О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 947
С., 27.10.2010 година
Върховният касационен съд на Р. Б., първо гражданско отделение, в закрито заседание на 26 октомври две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 339 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Х. И. против решение № 248/23.11.2009г., постановено по гр.д.№ 348/2009г. на С. окръжен съд, с което е обезсилено решение № 136/17.06.2009г. по гр.д.№ 919/2007г. на С. РС в частта, с която съдът се е произнесъл по иска на касатора против С. В. Т. и е оставено в сила решението в частта, с която е отхвърлен иска на касатора по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ по отношение на В. В. Т. и Р. Щ. Г. да се признае за установено, че към момента на образуване на ТКЗС Х. М. О. /Н. И. И./ , починала на 12.04.1963г. е била собственик на земеделска земя от 2,786 в м.”Поляне” в землището на[населено място], от които 1,338 ливада и 1,449 – нива , идентичен с имоти 918.314 от 899,63 кв.м. и имот 918.315 от 900.11 кв.м. по кадастралната карта, приета 2005г.
За да постанови това решение, възивният съд е взел предвид, че С. В. Т. не е наследник на Щ. В. Т., починал на 18.10.1956г. Имоти 918.314 от 899,63 кв.м. и имот 918.315 от 900.11 кв.м. по кадастралната карта, приета 2005г. са получени при делба между В. Щ. Т. и Р. Щ. Г., извършена с договор от 19.03.2007г., предмет на която е бил имот № 918.228, възстановен на наследници на Щ. Т. с решение № 3115/24.11.2006г. като ливада от 1,8 дка, съставляваща част от имот 39, отреден за парцел VІІ-озеленяване от кв. 16 по плана на[населено място], индивидуализиран с у-ние и скица по чл. 13, ал. 4 и 5 от ППЗСПЗЗ. Правото на собственост е доказано с вписани договори за покупко- продажба. На наследници на Х. М. И. са възстановени с решение № 96РС/09.09.2002г. и решение № 96РС/26.01.2004г. ливада от 1,338 дка и нива от 1,448 дка и двете част от имот 53, за който също е отреден парцел VІІ-за озеленяване от кв. 16 по плана на Смолян. За да отхвърли предявеният иск, въззивният съд е приел, че на ищците е възстановен имот, отстоящ на 200 метра от имота, възстановен на ответниците, че ищецът не доказва наследодателката му да е притежавала възстановения на ответниците имот, а не този, който е възстановен на наследници на Х. И.. Действително в емлячния регистър от 1929-19934г. е записано по партидата на Х. М. имот № 3, който е с много по-голяма площ, но СТЕ е установила, че този имот по плана от 1934г. включва както имот 53, така и имот 39 по кадастралния план от 1983г., но двата имоти са на разстояние един от друг и нямат обща граница.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради необоснованост, защото съдът не е съобразил доказателствата по делото и конкретно установеното, че имот № 3 с площ 36,6 дка. по плана от 1934г. е записан на името на наследодателката на ищеца, че не е съобразено изтичането на повече от двадесет години, през които тя е владяла имота, че кадастралния план от 1983г. е изготвен от общината като помощен такъв, но той е ирелевантен като доказателство по спора по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, че е необоснован извода за липса на идентичност в имената на наследодателката..
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК не са формулирани правни въпроси. Навеждат се доводи, че изводът за липса на идентичност е формиран в противоречие с практиката и процесуалните правила, че в нарушение на ТР № 1/1997г. съдът е приел, че иска е частично недопустим и че в нарушение на принципа на изчерпателност на преценката на доказателствата, съдът не е обсъдил задълбочено свидетелските показания. Позовава се на ТР № 1/1997г. на ОСГК, на решение по гр.д.№ 5772/2007г. на ВКС ІІІ гр.о., с което е прието, че иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ е недопустим, ако не е налице висяща административна процедура по възстановяване правото на собственост и има влязъл в сила отказ за възстановяване и Р № 1847/19.12.2001г. по гр.д.№ 1583/2001г. на ВКС,ІV гр.о. относно характера на иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ и условията за допустимостта му.
Ответниците по касация оспорват допускането на въззивното решение до касационен контрол, като молят то да влезе в сила, като правилно и законосъобразно. Представената практика считат за неотносима към спора.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
С касационната жалба и изложението към нея касаторът не е повдигнал ясно формулиран правен въпрос, който да очертае предмета на касационното обжалване. Изложени са съображения за неправилност на решението поради необоснованост. Обосноваването на общото основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК – произнасяне на въззивния съд по правен въпрос в някоя от хипотезите по т. 1-3 от този текст изисква абстрахиране от конкретните факти и формулиране на принципен правен въпрос, който да е от значение за правоприлагането и в други подобни казуси. Касационната инстанция не е инстанция по фактите, а по приложението на правото и с оглед предоставените й от Конституцията функции по уеднаквяване на практиката следва да се произнася по принципни правни въпроси, разрешавайки конкретен спор. Затова формулирането на въпроси, касаещи фактическата обстановка по делото не съставлява формулиране на относим към спора правен въпрос. Изложеното е достатъчно касационна жалба да не се допуска до касационен контрол.
Допълнителните основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 2 от ГПК също не са обосновани. Решението не е постановено в противоречие с ТР № 1/1997г. тъй като прекратяването на производството по отношение на С. Т. е поради това, че той не е лице, ползващо се от реституция по ЗСПЗЗ, защото не е наследник на Щельон Т.. Производството по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ може да се развие само между страни на едната от които поне е признато правото на възстановяване на собствеността, а другата оспорва това право. С. Т. не е страна по подобен спор за материално право, поради което не е пасивно процесуално легитимиран да отговаря по иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ.
Р № 1847/19.12.2001г. по гр.д.№ 1583/2001г. на ВКСІV гр.о. разглежда характера на иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ и условията за допустимостта му, конкретно това, че конститутивното действие на решението на ПК се отнася до обособяване на обекта на реституция, но не и до лицата, тъй като в исковото производство съдът се произнася кому принадлежи правото на собственост. Съдът е разгледал този спор и постановеното решение е в унисон с цитираното решение на ВКС.
Действително последователната съдебна практика в съответствие с нормата на чл. 188 от отменения ГПК / чл. 236 от новия ГПК/ изисква обсъждане на доказателствата и възраженията на страните. Съдът обаче е изпълнил това задължение, поради което решението му не е в противоречие с тази практика. Имот № 3 по плана от 1934г. е с по-голяма площ от заявената за възстановяване от ищцовата страна, чиято претенция е удовлетворена, поради което не може да бъде направен извод от доказателствата, че наследодателката Х. е притежавала и частта, възстановена на ответниците.
По изложените съображения, възивното решение не следва да се допуска до касационен контрол, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 248/23.11.2009г., постановено по гр.д.№ 348/2009г. на С. окръжен съд по касационна жалба, подадена от Л. Х. И..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: