4
гр. д. № 6865/2013 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 172
София, 24.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 6865/2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от М. А. П. касационна жалба срещу решение № 1409 от 17.07.2013 г. по гр. д. № 1472/2012 г. на Пловдивски окръжен съд. С него е потвърдено решението по гр. д. № 3923/2009 г. на Пловдивски РС, с което е отхвърлен предявения от Б. Й. П. и касаторката установителен иск за собственост на двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 84 кв. м., построена в южната част на УПИ ХІІІ-626, в кв. 56 по плана на [населено място]. Касационният довод е за необснованост на решението. Допускане на касационна проверка се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по разрешения процесуален въпрос за обсъждането на събрание доказателства в тяхната взаимовръзка и доводите на страните, като се твърди че той е разрешен в противоречие на установената задължителна практика.
Ответниците по касация оспорват наличието на основание за допускане на касационна проверка на въззивното решение, а по същество намират касационната жалба за неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
Касаторката и съпругът й Б. П. са предявили срещу Е. М. и съпругът й И. М. иск за установяване, че са собственици на построената в УПИ ХІІІ-626, в кв. 56 по плана на [населено място] двуетажна жилищна сграда на площ от 84 кв. м. на основание отстъпено право на строеж по реда на чл. 56, ал. 2 З. в полза на ищеца от баща му Й. К. като собственик на имота. Позовали са се и на придобивния способ давностно владение, което са осъществявали от построяването на сградата през 1983 г. до предявяване иска.
За да отхвърли иска съдът е приел, че от събраните доказателства не се установява в полза на ищеца да е учредено право на строеж през 1979 г. по реда на чл. 56, ал. 2, т. 2 З., тъй като по делото не е представено писмено доказателство за това – декларация с нот. заверка на подписа. За неотносими е намерил свидетелските показания, съдържащи твърдения за това, по съображения, че учредяването на право на строеж е формален акт и се установява само с писмен документ. Установеният с удостоверение от 11.02.2009 г., издадено от кмета на [населено място], факт че част от архива на кметството, съхраняван в стоя до кметството е изгорял при пожар преди около 15 години, съдът е намерил за недостатъчно конкретен за да обоснове наличието на основание по чл. 165, ал. 1 ГПК за допускане на гласни доказателства за установяване на твърдяния факт на учредяване право на строеж. На следващо място е прието, че дворното място е било съсобствено между Й. К. и съпругата му, тъй като е придобито от К. по време на брака му на основание постигната съдебна спогодба по гр. д. № 3026/1979 г. на Пловдивски РС, с която имотът , с цена 7015 лв. му е бил възложен в дял и за уравнение на делът на брат му К. Б. К. е заплатил парична сума от 375 лв. Правна последица от това е, че идеална част от имота, в размер на 375/7017 (съответстваща на сумата 375 лв.) е станала семейна имуществена общност. Няма данни майката на ищеца също да му е отстъпила право на строеж по предвидения в З. ред.
С гласни доказателства е установено, че след завършване на сградата през 1980 г., в нея са се нанесли да живеят както ищеца и семейството му, така и неговите родители и ответницата Е. М., негова сестра, която е живяла в сградата до 1984 г., когато е сключила брак с другия ответник и е напуснала сградата. Й. К. е починал през 2007 г., до когато е живял в сградата. През 1991 г. се е снабдил с констативен нот. акт за собственост на дворното място и на построена в него „масивна жилищна сграда”, която не е индивидуализирана с други белези като етажност и застроена площ или разгъната застроена площ. В акта като основание за издаването му са описани протокола от съдебната спогодба по гр. д. № 3026/79 г. и скица № 87/1991 г. С приетата от въззивния съд техническа експертиза е установено, че построената през 1983 г. сграда е нанесена в кадастралния план през 1997 г., от което следва, че наследодателят К. се е снабдил с констативен нот. акт за собственост на жилищната сграда, която е съществувала в имота към 1979 г. при извършване на делбата, от която черпи права.
От представените архитектурен проект и строително разрешение се установява, че те са издадени на името на Б. К. за построяване на едноетажна еднофамилна сграда на площ от 84 кв. м. в южната част на парцела, собствен на баща му. С гласни доказателства и приета техническа експертиза е установено, че сградата е построена на площ от 107 кв. м. и е двуетажна, ситуирана в южната (лицева) част на парцела. В него при огледа е установено, че има и други едноетажни постройки с полумасивна и паянтова конструкции, а старата жилищна сграда е преустроена в стопанска постройка.
Р. по делото свидетелка И. М. заявява, че старата жилищна сграда в парцела е била съборена след построяването на новата, в която са живели той и семейството му както и родителите му. Сестра му е живяла до 1984 г., когато се е омъжила и напуснала къщата. В този смисъл са и показанията на свидетеля В. П., който знае, че къщата е на бащата на ищеца.
При така установените факти обоснован е изводът на съда, че ищецът не установява да е придобил правото на собственост върху сградата на основание отстъпено му право на строеж. Този факт не е доказан по делото с писмени доказателства. Представените строителни книжа, издадени на негово име правилно е намерено, че не установяват валидно учредено право на строеж, на следващо място те са издадени за построяването на едноетажна еднофамилна сграда, а в имота е построена двуетажна сграда на площ по-голяма от разрешената.
В съответствие с данните по делото и при правилно прилагане на материалния закон е намерено за неоснователно и твърдението, че ищецът е придобил правото на собственост върху сградата на основание давностно владение. Сградата, построена в имота, е станала собственост на собствениците на парцела, на основание приращение. Бащата на ищеца е живял в сграда до смъртта си, настъпила през 2007 г., а майка му продължава да живее там. Ищецът и съпругата му не са установили фактическа власт върху целия имот и не са демонстрирали, че владеят сградата за себе си с намерение да станат собственици. След като не са установени елементите от фактическия състав на оригинерния придобивен способ давностно владение, законосъобразно съдът е намерил, че и на това основание ищците не се легитимират като собственици на сградата.
Не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение по поставения процесуален въпрос за обсъждането на доказателствата.
Въззивният съд е събрал допуснатите от него доказателства и ги е обсъдил в съвкупност с останалите, с което е изпълнил задължението си, произтичащо от нормата на чл. 235 ГПК, и е достигнал до извода, че те не установяват по пряк начин ищците да са придобили право на собственост върху сградата на основание отстъпено право на строеж. Събраните гласни доказателства не установяват осъществяването на фактическия състав на давностното владение. Обратно установено е пред въззивния съд отново, че след построяване на жилищната сграда през 1983 г. тя е ползвана от родителите на ищеца, от ответницата Е. Й., в продължение на една година, както и от ищците, а старата жилищна сграда, поради лошото ъ състояние и липса на тоалетна и вода не е използвана за живеене. Тя е била преустроена в селскостопанска сграда.
При обсъждането на събраните доказателства не е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което не е налице релевираното основание за допускане касационна проверка по формулирания в изложението процесуален въпрос.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1409 от 17.07.2013 г. по гр. д. № 1472/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: