О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
София, 21.01.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 18 януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 667 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. В. В. против решение № 20 от 06.01.2010г. по гр.д.№ 1721/2009г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 17 от 02.06.2007г., постановено по гр.д.№ 29/2006г. на К. РС и вместо това е признато за установено по отношение на него, П. Т. С. и М. Н. К. по иск, предявен на основание чл. 336 от ГПК /отм/ от Л. С. П., че апартамент № 34, ет.3, бл.2, вх. В в[населено място], [улица], върху който е насочено изпълнението за парично вземане по изп.д.№ 102/1999г. по описа на К. държавен съдебен изпълнител не е собственост на длъжника П. Т. С. към момента на извършване на публичната продан и възлагането му на ответника А. В. В. с постановление от 29.11.2005г., влязло в сила на 23.12.2005г.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила, защото съдът е приел, че паричното вземане е било погасено към момента на влизане в сила на изпълнителното производство и поради необоснованост поради това че съдът не е възприел заключението на ССЕ, приета от РС
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК не е формулиран правен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителна съдебна практика, по който да е налице противоречива съдебна практика, или по който да е необходимо произнасянето на ВКС с оглед точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касаторът излага конкретния фактически въпрос – дали и кога е погасено паричното задължение по изпълнителното дело и счита, че изводът на окръжния съд, че то е погасено и от този момент изпълнителното дело се счита прекратено, е в нарушение на задължителната съдебна практика. В изложението, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. Излага се и довод, че възивното решение противоречало на задължителните указания, дадени в отменителното решение на ВКС.
Ответникът Л. С. П. оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол поради това, че не е формулиран правен въпрос, който да очертае предмета на касационното обжалване, а основанието по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК относно основния спорен въпрос по делото не е налице, тъй като има задължителна съдебна практика. Претендира разноски.
Останалите ответници не вземат становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По предявеният иск от Л. С. П. по чл. 336 от ГПК /отм/ е установено, че за парично задължение за издръжка на П. С. е образувано изп. Д. № 102/1999г. от взискателя М. К.. Насочено е изпълнение по отношение на апартамент № 34 , ет.3, бл.2, вх. В в[населено място], [улица]. Върху апартамента е наложена и вписана възбрана на 13.06.2005г. С н.а. № 134/13.09.2005г. длъжникът се е разпоредил с апартамента, като го е продал на ищеца, за което е уведомил съдебния изпълнител. Въпреки това изпълнителното производство е продължило и с постановление от 29.11.2005г., влязло в сила на 23.12.2005г. процесния апартамент е възложен на ответника.
При първото въззивно разглеждане на делото съдът е приел, че продажбата е сключена след налагане на възбраната, поради което сделката не е породила действие. ВКС е отменил това решение и е дал указания да се изследва дали изпълняемото право е съществувало към момента на влизане в сила на постановлението за възлагане тъй като при наличие на основания за прекратяване на изпълнителното производство, то се прекратява автоматично от датата на погасяване на вземането, а постановлението на съдебния изпълнител за това има само констатиращо действие. При второто разглеждане на делото, по указание на ВКС е назначена ССЕ за изследване на въпросът дали и към кой момент е погасено вземането. Въз основа на неоспорената ССЕ, въззивната инстанция е приела, че към 25.10.2005г. цялото вземане е било погасено ведно с лихви и разноски и от този момент изпълнителното правоотношение е прекратено на основание чл. 330, ал.2 от ГПК /отм/, а постановлението на съдебния изпълнител за това, изготвено по-късно само констатира този факт. За този извод съдът се е позовал на задължителната съдебна практика – ТР № 47/1965г. на ОСГК на ВС.
Не формулирането на правен въпрос, който да е свързан с предмета на спора и да обуславя извода на съда е основание за недопускане до касация, съгласно т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Формулирането на фактически въпрос по спора не обуславя допускане до касация, тъй като касационната инстанция се занимава с приложението на закона, а не с изясняване на фактическата обстановка. Тя не събира нови доказателства, поради което искането в тази насока в касационната жалба е недопустимо. Приетата от въззивната инстанция единична ССЕ е категорична, че и при трите варианта на изследване, към 25.10.2005г. задълженията на длъжника са погасени изцяло. Тази констатация на експерта не е оспорена и оборена, поради което съдът позовавайки се на вещото лице не е нарушил задължителните указания на ВКС в отменителното решение..
Наличието на задължителна практика по основния спорен въпрос по делото сочи на липса на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. Останалите представени решения са в същия смисъл, в какъвто е и тълкувателното решение. Тази практика е актуална и не се налага нейното коригиране.
Или в обобщение, липсата на формулиран правен въпрос, който да очертае предмета на касационен контрол и не обосноваването на нито едно от основанията по чл. 280, ал.1 т. 1-3 от ГПК е основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед този резултат, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него разноски за това производство до доказания размер 400 лв.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 20 от 06.01.2010г. по гр.д.№ 1721/2009г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от А. В. В..
ОСЪЖДА А. В. В. да заплати на Л. С. П. деловодни разноски за тази инстанция в размер на 400 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: