6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 220
София, 19.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 15 юли две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 2822 /2016 година
Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от А. Д. Т. против определение № 2553/11.05.2016г. по ч.гр.д.№ 196/2016г.на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено протоколно определение от 10.02.2016 г. по гр.д.№ 444/2015 г. на РС-Благоевград. в частта, с която е прекратено производството по предявения иск поради отвод за пресъдено нещо.
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила при преценката за идентитет между приключилото производство по иска по чл. 108 ЗС и сега образуваното. Навеждат се доводи, че не е отчетено, че иска сега е предявен с твърдения за други обстоятелства – не плащане на обезщетение, липса на отчуждително производство по З., че петитума включва установяване правото на собственост към минал момент, за разлика от приключилото дело, че по него е формулиран само осъдителен диспозитив и няма част за установяване правото на собственост, поради което по този въпрос не е създадена сила на пресъдено нещо, че ищеца не е длъжен да изчерпа всичките основания, на които счита, че е собственик.
В изложението към частната жалба не са формулирани конкретни въпроси, но се акцентира по това, че в нарушение на ТР № 1/04.01.2001 г. т.18 е прието, че е формирана сила на пресъдено нещо и относно правото на собственост въпреки, че по приключилото дело по иск по чл. 108 ЗС диспозитива е само осъдителен и липсва установителна част. Може да се приеме, че е зададен и въпроса налице ли е субективен и обективен идентитет между две дела, когато в по-късно образуваното ищецът се позовава на нови факти. По този въпрос се цитира ПП-2-77 г. т.7. На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е формулиран въпроса „съставлява ли „дуплика” твърдението за отнемане на имота, предмет на иск по чл. 108 ЗС по „насилствен начин” и това самостоятелно правно основание ли е за предявяване на иска. Без да е формулиран въпрос се твърди противоречие със съдебната практика по чл.2, ал.2 ЗВСНОНИ, тъй като не е отчетено от съдилищата, че в исковата молба не е посочено на кое от двете алтернативно посочени в този текст основания е предявен иска сега.
Ответникът по частната касационна жалба [община] я оспорва и моли да се остави без уважение, тъй като с влязлото в сила решение със сила на пресъдено нещо е разрешен спора за собственост между страните за процесния имот и отново предявения иск не е на различно основание, а не се твърдят и нови обстоятелства, настъпили след влизане в сила на решението.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на касационно обжалване е, постъпила е в срок, отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.
Данните по делото са следните:
С решение № 674/02.11.2001г. по гр.д.№ 1544/2000 г. на РС-Гоце Делчев е отхвърлен иска предявен от Д. А. Т. против [община], с който се иска да бъде осъден ответника да предаде собствеността и владението върху следния недвижим имот: дворно место с площ 126 кв.м., отреден за училище, попадащ в кв. 132 по действащия план от 1992г. на Г. Д., а по плана от 1974г. представляващ имот 762 от кв. 132. Решението е потвърдено с решение № 426/22.10.2002г. по гр.д.№1595/2000г. на Окръжен съд-Благоевград и е влязло в сила с постановяване на решение № 799/28.07.2004г. по гр.д.№ 253/2003г. на ВКС, ІV гр.о. В исковата молба, по която са постановени тези решения, ищецът Д. Т. е твърдял, че през 1970 г. имота му е бил отнет за изграждане на училище без да е спазена процедурата по отчуждаване, оценяване и заплащане на обезщетение, въпреки, че искал от общината да се изпълни тази процедура. Формулиран е петитом по чл. 108 ЗС. Цялото дело не се съхранява поради изтичане на срока за съхранение / решението е влязло в сила на 28.07.2004г. Съхранени са първоначалната искова молба, протоколи, документи и скици и решенията по делото. Искът е квалифициран като такъв по чл. 108 ЗС с наведено основание за правото на собственост на ищеца чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Искът е отхвърлен защото се е установило, че имота е предвиден по плана. за квартална градинка, оценен е от комисия по пар. 85 ЗПИНМ и е заплатено обезщетение на наследодателя, съгласно действащия към този момент ЗПИНМ с платежно нареждане 2528/10.02.1970г. Затова е формиран извод, че не са налице основанията на чл. 2, ал. 2 и 3 ЗВСОНИ. Като допълнителен аргумент е посочено, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, имота попада в двор на училище, което също е преценено като пречка за реституция по ЗВСОНИ.
На 29.12.2008г. е починал ищеца по приключилото дело Д. А. Т. и е наследен от А. Д. Т.. На 22.05.2015г. той предявява отново иск по чл. 108 ЗС против [община] за имот № 141, попадащ в парцел 4 и парцел 3 и част от имот пл. № 140 от парцел 4 в кв. 66 по плана на [населено място] от 1955 г. Твърди, че този имот е отчужден 1970 г. като имот 782 в кв. 132 с площ 126 кв.м. за нуждите на парк и плувен басейн, но мероприятие върху част от него не било реализирано. Въпреки несъгласието и противопоставянето на собствениците, имота бил отчужден насилствено. Твърди, че отчуждаването е незаконосъобразно, защото не били издадени заповеди по чл. 98 и чл. 100 З. / в сила от 1973 г. отменен/. Счита, че е собственик на основание чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ и иска да бъде признато за установено по отношение на [община], че Д. А. Т. е бил собственик към момента на противозаконното отнемане на основание покупко-продажба /решение по чл. 19, ал.3 ЗЗД/, съотвестно към настоящия момент неговите наследници са собственици на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ на имота, описан по плана от 1955 г. и да бъде осъдена общината да предаде на ищеца владението. С молба от 29.06.2015 г. е уточнено, че имота, описан по плана от 1955 г. е идентичен с имот 762 от кв. 132 по плана на [населено място], одобрен 1960 г. С молба от 08.12.2005 г. е уточнено, че по одобрената кадастрална карта през 2009г. имота, предмет на иска попада в очертанията на имот с идентификатор 17395.501.851, целия с площ 9524 кв.м. В тази молба е уточнено, че имота е отчужден на парк и басейн, но това мероприятие не е реализирано върху имота, а в северната му част е изграден магазин за хранителни стоки на 72 кв.м. Излага твърдения за нарушения при съставяне на акта за държавна собственост, който нямал правопораждащо действие, защото е започнала отчуждителна процедура, която не е приключила с издаване на заповед по чл. 98 и чл. 100 З. /отм/
РС е прекратил производството, като е приел, че по предявения иск е формирана сила на пресъдено нещо, защото обективните и субективните предели на двата иска съвпадат.
Въззивната инстанция е възприела този извод, като се е мотивирала с това, че ищеца по настоящия иск е обвързан от силата на пресъдено нещо като правоприемник /наследник/ на ищеца по приключилото дело, съгласно чл. 298, ал.2 ГПК. Констатирал е че имота е същия и че иска сега е предявен на същото основание – чл. 108 ЗС във вр. с чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ. Като ирелеванстно за спора е преценено това, че диспозитива по приключилото дело, с който иска е отхвърлен е формулиран без установителна част, тъй като силата на пресъдено нещо се формира по предмета на спора, а той се определя от диспозитива и мотивите. Посочил е, че с постановяване на решението се преклудират не само всички възможни възражения, които ответника е могъл да направи, а и възраженията-дуплики, които ищецът е направил или е могъл да направи.
По допускането до касационен контрол.
Действително с ТР № 1/04.01.2001 г. т.18 е прието, че мотивите не формират сила на пресъдено нещо, а с такава се ползва само диспозитива на решението, поради което мотивите не подлежат на самостоятелно обжалване. От това обаче не следва, че те нямат значение за определяне предмета на спора. Макар да не са източник на сила на пресъдено нещо, мотивите съдържат данни относно характеристиката на спорното право, поради което когато съдът е пропуснал да отрази в диспозитива някои от неговите белези – страни, правопораждащ факт, съдържание, правна квалификация, и това поражда неяснота относно предмета на делото, този пропуск следва да бъде преодолян чрез мотивите / Р № 271/06.01.2015 г. гр.д.№ 2853/2014г., І гр.о. В конкретния случай това, че в диспозитива на приключилото дело, с който е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС, съдът не е посочил установителна и осъдителна част е без значение. Силата на пресъдено нещо относно това, че наследодателя на ищеца не е собственик на предявеното основание е формирана, а формулирането на петитум, който не съдържа установителна и осъдителна част, но при уважаване на иск по чл. 108 ЗС е основание за поправка на очевидна фактическа грешка. В този смисъл обжалваното определение е съобразено и с мотивите към т.2А към ТР № 4/14.03.2016г. по т.д.№ 42014 г. на ОСГК на ВКС.
Въпросът относно това налице ли е субективен и обективен идентитет между две дела, когато в по-късно образуваното ищецът се позовава на нови факти е относим към предмета на спора Обжалваното определение обаче не е постановено в противоречие с цитираното ПП-2-77 г. т.7, защото в съответствие и с нормата на чл. 298, ал.2 ГПК, съдът е приел, че ищеца като наследник на ищеца по приключилото дело е обвързан от силата на пресъдено нещо.
Към частната касационна жалба е приложено решение № 475 от 09.12.2011 г. по гр.д.№ 1559/2010г. на ВКС І гр.о. в подкрепа на тезата, че няма обективен идентитет и приключилото дело не е пречка за предявяване отново на същия иск, ако ищеца се позовава на нови факти в исковата молба. Обжалваното определение не е постановено в противоречие и на тази съдебна практика, тъй като ищеца по настоящото дело не се позовава на нови факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество. Напротив, както се посочи по-горе, отново се твърди, че процесния имот не е отчужден по установения в закона ред поради това, че не са издадени заповеди за отчуждаване и обезщетяване, а не било установено и кому е платено обезщетение. Тези факти са били разгледани по приключилото дело, по тях са изложени мотиви в решението на ВКС, поради което иска по е отхвърлен и затова те не могат да се навеждат отново. Те са преклудирани със силата на пресъдено нещо.
Така по изложените съображения, тъй като обжалваното определение не противоречи на съдебната практика, не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1, във вр. с чл. 274, ал.3 ГПК за допускане до касационен контрол.
На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е формулиран въпроса „съставлява ли „дуплика” твърдението за отнемане на имота, предмет на иск по чл. 108 ЗС по „насилствен начин” и това самостоятелно правно основание ли е за предявяване на иска. Така формулиран, въпроса няма значение за изхода от спора. Действително сила на пресъдено нещо се формира само на предявеното основание на правото на собственост, а ответникът е длъжен да изчерпа всичките си възражения по предявения против него иск, защото се преклудират със сила на пресъдено нещо както заявените възражения, така и тези, които не са направени. В случая обаче нормата на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ изобщо не съдържа в хипотезата си отнемане на имота по „насилствен начин” като основание за реституция. Двете отделни хипотези за реституция са: отнемане на имота без законно основание, или отчуждаване не по установения в закона ред. В случая в исковите молби и по приключилото и по настоящото дело се твърди отчуждаване на имота не по установения в закона ред защото не били издадени заповеди за отчуждаване и обезщетяване. Това твърдение в първата искова молба е разгледано и е прието за неоснователно предвид установеното, че имота е оценен от комисия по пар. 85 ЗПИНМ и е имало плащане с платежно нареждане от 1970 г. Тъй като ЗТСУ влиза в сила през 1973 г. по приключилото дело не е разглеждано неиздаването на заповеди по чл. 98 З. за отчуждаване и по чл.100 ЗТСУ за имотно обезщетение. Следователно в исковата молба по настоящото дело не се твърди различно основание за правото на собственост на наследодателя на ищеца или ново обстоятелство, настъпило след формиране силата на пресъдено нещо по приключилото дело. Няма спор в съдебната практика, включително и цитираната по-горе, че когато ищеца по по-късно предявения иск не сочи ново основание на правото си на собственост, или нови факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в инстанциите по същество, по-късно предявения иск е недопустим на основание чл. 299 ГПК. Яснотата на цитираната норма и наличието на съдебна практика по този въпрос също е основание да не се допуска касационно обжалване по него.
Наличието на съдена практика по последния въпрос е основание да не се допуска касационно обжалване и на основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 2553/11.05.2016г. по ч.гр.д.№ 196/2016г.на Окръжен съд-Благоевград по частна касационна жалба, подадена от А. Д. Т..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: