5
гр. д. № 4240/2014 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 700
София, 22.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 18 ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 4240/2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
А.-М. А. А., чрез пълномощника си адв. М. Д. и А. Д. А., чрез пълномощника си адв. Д. С. са подали касационна жалба срещу решение от 17.02.2014 г. по гр. д. № 10429/2012 г. на СГС, ІІ-А състав. Изложили са доводи за необоснованост и незаконосъобразност на решението. Обжалват същото и в частта, с която са осъдени да заплатят на ищцата направените от нея разноски за въззивното производство.
В изложението по чл. 283, ал. 4 ГПК твърдят, че съдът се е произнесъл по въпросът за основанията за присъждане на разноски в противоречие с възприетото в т. 11 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържат, че съдът е разрешил и въпросът за това, че ако при предявен ревандикационен иск ищецът докаже, че е собственик на имота, но ответникът не владее имота, искът следва да се уважи само в установителната му част. Твърдят че даденото друго разрешение от въззивния съд е в противоречие с възприетото в Р № 278 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 1081/2010 г. на ВКС, І г. о. Считат, че въпросите обуславят основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК и искат допускане на касационна проверка на въззивното решение.
Ответницата по касация В. А., чрез процесуалния си представител, оспорва наличието на основания за допускане на касационна проверка на обжалваното въззивно решение, както и касационната жалба по същество. Заявила е претенция за присъждане на разноски за това производство.
Ответникът по касация Б. Г. намира жалбата за неоснователна. Поддържа, че не са налице релевираните основания за допускане на касационна проверка на решението. Претендира да му се присъдят разноски за производството.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното, постановено по гр. д. № 10114/2008 г. на СРС, с което предявеният от В. Д. А. ревандикационен иск е уважен само в установителната му част, като е прието за установено по отношение на А.-М. А. А. и А. Д. А., че ищцата е собственик на 5/8 ид. ч. от спорния имот, съставляващ апартамент в партерния етаж в сграда, построена в [населено място] с административен адрес [улица], който се състои от две стои , хол кухня, антре и тоалетна, както и с припадащите му се 1/3 ид. части от общите части на сградата и дворното място, съставляващо УПИ VІІІ-11 в кв. 89, местността ГГЦ-Зона В 17, по плана на [населено място]. Потвърдено е решението и в частта, с която е прието за установено по отношение на първоначалните страни, че главно встъпилото лице Б. К. Г. е собственик на 1/8 ид. ч. от имота.
Отменено е решението на първостепенния съд в частта, с която са отхвърлени исковете за ревандикиране на притежаваните от ищцата и главно встъпилото лице идеални части от имота, предявени срещу А.-М. А. и е постановил друго решение, с което е осъдил касаторката да ги ревандикира в полза на ищцата А. и Б. Г..
От фактическа страна е установено, че апартаментът е бил придобит от бащата на ищцата Д. И. А. през 1949 г. на основание договор за покупко-продажба. Той е починал през 1968 г. и оставил за наследници: съпруга Н. Б. А., починала през 2010 г., дъщеря ищцата В. А. и син А. А.. Имотът е бил придобит от наследодателя по време на брака му, поради което и на основание чл. 103 СК от 1986 г. е бил семейна имуществена общност. Тя е била прекратена със смъртта на наследодателя, в резултат на което е възникнала съсобственост между наследниците му при права: ? ид. ч. за съпругата Надежда, която не е наследила дял от собствената на наследодателя част (чл. 14, ал. 7 СК от 68 г.) и по ? ид. ч. за неговите низходящи.
През 1974 г. между съсобствениците е сключена съдебна спогодба за делба на имота, с която апартаментът е останал съсобствен на ищцата А. и майка й Н. при равни права, а делът на брата А. е бил уравнен парично от сестра му.
С договор за дарение от 1984 г. В. А. е дарила на брат си А. А. ? ид. ч. от имота. Съдът е приел, че договорът е породил правни последици, тъй като с него В. се е разпоредила с придобитата на основание наследствено правоприемство ид. ч. от имота.
По отношение на другата ? ид. ч. съдът е приел, че е придобита от В. А. и съпругът й Б. Г. в режим на семейна имуществена общност, тъй като към 1974 г., когато между съсобствениците на имота – преживялата съпруга и децата на наследодателя е постигната съдебна спогодба за делба, В. А. е била в брак с Г. и изплащането на паричното уравнение за частта на брата й е станало по време на брака. Тази бездялова съсобственост е била прекратена с прекратяването на брака им през 2002 г. и се е трансформирала в дялова съсобственост при права по 1/8 ид. ч. за всеки един. С тези съображения е уважен иска на главно встъпилото лице Б. Г. като е прието за установено, че той се легитимира като собственик на 1/8 ид. ч. от апартамента.
Установено е по делото, че Н. А. на 21.07.1992 г. се е разпоредила с придобитата от нея ? ид. ч. от апартамента в резултат на прекратяване на брака поради смъртта на съпруга й, в полза на внучката й С. Р. (А.) с договор за покупко-продажба срещу поето задължение за издръжка и гледане.
На 29.03.2005 г. Н. А. е сключила договор за дарение на ? ид. ч. от апартамента в полза на внучката й А.-М. А.. На същата дата А. А. е дарил на дъщеря си А.-М. А. 1/ 2 ид. ч. от апартамента.
На 14.02.2008 г. С. Р. (А.) е продала на майка си В. А. ? ид. ч.
На 24.03.2008 г. Н. А. е предявила срещу С. Р. иск за разваляне на алеаторния договор, който е уважен с влязло в сила на 07.07.2009 г. решение по гр. д. № 15713/2008 г. на СРС.
Описаните по-горе разпоредителни действия и развалянето на алеторния договор са обсъдени по повод противопоставеният от ответницата по ревандикационния иск А.-М. А. довод, че е придобила правото на собственост върху целия имот и го владее за себе си от 2005 г. Прието е, че договор за покупко-продажба, сключен с баба й Н. А. през 2005 г., не е породил транслативно действие, тъй като към датата на сключването му праводателката Надежда не е била носител на правото на собственост върху тази част, поради извършеното разпореждане с нея през 1992 г. с алеаторен договор. Прието е, че развалянето на алеаторния договор не е проявило ретроактивно действие на основание чл. 88, ал. 2 ЗЗД, тъй като преди вписването на исковата молба, ответницата С. Р. се е разпоредила с ? ид. ч. от имота в полза на майка й и решението е непротивопоставимо на приобретателката.
По отношение на договор за дарение от 29.03.2005 г., с който А. А. е дарил на дъщеря си А.-М. А. ? ид. ч. от апартамента, съдът е приел, че той е породил транслативно действие само за ? ид. ч. от имота, тъй като дарителят се е легитимирал като собственик само на тази част, придобита на основание дарение от сестра му В. А..
В обобщение е намерено, че при предявяване на иска ищцата В. А. се легитимира като собственик на 5/8 ид. ч. от апартамента, главно встъпилото лице Г. на 1/8 ид. ч. от него, а касаторката А.-М. А. само на 2/8 ид. ч. на основание договора за дарение от 2005 г.
За неоснователен е намерен доводът на ответница А.-М. А. за придобиване правото на собственост върху имота на основание давностно владение. А. е поддържала, че е установила владение върху имота през 2005 г. като го е отдала под наем на [фирма]. Искът за ревандикация е предявен 2008 г., поради което в полза на тази ответница не е изтекъл изискуемия се от закона давностен срок по чл. 79, ал.1 ЗС нито краткият петгодишен давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, приложим при добросъвестно владение.
Въззивният съд е уважил предявените срещу въззивницата А.-М. А. ревандикационни искове, след като е приел, че тя владее притежаваните от ищцата и главно встъпилото лице части от имота. Владението е осъществявано чрез другиго – наемателя, на когото тя е предоставила целия имот за ползване на основание договор за наем.
Първият въпрос в изложението, за това дали е допустимо решението на въззивния съд в частта за разноските, ако въззивницата, чиято жалба е уважена, не е представила списък на направените разноски за тази инстанция, не е разрешаван от съда.
От доказателствата по делото се установява, че В. А. е направила искане за присъждане на разноските във въззивната жалба, както и в подадения отговор на въззивните жалби, подадени от А. А. и А.-М. А., с който са представени и договор за правна помощ сключен на 1.10.2011 г. и списък за направените в тази инстанция разноски включващи: държавна такса и възнаграждение по договора за правна помощ и съдействие (л. 71, 75 и 77 от гр. д. № 10429/2012 г. на СГС.) Съдът е присъдил разноските след като е обсъдил тези доказателства и направеното възражение за прекомерност. От това следва, че съдът не е разрешил поставения процесуален въпрос. Разрешеният въпрос е за това налице ли са предпоставките за уважаването на искането за разноски и той е решен в съответствие на доказателствата по делото и задължителната практика – т. 11 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно това не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение в частта, с която се е произнесъл по разноските.
Формулираният втори въпрос в изложението не е разрешаван от съда, тъй като наемателят, осъществяващ фактическа власт върху спорния имот на облигационно основание, не е трето лице по смисъла на чл. 108 ЗС.
Установено е по делото, че касаторката е отдала апартамента под наем, за което е сключен договор на 03.06.2005 г. и имотът се държи от наемателя. Законосъобразно е намерено от това, че ответницата осъществява владение на имота, чрез другиго, поради което е осъществен и втория елемент от фактическия състав на ревандикационния иск и той е основателен. Позоваване на факти за това дали договорът за наем е прекратен поради изтичане на срока, преустановил ли е наемателят ползването на имота или го държи без основание, не са обсъждани от съда. Касаторката не се е позовавала на нови факти във въззивното производство. Към датата на подаване на отговора по въззивната жалба, срокът на договора за наем още не е бил изтекъл. Позоваване на факти, настъпили по време висящността на спора, не е направено до приключване на устните състезания и даване ход на делото по същество.
Позоваването на Р № 278 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 1081/2010 г. на ВКС, І г. о. е некоректно. В него е прието, че ако ответникът по ревандикационен иск не е във владение на имота, но ищецът докаже, че е собственик, искът следва да се уважи само в установителната му част. Приетото е по повод спор между съсобственици, които черпят права от наследствено правоприемство и реституция.
Съобразно това поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената задължителна съдебна практика и не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане на касационна проверка.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 17.02.2014 г. по гр. д. № 10429/2012 г. на СГС, ІІ-А състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: