6
гр. д. № 6015/2015 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 74
София, 11.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 6015/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1544 от 13.08.2015 г. по гр. д. № 1804/2015 г. Варненски окръжен съд след като е отменил изцяло постановеното решение по гр. д. № 15090/2013 г. на Варненски районен съд е решил спора по същество като е осъдил Б. П. К. да предаде на Н. Г. Н. владението върху поземлен имот с идентификатор 10135.5549.2339 по КК на [населено място], в м. „Прибой”, целия с площ от 869 кв. м., както и да му заплати направените за двете инстанции разноски, възлизащи на 5055.32 лв.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е постъпила касационна жалба от Б. П. К., чрез процесуалния й представител адв. П. Н. с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане касационна проверка на въззивното решение по разрешените в него въпроси: 1. относно правомощията на въззивния съд да обсъди събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и въз основа на това да формира решаващата си воля по маретиалноправния въпрос, разрешаване на който се иска.; 2. какъв е характера на установената фактическа власт върху чужд имот, дали е държане или владение и когато е завладян чужд имота, дали е необходимо да се доведе до знанието на собственика намерението, с което той се владее. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с възприетото в решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС и в решение 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г., което обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка по него. 3. Съставляват ли открито демонстриране на намерението да се владее имота за себе си действия като събиране на плодове от насажденията в имота, декларирането му като свой и заплащането на данъци за него. Твърдението е за разрешаването му в противоречие със задължителната практика на ВКС израз на която е решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 на ВКС, ІІ г. о.
Срещу въззивното решени е подадена касационна жалба и от Д. Г. Х., в качеството му на трето лице помагач. Поддържа се довод за необоснованост и незаконосъобразност на решението. Допускането до касационна проверка се иска по въпросите: 1. доказва ли ищеца материалноправната си легитимация с позоваването на сключен от него договор за покупко-продажба на имота ако не е установил при условията на пълно и главно доказване, че праводателят му е бил собственик на имота; 2. достатъчно доказателство ли е за това обстоятелството, че ответникът и третото лице помагач, негов праводател, черпят права от същия праводател (този на ищеца); 3. недопустимо ли е възражението на ответника и третото лице негов помагач, че праводателят им не е бил собственик и представлява ли това възражение такова срещу собственото им придобивно основание; 4. следва ли съдът да приеме за доказана идентичност между два имота (този по нот. акт от 1957 г. от 5.8 дка и този по нот. акт № 127/1993 г. с площ от 1000 кв. м.) без експертиза, след като за това са необходими специални знания. Поставени са още и въпросите: 5. следва ли вътрешното убеждение на съда за осъществяването на релевантни за спора факти да се формира като се изхожда от логическите, опитните и научни познания; 6. извършили ли са сем. К. действия, които отричат правата на ищеца и достигнали ли са те до него. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие със задължителната практика по тях формирана с решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, ІІ г. о.
Ответникът Н. Н. намира за неоснователна касационната жалба на Б. К.. Твърди, че въпросите, по които се иска допускане на касационна проверка, са разрешени от съда в съответствие със закона и съдебната практика. По втората касационна жалба е подал отговор, с който поддържа, че не са налице релевираните основания за допускане на касационна проверка.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
За да уважи иска съдът е приел за установено, че ищецът Н. е придобил правото на собственост върху имот с площ от 1000 кв. м., индивидуализиран със съседи, в м. „Прибой” в кв. „Г., [населено място] на основание договор за покупко-продажба, сключен на 05.05. 1993 г. със С. К., който имот е представлявал реална част от притежавания от нея по наследство от родителите й имот с площ от 1800 кв. м.
Установено е по делото, че през 2008 г. К. и съпругът й даряват на сина си Д. Г. Х. имот пл. № 1574 с площ от 1892 кв. м., с който номер имотът е бил заснет в изработения през 1998 г. помощен план за местността.
През 2012 г. Д. Х. продава на ответницата по иска Б. П. К. имот с площ от 869 кв. м., съставляващ поземлен имот с идентификатор 10135.5549.2339 по плана на селищно образование „Прибой” в землището на[жк], [населено място].
С приета техническа експертиза е установена идентичността на продадения през 1993 г. имот на ищеца с продадения през 2012 г. на ответницата.
Ответницата се е позовала и на придобивна давност както и на присъединяване на давностното владение, осъществявано от праводателя й и от неговите праводатели.
След анализ на събраните гласни доказателства е направен извод, че след като се е разпоредила с имота в полза на ищеца през 1993 г. С. К. и съпругът й не са упражнявали владение върху него след 1997 г. с намерение да го придобият. Такова е установено от сина им Д. Х. през 2008 г., след като те са му дарили имота и то е продължило до извършване на разпореждане с него чрез продажба през 2012 г. в полза на ответницата Б. К., на която е предадено владението след сключване на договора. Осъществяваното владение от Х. и от К. е било на правно основание, годно да ги направи собственици. Те са били добросъвестни владелци, тъй като не са знаели, че праводателите им не са собственици на имота, но с предявяването на ревандикационният иск на 11.10.2013 г. течението на давностния срок е спряно на основание чл. 115, б. „ж” ЗЗД, а изтеклият до предявяването на иска срок е недостатъчен за придобиване правото на собственост на основание добросъвестно владение – чл. 79, ал. 2 ЗС.
По касационната жалба на Б. К.:
Поставеният процесуален въпрос не обуславя основание за допускане на касационна проверка, тъй като е решен в съответствие със закона и задължителната практика по него. Въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства и е формирал правните си изводи въз основа на задълбочената им преценка.
Вторият въпрос също не може да бъде определен като основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.
Въз основа на събраните гласни доказателства съдът е приел, че за периода от 1997 г. до 2008 г. праводателката на ищеца С. К. и съпругът й не са установили владение върху продадения на ищеца имот. Установяване на фактическа власт се доказва с преки доказателства, в случая това са събраните гласни такива, а те не установяват упражняването на фактическа власт върху имота. След като е намерил, че този факт не е установен, въпросът за това дали владеенето на чужд имот представлява държане или владение не е обосновал решаващия извод на съда, поради което не обуславя общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка по него.
Третият въпрос за начините, по които се демонстрира намерение да се свои имот, не е обусловил решаващия извод на съда, че праводателите С. и Г. К. не са осъществявали владение в нито един момент на периода от 1997 г. до 2008 г., когато са прехвърлили правото на собственост върху имота чрез дарение, поради което той също не може да бъде определен като общо основание за допускане на касационна проверка. Извършеното действие като деклариране на имота е доказателство за намерението да се свои, но той е релевантен при установяване и на обективния елемента – владението. Първият и поради това същественият елемент от фактическия състав на давностното владение е установяването на фактическата власт върху имота.
Направеният от съда извод в смисъл, че заплащането на данъци и декларирането на имота е индиция за намерението за своенето му, но сам по себе си без да се установи, че е упражнявана и фактическа власт върху имота, не може да обоснове извод за придобиване на вещни права на оригинерно основание, е законосъобразен и в съответствие със задължителната практика.
Решаващият извод на съда, че праводателите К. не са осъществявали владение върху имота в посочения период, поради което не е налице основание по чл. 82 ЗС този период да се присъедини към периода, в който синът им Д. Х. е владял имота, са основани на установения факт, че родителите на Д. Х. не са владяли имота в периода 1997-2008 г., поставеният трети въпрос не е решаващ за формиране крайния извод на съда, поради което и не обуславя общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка по него.
По касационната жалба на Д. Х.:
Първият въпрос за липса на идентичност между придобития от ищеца имот с притежавания от праводателката му е разрешен от съда въз основа на установеното от приета техническа експертиза. Тя не е оспорена от страните и е приета по делото. С нея е установено по безспорен начин, че имотът, продаден на ищеца, е част от имота, придоби от С. К. на основание наследствено правоприемство след смъртта на двамата й родители и този имот в първия одобрен кадастрален план за местността от 1988 г. е заснет с пл. № 1574. С експертизата е проследено записването му в следващите планове както и в изработената кадастрална карта и след съпоставяне и на границите и местонахождението е установена идентичността. Този въпрос не е правен а фактически, поради което също не може да бъде определен като общо основание за допускане на касационна проверка по него.
Въпросите от 2 до 4 включително се отнасят отново за идентичността на имота, но формулирани с други изразни средства. Даденият отговор на първия въпрос е относим и за тях.
Поставеният като пети процесуален въпрос за това дали убеждението на съда за това дали са се осъществили определени факти, следва да се формира като се изхожда от логическите, опитните и научни правила не е разрешаван от съда и не е правен въпрос. Съдът е направил преценка на събраните доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и въз основа на това е приел, че ответницата по касация и третото лице помагач не са установили твърдяния от тях факт на осъществявано владение в периода от 1997 г. до 2008 г. от майката на касатора. Преценката на доказателствата не е налагала използването на опитни или научни правила, за да се приеме за установено осъществяването на факти от обективната действителност. Въпросът не обуславя основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка.
Шестия въпрос е за това: извършили ли са семейство К. (родители на Д. Х.) действия, които отричат правата на ищеца и достигнали ли са тези действия до него. Този въпрос е фактически, а не правен, поради което не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК.
Материалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по делото. Поставеният от касатора въпрос с конкретизирането в обосноваването му, че за фактическо действие счита декларирането на имота, не е обосновал решаващия извод на съда. Той е основан на това, че не е установено да е упражнявала фактическа власт върху имота в посочения период от време.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице поддържаните основания от касатора за допускане касационна проверка на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторката Б. П. ще бъде осъдена да заплати на ответника по касация направените от него разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установен с договор за правна помощ от 20.10.2015 г., сключен с адв. М. Г. от В. АК, възлизащи на сумата 2400 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1544 от 13.08.2015 г. по гр. д. № 1804/2015 г. Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА Б. П. К. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул. „8-ми март” № 19 и Д. Г. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] Г.” № 12, ет. 5, ап. 17 да заплатят на Н. Г. Н. с ЕГН 44902061200, от [населено място], [улица], вх. Д, ет. 1, ап. 22 сумата 2400.00 (две хиляди и четиристотин) лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: