитираното решение по гр. д. № 1316/2010 г. на ВКС, І г. о, тъй като не се касае до идентични хипотези. В цитираното решение Върховният съд е приел, че обемът на правото на суперфициарно ползване се определя от площта на имота, за който то е учредено. Когато парцелът или УПИ промени параметрите си в резултат на регулационна промяна, това води съответно до увеличаване или намаляване на терена, който собственика на сградата, построена на основание отстъпено право на строеж, може да ползва с цел нейното обслужване. Предмет на производството е било установяване обема на правото на ползване на суперфициарния собственик – ищец по иска.
Предмет на иска, разгледан от въззивния съд, е принадлежността на правото на собственост върху част от имот, към момента на заснемането му в следващ кадастрален и регулационен план.
Обосновано съдът е констатирал, че при извършеното заснемане неправилно границите на парцелите ХХІІ и ХХІІІ по плана от 1967 г. не са заснети като имотни. С регулационния план от 1967 г. за първи път за включения в регулацията терен на ТКЗС са отредени дворищнорегулационни парцели за ниско жилищно строителство. Тъй като те са били съобразени с изискванията за минимална площ и към тях не са придавани или отнемани части за упълномеряване, не е стоял въпроса за прилагане на регулацията и парцелните граници са станали имотни. Реализирано е било и предвиденото застрояване към момента на одобряване на следващия кадастрален и регулационен план въз основа на отстъпено право на строеж, поради което парцелните граници е следвало да бъдат заснети като имотни. Заснемането на част от парцел ХХІІ в съседния имот пл. № 20 правилно е определено като грешка в плана, тъй като спорната част не е била собствена на ответниците по иска към момента на одобряването му, а е бил собственост на държавата. След влизане в сила на § 42 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на ЗОбС (ДВ, бр. 96), който повелява, че преминават в собственост на общината застроените и незастроени парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, УПИ е станал частна общинска собственост.
По развитите съображения съдът намира, че не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установени с договор за правна помощ от 18.12.2015 г. сключен с адв. Е. Д.-Р., възлизащи на сумата 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 492 от 13.10.2015 г. по гр. д. № 301/2015 г. на Смолянски окръжен съд.
ОСЪЖДА Ш. Д. Х. с ЕГН [ЕГН] ОТ С. Късак, [община] да заплати на А. Р. Ч., Ю. Р. Ч., Г. О. Ч. и Ф. Р. Ш., всички от [населено място], [община] сумата 500.00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: