5
гр. д. № 5285/2014 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 656
София, 03.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 5285/2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от В. С. В. срещу решение № 61 от 25.04.2014 г. по гр. д. № 123/2014 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 2 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 642/2013 г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу Д. М. ревандикационен иск за ? ид. ч. от недвижим имот, представляващ апартамент № 10, в жилищната сграда, с административен адрес [населено място], [улица] , с идентификатор 10135.1503.521.1.13, с площ от 84.79 кв. м. и прилежащото избено помещение № 5 с площ от 12 кв. м. и прилежащите 7,7689 % ид. ч. от общите части на сградата. Касационният довод е за незаконосъобразност на извода за придобиване на имота от наследодателбя на касатора в режим на семейна имуществена общност.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се иска допускане касационна проверка на въззивното решение по разрешеният от съда материалноправните въпроси: 1. в кой момент настъпва вещноправния ефект на заповедта по чл. 100 във вр. с чл. 103, ал. 1 З., като придобивно основание на правото на собственост по отношение на получения като обезщетение недвижим имот; 2. когато придобивното основание е членствено правоотношение по право на единия съпруг в Ж. срещу негов отчужден имот и ако се приеме, че придобитият на това основание недвижим имот е в режим на семейна имуществена общност, съдът следва ли да отчете частична трансформация при определяне на дяловете на съпрузите. Допускането се иска на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК като се поддържа по отношение на първия въпрос, че е решен в противоречие с практиката – ПП ВС 8/80 г., т. 1, б. „в”. Посочени са и решения на ВКС, които не са постановени при действието на ГПК от 2008 г. в производство по чл. 290 от него, поради което не съставляват задължителна практика. По отношение на втория въпрос се поддържа разрешаването му в противоречие с възприетото в т. 3 от ППВС 5/1972 г. и решение № 223 от 16.03.2010 г. по гр. д. № 522/2009 г. на ВКС, І г. о.
Ответницата по касация оспорват наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационна проверка, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
Въззивното решение е постановено след като е прието за установено от фактическа страна, че през 1978 г. от наследодателя на ищеца С. В. е била отчуждена притежаваната от него идеална част от недвижим имот в [населено място], [улица]. Стойността на отчуждения имот е била определена на сумата 4345.97 лв. увеличена след обжалване с още 28.67 лв. Отчужденият собственик е бил обезщетен с жилище – апартамент № 10 в Ж. „ХІ конгрес 5”, за което е била издадена заповед на основание чл. 100 З. на 01.11.1980 г. На това основание между В. и Ж. е възникнало членствено правоотношение по право.
Ищецът е син на В. от първи брак, който е бил прекратен на 19.10.1981 г. Ответницата е била в брак с В. за периода от 09.10.1983 г. до 01.01.1986 г., когато е прекратен с влязло в сила решение. На 26.12.1984 г. В. се е снабдил с нот. акт за собственост на апартамента, издаден на основание чл. 35 ЗЖСК. На 16.08.1984 г. той е сключил с Д. договор за заем в размер на 9490 лв. с цел покупка на жилище, като заемът е обезпечен с вписване на законна ипотека. Заемът е изплатен на 07.02.1991 г.
Няма спор между страните за това че с отпуснатия заем е изплатено жилището, както и че след прекратяване на брака В. и ответницата М. са продължили да живеят заедно на съпружески начала, като тя упражнява фактическа власт върху имота и към предявяване на иска.
Въз основа на така установените факти съдът е приел, че наследодателят на ищеца е придобил вещни права върху имота от датата на снабдяването му с нот. акт за собственост на основание чл. 35 ЗЖСК. Правото на собственост е придобито в режим на СИО, тъй като към датата на издаване на акта В. е бил в брак с ответницата, което следва и от нормата на чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г., който принцип е възприето и в чл. 19, ал 3 СК от 1985 г., при действието на която норма е прекратен брака между В. и М.. С прекратяването на брака е прекратена бездяловата имуществена общност, като правата в нея са равни съгласно чл. 27 от СК от 1985 г.
Намерил е и това, че ищецът не е установил имотът да е придобит в резултат единствено на принос на наследодателя, поради което презумпцията за общност на придобитото по време на брака не е оборена. Не е предявяван и иск за преобразуване на лично на наследодателя имущество при придобиване правото на собственост върху имота.
Първият поставен въпрос за момента на придобиване право на собственост от отчужден собственик върху определения му в обезщетение недвижим имот на в Ж., не обуславя въведените основания за допускане касационна проверка. Обосновано от данните по делото, е прието за неоснователно позоваването на чл. 103 З., тъй като към момента на издаване на заповедта по чл. 100 З. стойността на имота не е била изплатена. Наред с това тази норма намира приложение, когато в обезщетение срещу отчужден имот е бил определен недвижим имот, собственост на държавата. Когато обезщетяването е с имот в сграда, която ще се построи от Ж., правната последица на заповедта по чл. 100 З. е възникване на членствено правоотношение по право, а правото на собственост върху избрания недвижим имот преминава в патримониума на обезщетеното лице с издаването на нот. акт за собственост на основание чл. 35 ЗЖСК, който има конститутивно действие. Съдът се е позовал и на разрешението дадено в т. 2 на ППВС 3/1983 г., поради което въпросът е разрешен в съответствие със задължителната практика.
Въпросът не обуславя и основанието по т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка, тъй като по него има формирана задължителна практика, същата е последователна и не е необходимо промяната й или отстъпване от възприетото с нея.
Вторият поставен въпрос не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане касационна проверка. Той не е разрешаван от съда, тъй като твърдение, че части от жилището са придобити от наследодателя в режим на индивидуална собственост на основание трансформация на вложени лични средства, представляващи стойността на отчуждения имот, не е въведено от ищеца като правопораждащ факт. Съобразно това позоваването на задължителната практика – ПП ВС 5/1972 г. е неотносимо.
При предявен ревандикационен иск, съдът е длъжен да се произнесе по заявеното от ищеца основание за придобиване правото на собственост върху имота.
Касаторът се е позовал на наследствено правоприемство, като е твърдял, че наследодателят му е придобил правото на собственост на основание членствено правоотношение в Ж., което е възникнало по право, на основание заповедта по чл. 100 З., с която е определено обезщетяването му за отчуждения от него имот с жилище в Ж..
В отговора на исковата молба, ответницата е противопоставила възражение, че нот. акт по чл. 35 ЗЖСК е издаден в полза на наследодателя по време на брака им, поради което имотът е придобит в режим на СИО и тя се легитимира като собственик на ? ид. ч. от него. Заявила е също, че членственото правоотношение на наследодателя с Ж. е възникнало по право, на основание заповед по чл. 98 и чл. 100 З., с които е било определено обезщетяването му с апартамент в Ж. за отчужден от него недвижим имот на стойност 4345.97 лв. + 28.67 лв. или общо 4374.64 лв.
В проведеното открито съдебно заседание на 11.10.2013 г. ищецът не е упражнил правото си по чл. 143, ал. 2 ГПК да допълни исковата молба като се позове на придобиване на част от апартамента от наследодателя му в режим на индивидуална собственост на основание трансформация на лични средства в размер на полученото обезщетение за отчуждения от него имот.
Съдът не може да формира правни изводи въз основа на правопораждащи факти, на които ищецът не се е позовал. Това следва от принципа на диспозитивното начало. Предмет на иска стават само тези правопораждащи факти, които ищецът е заявил в исковата молба. Само по тях съдът дължи произнасяне за това дали са се осъществили и какви права са породили. Основаване на правните изводи на правопораждащи факти, на които страната не се е позовал дори и когато са представени доказателства за осъществяването им, съставлява произнасяне извън предмета на делото.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответницата по касация направените от нея разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установен с договор за правна помощ от 31.07.2014 г. сключен с адв. Т. Р., възлизащи на сумата 2000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 25.04.2014 г. по гр. д. № 123/2014 г. на Апелативен съд Варна.
ОСЪЖДА В. С. В. ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 4 да заплати на Д. Д. М. ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] сумата 2000 (две хиляди) лева, разноски за касационното производство .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: