4
гр. д. № 2382/2014 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 307
София, 25.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на деветнадесети май, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 2382/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 105 от 05.01.2015 г. по гр. д. № 6948/2014 г. Софийски градски съд, ІІ-А с-в е потвърдил решение от 11.03.2014 г. постановено по гр. д. № 49033/2012 г. на Софийски районен съд, 53 с-в, с което са отхвърлени предявените от Г. Х. С., И. Х. С. и А. Х. С. иск за делба на недвижими имоти, намиращи се в [населено място], [улица] представляващи: апартамент № 20, магазин № 5 и гараж № 3 всички в сградата, построена в УПИ VІІІ-208, 290, в кв. 196 по плана на [населено място], като неоснователен поради липса на съсобственост.
Недоволни от решението са останали ищците и в срока по чл. 283 ГПК го обжалват с доводи за необоснованост и незаконосъобразност. Допускането на въззивното решение до касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК, по разрешените с него въпроси: 1. нищожен ли е договорът за учредяване на суперфиция без участието на някои от съсобствениците на дворното място и прехвърлени ли са правата на неучаствалите съсобственици в полза на приобретателя по договора; 2. добросъвестно ли е владението, основано на нищожно придобивно основание.
Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
От фактическа страна по делото е установено, че наследодателят на страните И. Стоев Р. е придобил през 1956 г. дворно място с площ от 465 кв. м., съставлявало парцел ХХ, в кв. 196 по плана на [населено място], м. „Л.”.
Касаторите, ищци по иска, са представили влязло в сила на 01.06.2012 г. решение от 08.04.2011 г. по гр. д. № 12905/2010 г. на СГС, с което е признато за установено по отношение на С. Т. Р., И. А. Р., А. А. Р. и „С. Д. І” Е., че те са собственици на основание наследствено правоприемство на общо 5/36 ид. ч. от парцел ХХІІІ-208 в кв. 196 по плана на [населено място], който представлява част от УПИ ХVІІІ-208, 209 от кв. 196 по действащия план на [населено място]. От мотивите на това решение се установява придобиването на вещни права върху имота от страните по делото до сключване на договора за учредяване на суперфиция.
През 1972 г. И. Р. е дарил на сина си А. И. Р. 1/3 ид. ч. от първия етаж от построената в имота къща и дворното място (н. а. № 84/1972 г.). Същата година с нот. акт № 143 е дарил на сина си С. И. Р. ? ид. ч. от дворното място, без постройките в него.
Наследодателят И. Р. е починал през 1974 г. и оставил за наследници синовете А. Р. и С. Р. и дъщеря Ц. С.., която е починала през 1983 г. и оставила за наследници касаторите, нейни низходящи, ищци по иска.
С влязло в сила решение от 19.11984 г., постановено по гр. д. № 4181/1983 г., Софийски градски съд е допусната делба между наследниците на И. С. Р. на дворното място при квоти за касаторите, като наследници на Ц. С. общо 5/36 ид ч., за А. Р. 17/36 ид. ч. и за С. Р. – 14/36 ид. ч.
През 1996 г. А. И. Р. се е снабдил с констативен нот. акт за собственост на първия етаж от сградата и ? ид. ч. от дворното място. През 2003 г. Ц. С., А. Р. и съпругата му С. Р. са се снабдили с нот. акт, съставен по реда на обстоятелствената проверка, за собственост на таванския етаж от сградата и ? ид. ч. от дворното място.
С договор за дарение, за който е съставен н. а. № 70, т. І, по н. д. № 61/2003 г., А. И. Р. и съпругата му С. Т. Р. даряват на сина си А. А. Р. ? ид. ч. от дворното място и първия етаж от жилищната сграда.
През 2004 г. е сключен договор между А. И. Р., съпругата му С. Р. и синовете му А. А. Р. и И. А. Р. и „С. Д. І” Е., взаимно са учредили право на строеж за построяване на сграда съгласно утвърден архитектурен проект в УПИ ХVІІІ-208,290, в кв. 196 по плана на [населено място], образуван, чрез обединяването на двата урегулирани поземлени имоти с пл. №№ 208 и 290, срещу поето задължение от търговското дружество да построи за собствениците на терена конкретизираните в договора обекти от сградата. Уговорено е за А. А. Р. да бъдат построени апартамент № 14, магазин № 8 и гараж № 5, а за И. А. Р. апартамент № 20, магазин № 5 и гараж № 3.
Отстъпеното право на строеж е реализирано през 2006 г. и сградата въведена в експлоатация на 06.07.2006 г., за което е издадено разрешение за ползване № ДК-07-250 от същата дата.
А. И. Р. е починал на 29.04.2005 г. и оставил за наследници съпруга и синовете му И. А. Р. и А. А. Р..
При така установените факти съдът е обсъдил направеното от ответника възражение за придобиване на вещни права върху имотите и на основание осъществявано добросъвестно давностно владение на правно основание – договор за суперфиция от 2006 г. и е намерил, че към датата на предявяване на иска за делба тези имоти не са съсобствени между страните. По силата на приращението за ищците и по силата на изпълнен договор за строителство срещу отстъпено право на строеж за ответника, върху посочените обекти е възникнала съсобственост между собствениците на терена (имот пл. № 208 за който и за съседния е отреден парцел VІІІ). Касаторите ищци не са установили фактическа власт върху тях. Такава е упражнявано от ответника по иска.
Първоинстанционният съд е приел, че задължението на С. Р. и А. И. Р. да учредят право на строеж включително за дял от съсобствеността, какъвто не притежават, определя ответника като владелец, основал фактическата си власт на правна сделка, годна да го направи собственик. Нормата на чл. 70, ал. 2 ЗС утвърждава презумпцията за добросъвестност, т. е. предположението че владелецът не знае за липсващите права, доколкото в случая е спазена изискуемата форма. От доказателствата по делото това предположение не се оборва. Прието е и това, че ищците не са смутили установеното владение. Това е направено едва през 2010 г. с предявяването на установителния иск за собственост, поради което ответникът се легитимира като собственик на претендираните ид. ч. от описаните имоти на основание кратката придобивна давност”.
Въззивният съд е възприел този извод за законосъобразен. Намерил е за неоснователно възражението за нищожност на договора за отстъпване право на строеж, в частта, с която е извършено разпореждане и с правата на ищците върху терена. Законосъобразно и в съответствие с трайната практика на ВКС е прието, че договорът за продажба на чужда вещ не е нищожен. Той е сключен в предписаната от закона форма, но не е породил прехвърлително действие по отношение правата на неучаствалите съсобственици, тъй като никой не може да прехвърли права, които няма.
Изводът за неоснователност на иска е мотивирал и с това, че ответникът валидно се е разпоредил с правото на суперфиция в полза на строителя в обема на притежаваните от него ? ид. ч. от дворното място, придобити на основание дарение направено от родителите му през 2003 г. ( н. я. № 70, т. І, н. д. № 61/2003 г.), срещу което е възмезден с имотите, предмет на иска. Те са станали негова индивидуална собственост с построяването на сградата, в резултат на реализиране на притежаваното от него и учредено му право на строеж с договора за суперфиция.
Обоснован от данните по делото е изводът, че осъществяваното от ответника владение е било спокойно и не е прекъснато с предявения от касаторите установителен иск за собственост върху идеална част от поземления имот през 2007 г. Твърдение за това е направено в представената писмена защита пред районния съд, но не е доказано производството по този иск да е завършило с влязло в сила позитивно решение, тъй като само то съгласно чл. 116, б. б ЗЗД прекъсва давността.
Поставените в изложението въпроси са били предмет на обсъждане от въззивния съд. Вторият от тях съдът в изпълнение правомощията си, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК преформулира така: добросъвестно ли е владението, основано на придобивно основание, с което е извършено разпореждане с чужди права. Въпросите са обосновали решаващите изводи на съда, поради което обуславят допускането до касационна проверка на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като са решени в противоречие на задължителната практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 105 от 05.01.2015 г. по гр. д. № 6948/2014 г. Софийски градски съд, ІІ-А с-в .
УКАЗВА на касаторите да внесе по сметка на ВКС такса за касационно обжалване в размер на 50 лв. и представи доказателство за това в едноседмичен срок от съобщението.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на І г. о. за насрочване, а при неизпълнение – на докладчика за прекратяване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: