О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1123
София, 23.11.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 22 ноември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 530 /2011 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. И. А.-Г. против решение от 14.02.2011г. по гр.д.№ 353/2010г. на ОС-Монтана, с което е потвърдено решение от 27.10.2010г. по гр.д.№ 35/2009г.на РС-Монтана. С последното е отхвърлен предявеният от касаторката иск по чл.32, ал.2 от ЗС против М. Ц. Г. и Т. Х. Ц. за разпределение правото на ползване на общ коридор, находящ се при мазетата в жилищната сграда, находяща с идентификатор 48489.13.285 по кадастралната карта на [населено място], [улица] със стар идентификатор УПИ VІІ-337, кв. 13.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради нарушение на материалния закон – чл. 38, ал.2 от ЗС, поради това, че съдът не е приел, че има решение на етажните собственици по този текст, за допуснати процесуални нарушение, изразяващи се в необсъждане на доводи във въззивната жалба и за преценка на неприети доказателства и обсъждане на доказателства, за които е налице преклузията по чл. 133 от ГПК и за необоснованост на решението.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните въпроси:1.длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата и да изложи мотиви за приетите факти и правните изводи, когато оплакването във въззивната жаалба е за необоснованост на решението. 2.какви са правомощията на въззивния съд да не възприема преклузии по чл. 133 от ГПК.3.следва ли съдът да се произнесе с определение по чл. 159 от ГПК за недопускане на свидетел, чийто разпит е допуснат след преклузията. 4. следва ли по иск по чл. 32, ал.2 от ЗС съдът да възприема съществуващото фактиеческо положение. 5.длъжен ли е съдът да се съобрази с обясненията на страните, които не са противоречиви.
Ответниците по касация оспорват допускането на въззивното решение до касационен контрол тъй като поставените въпроси са неотносими към мотивите на въззивния съд, а решението е съобразено с доказателствата и е правилно..
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Страните са собственици на по етаж от двуетажна жилищна сграда и са си поделили избените помещения в нея. Предмет на разпределение на ползването е коридор пред разделените мазета. От обясненията на страните се установява, че няколко години след построяване на сградата в коридора е бил построен зид с врата в него, ключ за която са имали ответниците. Те са отворили вход за своите помещения и от фасадата на сградата. През 2008г. ищцата е зазидала вратата в зида, който прегражда коридора на две части. Това е единствения вход за избените помещения на ответниците от общото стълбище на сградата. Ответниците не са съгласни да се разпредели ползването на коридора съобразно съществуващия зид, защото искат да имат достъп до своите избени помещения през входната врата за сградата и общото стълбище, а след зазиждането й ако се разпредели ползването по този начин те няма да имат възможност за това.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, възприемайки мотивите на РС е приел, че коридора е обща част, който следва да обслужва всички избени помещения и предвид това й предназначение не може да се разпределя ползването му. Решението е постановено след указания от ВКС с определение по ч. гр.д.№ 283/2010г. на ІІ гр.о., съдът да се произнесе по възможността за разпределение на ползването с решението си по същество. Тези указания са по приложението на закона относно допустимостта, но те не са такива за уважаване, или отхвърляне на иска.
По процесуалните въпроси, касаещи правомощията на втората инстанция. Въззивният съд е изложил възприетата от него фактическа обстановка и е формирал собствени правни изводи. Това, че те съвпадат с изводите на РС не означава, че е допуснал процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на доводите в жалбата. Относно позоваване на неприети доказателства и позоваване на свидетелски показания, приети въпреки преклузията по чл. 133 от ГПК следва да се отбележи, че дори такива да са допуснати, то крайния извод по спора и без да бяха допуснати не би бил различен. Не е нарушена и съдебната практика, тъй като фактическата обстановка относно това от кога е изграден зида и, че първоначално е имало в него врата, ключ от която са имали ответниците и това, че без тяхно съгласие ищцата е зазидала тази врата, обясненията на страните не са противоречиви, а за тях законът не предвижда преклузия. Дори съдът да се е позовал на доказателства, за приобщаването на които срока е бил изтекъл, или които поради това не са приети, то относимите към спора факти са установени и от обясненията на страните и писмените доказателства, приети по делото в установения срок. Несъществените процесуални нарушения не се отразяват на крайния резултат. Затова поставените въпроси във връзка с довода за допуснати процесуални нарушения от въззивната инстанция са неотносими към крайния извод за неоснователност на иска и не обосновават общото основание за допускане. Обстоятелството, че касаторите считат във въззивната жалба, че решението на РС е необосновано не означава, че този им довод е основателен и не препятства възможността възззивната инстанция да препрати към мотивите на РС, съгласно изричната норма на чл. 272 от ГПК.
По четвъртия въпрос – следва ли по иск по чл. 32, ал.2 от ЗС съдът да възприема съществуващото фактическо положение. Действително константната съдебна практика приема, че при разпределение на ползването, съдът не може да преписва извършването на промени в имота. С обжалваното решение обаче иска е отхвърлен, т.е. ползването не е разпределено, а с фактическото положение съдът не може да се съобрази, тъй като зазиждането на вратата в зида не е станало със съгласието на ответниците, поради което и липсва решение за начина на разпределение на коридора, поради което иска е прието, че е допустим.. Решението по чл. 38, ал.2 от ЗС е за това, че някои общи части ще се ползват само от някои от етажните собственици, но както вече се посочи такова решение не е вземано. Изграждането на зид с врата в него, които не са били предвидени в проекта не означава вземане на такова решение. Предназначението на общите части е да осигуряват достъпа до обектите в етажната собственост и с решение по чл. 38, ал.2 от ЗС не може да се променя това им предназначение. Затова отговорът на поставеният въпрос не касае казуса предвид приложимостта на други правни норми, отнасящи се до общите части на етажната собственост.
Относно последния въпрос – длъжен ли е съдът да се съобрази с обясненията на страните, съдът е възприел безспорните твърдения на страните, поради което по този въпрос мотивите на съда не са в противоречие със съдебна практика, а и не се налага тълкуване на процесуалните правила, касаещи обясненията на страните.
По изложените съображения, наведените основания за допускане до касация не са налице, поради което обжалваното решение не се допуска до касация. Съобразно този резултат, на ответниците следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за тази инстанция до доказания размер 100 лв. Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 14.02.2011г. по гр.д.№ 353/2010г. на Окръжен съд – Монтана по касационна жалба на К. И. А.-Г..
Осъжда К. И. А.-Г. да заплати на М. Ц. Г. и Т. Х. Ц. деловодни разноски за производството по допускане до касация в размер на 100 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: