Ч. гр. д. № 2291/2016 г. на ВКС, І г. о.
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
гр. София, 01.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева ч. гр. дело № 2291/2016 год.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. Т. М. и К. П. М., подадена чрез процесуалния им представител адв. Г. Г., против определение № 1171/02.10.2015 г., постановено по ч. гр. д № 413/2015 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу решението от 04.08.2014 г., постановено по гр. д. № 413/2013 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, в частта му с характер на определение, с която е оставен без разглеждане искът им за признаване на установено, че Н. С. и М. С. не са собственици на недвижим имот, представляващ поземлен имот с площ от 700 кв. м., съставляващ имот с пл. № 401, за който е отреден парцел V, кв. 54, при съседи на имота: улица, п-л VI-401, п-л IV-401 и край на регулацията, находящ се във вилна зона О., общ. Г. М., обл. Софийска.
Касаторите навеждат оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на обжалваното определение. Твърдят се, че отмяната му е от значение за точното прилагане на закона. Такива съображения навеждат и в изложението по чл. 284 ГПК. Сочат, че разрешението на въззивния съд противоречи на дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 8/2012 г.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответните страни по жалбата – Н. Г. С. и М. Н. С., както и третите лица помагачи – Н. П. М., С. Н. Д. и С. М. Д. не са подали писмен отговор, в който да изразят становище.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Настоящият състав на ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК, намира следното:
За да се произнесе въззивния съд е констатирал следните фактически обстоятелства: с искова молба с вх. № 719/26.06.2013 г. Р. Т. М. и К. П. М. са предявили ревандикационен иск срещу Н. С. с предмет процесния поземлен имот; в срока по чл. 131 ГПК ответникът е предявил насрещни искове срещу ищците за признаване за установено, че е собственик на имота на основание договор за покупко- продажба, а евентуално – на основание изтекла придобивна давност; в открито съдебно заседание, провело се на 20.02.2014г., не е даден ход на делото, тъй като ищците са насочили иска си и срещу съпругата на първоначалния ответник – М. С. и съдът е разпоредил администриране на исковата молба по отношение на нея; ответницата М. С. е подала писмен отговор, а впоследствие, в първото съдебно заседание на 15.04.2014г. при даване ход на делото, е бил подаден втори отговор, с който е предявила насрещни искове срещу ищците за признаване за установено, че е собственичка на процесния имот на основание договор за покупко – продажба, а евентуално – на основание изтекла придобивна давност; в същото съдебно заседание, ищците са предявили инцидентен установителен иск за признаване за установено, че ответниците не са собственици на процесния имот; предявените искове са приети за съвместно разглеждане; с постановеното по делото решение първоинстанционният съд е оставил без разглеждане инцидентния установителен иск на Р. Т. М. и К. П. М., като решението му в тази част има характер на определение.
Въззивният съд е счел частната жалба на Р. Т. М. и К. П. М. за неоснователна. Мотивирал се е, че насрещните искове на ответниците по ревандикационен иск – Н. Г. С. и М. Н. С., са допустими и подлежат на разглеждане, тъй като имат различен предмет спрямо този по главния иск. Взел е предвид, че при евентуалното отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС би се формирала сила на пресъдено нещо само по отношение на обстоятелството, че ищците не са собственици на процесния имот, но не и за това, че ответниците са собственици. Така е обосновал извод за наличие на правен интерес от предявяване на насрещните искове. Техният предмет обаче съвпадал с този на по-късно предявените от ищците по делото инцидентни отрицателни установителни искове за собственост. Посочил е, че предмет и на насрещните и на инцидентните установителни искове е правото на собственост на Н. Г. С. и М. Н. С. върху процесния имот, т. е. материалното право, защитавано с насрещните искове на ответниците С. и оспорвано с инцидентните установителни искове на ищците М. и М., е едно и също и по него е допустимо само едно съдебно произнасяне, като спорът би бил разрешен по съдебен ред, независимо коя от страните е поела първа инициативата да предяви претенцията. Позовал се на разпоредбата на чл. 126 ГПК и е приел, че правилно първоинстанционният съд е оставил без разглеждане по-късно предявения като инцидентен отрицателен установителен иск за собственост. Съобразил е дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, като е отбелязал, че макар предметният обхват на инцидентните установителни искове да е по-широк от този на насрещните установителни искове, придобивните основания на които биха се позовали ответниците в защита срещу иска следва да бъдат заявени и по главния ревандикационен иск под заплаха от уважаването му. Съдът е направил извод, че ищците М. и М. нямат интерес от отделно установяване със сила на пресъдено нещо, че ответниците С. не са собственици на процесния имот на нито едно правно основание, тъй като този въпрос ще бъде разгледан в производството по иска с правно основание чл. 108 ЗС. Подробно са разгледани възможните хипотези за разрешаване на спора за материалното право, като въззивната инстанция е посочила, че в случай, че ищците докажат претендираното си право за собственост върху имота, а ответниците не докажат достатъчно убедително придобивни основания, би бил уважен първоначално предявеният ревандикационени иск, който освен установителен има и осъдителен диспозитив и защитата им би била по-пълна от тази по предявените от тях отрицателни инцидентни установителни искове за собственост; от друга страна, ако претендираното с ревандикационния иск право на собственост бъде отречено, а те не са изтъкнали нито фактически състояния или възможност да придобият други права, съгласно т. 1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, нямат интерес от отричане правата на ответниците. С тези мотиви, въззивният съд е потвърдил крайния извод на първоинстанционния за недопустимост на предявените от ищците по първоначалния иск инцидентни отрицателни установителни искове за собственост.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не са формулирани въпроси, които да отговарят на изискванията за общо основание. Изложението съдържа идентични на касационните основания оплаквания и съждения. Многократно застъпеното становище на жалбоподателите за допустимост на предявените от тях отрицателни установителни искове за собственост на процесния имот, не може да обуслови допускане на касационна проверка. Оспорването на изводите на съда и проверката за тяхната законосъобразност би било предмет на разглеждане в случай, че е допусната касационна проверка на въззивното определение, т. е. при произнасяне по жалбата по същество. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В настоящия случай обаче не са изложени и никакви съображения относно наличието на допълнителната предпоставка. Твърдението, че отмяната на обжалваното определение ще е от значение за точното прилагане на закона, съдържа единствено препратка към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но изобщо не е обосновано и конкретизирано. В изложението е направен опит да се формулира въпрос, съдържащ питането защо е прекратено производството по инцидентните отрицателни установителни искове, а не това по положителните насрещни искове, касаещи едно и също материално право. Както вече беше посочено, оспорването на решаващите изводи на съда, не е предмет на разглеждане в производството за преценка по чл. 288 ГПК. Въпреки това за пълнота на мотивите следва да бъде посочено, че въззивният съд правилно и законосъобразно се е позовал на разпоредбата на чл. 126 ГПК, която от аргумент за по-голямото следва да се приложи и в случай, че са предявени искове с един и същи предмет, в едно и също производство.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на І г.о.:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационна проверка на определение № 1171 от 02.10.2015 г. по гр. д. № 413/2015 г. на Софийски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: