О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
София, 02.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 31 май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1795 /2016 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Държавата, представлявана от МРРБ против решение № 2351 от 30.11.2015г. по гр.д.№ 2563/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2423/14.04.2015 г. по гр.д.№ 4634/2013г. на СГС. С последното е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от МРРБ, по иск, предявен от С. Х. Б., Г. И. П. и А. С. П., че държавата не е собственик на имот с идентификатор 68134.4324.356, находящ се в София в.з.Л. с площ 1032 кв.м.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – ЗДС, чл.11,чл.26 и чл. 31 от Закона за държавните имоти и Разпореждане на МС № Р2637/12.11.1951 г., за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на събраните доказателства и за необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата е формулиран въпроса за задължението на съда да обсъди всички доводи и доказателства. Твърди се и значение на казуса за развитието на правото и конкретно за възможността държавата на придобие по давност имот, който е владяла чрез структурите на Министерство на отбраната.
Касационна жалба е подадена и от Министерство на отбраната, което участва в процеса като трето лице-помагач на държавата. Оплакванията са аналогични като тези на държавата, като е допълнено, че имота представлява публична държавна собственост и не е могло да бъде придобит от ищците. Затова се твърди противоречие на решението с чл.7, ал.4 ЗДС.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата е формулиран въпроса: допустимо ли е съдът да уважи установителен иск за собственост, предявен от физическо лице срещу държаватакогато имота, предмет на иска е публична държавна собственост. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 168/30.03.2011г. по гр.д.№ 392/2010г. на ВКС, І гр.о. и Р № 240/24.07.2012г. по гр.д.№ 1472/2010г. на ВКС І гр.о.
Ответниците по касация оспорват жалбите и допускането до касация, като считат, формулираните въпроси не кореспондират на мотивите на РС, направените доводи и възражения и събраните доказателства.
Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирани страни, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът ги преценява като допустими.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По предявеният иск е установено следното:
С н.а. № 186,т.VІ от 11.05.1993г. М. З. М., Р. З. Л. и Ц. М. М. са признато за собственици по давност на неурегулирано празно дворно место с площ 1000 кв.м. при описани съседи, което не е попадало в блок на ТКЗС. Същата година имота е нанесен в кадастралния план, към одобрения през 1989г. регулационен план. С н.а. № 4, т.XLVІІ от 22.04.1994г. те продават имота, заснет с пл.№ 356 на Г. К. К.. Със заповед № РД-09-50-346/02.08.1996г. е одобрена ЧЗРП на регулационния план от 1989г. на в.з. Л., като за имот 356 е отреден парцел ІІ-356 от кв. 20а. С н.а. № 85,т. LLXLІІІ/ 13.12.1996г. Г. К. продава този парцел на ищците С. Б. и Г. П. по време на брака и с А. С. П.. В одобрената кадастрална карта със заповед от 20.10.2009г. имота е заснет с идентификатор 68134.4324.356, като имот в урбанизираната територия, с предназначение за жилищни нужди. Имота попада изцяло в имот 000198, който е един от имотите, за които е съставен АДС /публична/ № 033002.02.2005г., на основание чл. 70, ал.2 във вр. с чл. 68, ал.1 ЗДС. Държавата се позовава на отчуждаване със следните нормативни актове: Указ № 2/09.01.1942г., с който е обявена обществена нужда от отчуждаване на 280,036 дка, необходими за школата за запасни офицери и спешност за заемането по чл. 54 от Закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза. Указ № 29 12.12.1946 г. , с който е постановено да се отчуждят за нуждите на войската частни имоти, находящи се в местността „Равнището” в землището на София, кв. К., подробно описани в план №.. от 28.08.1946г. и по спешност да се завладеят същите и Разпореждане на МС № 2637/12.11.1951г. на основание чл. 11,26,31 от Закона за държавните имоти да се отчуждят и предадат на МО частни имоти, изброени по вид и индивидуализирани с приложен парцеларен план. На 28.07.1969г. е съставен трасировъчен протокол за трасиране границите на учебния полигон, обхващащ района в м. „К.”. В съдържанието му е отразено, че макар да се е ползвал от поделението, трайни граници до този момент не е имало. Границите са очертани с дупки оградени с камъни. Комисията по трасиране е установила, че на частни стопани, ТКЗС е раздало имоти, вкл. и в м. „К.”, договорите с които следва да се анулират. Министерство на отбраната е представило планове на поземлената комисия. При изготвяне на КВС е заснет имот 000198, записан на министерство на отбраната въз основа на заповед № 232/29.11.1993г. /която не е представена по делото но е вписана в скицата на л. 29 от делото на РС/
Въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция, че не е доказано, че терена на процесния имот е включен в отредените за полигон терени с Указите от 1942 и 1946г., а не е представен и акт за отчуждаване по Законът за отчуждаване на недвижимите имущества за държавна и обществена нужна /ЗОНИДОН/ ДВ бр. 18/23.02.1885 г., съобразно който указът, публикуван в ДВ не е достатъчен за отчуждаване на имота. Съдът е позовал на Р № 601/29.09.2010 г. по гр. д. № 504/2009 г. на ВКС, ГК, І г.о. за този извод. Не е доказано и последващо отчуждаване, както и идентичност между м. „Р.” и „К.”, поради което на основание Р. № 2637/12.11.1951г. процесния имот не е станал държавна собственост и е могло да бъде придобит по давност от праводателите на ищците.
По първия поставен въпрос от държавата се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВКС, която в съответствие с чл. 236, ал.2 ГПК, приема, че съдът е длъжен да мотивира изводите си, като обсъди доказателствата, относими към спора и възраженията на страните. Конкретно се твърди не са обсъдени Указите от 1942 и 1946г. и на разпореждането от 1951г. и отразеното в трасировачния протокол от 1969г., че ТКЗС е раздало земи на частни стопани. Този въпрос не кореспондира на мотивите на обжалваното решение. Обсъдени са двата указа, но е прието, че не е доказано осъществяване на процедурата по тях. С Указа по чл. 2, т.1 от Закона за отчуждаване на недвижимите имущества за държавна и обществена нужна нужда /ЗОНИДОН/ ДВ бр. 18/23.02.1885 г., отменен 22.12.1948г./ се обявява обществената полза като основание за отчуждаване и частните имоти, които ще засегне и те са предварително определени и се индивидуализират. В случая с тези укази е обявена спешност по смисъла на чл. 54 от този закон, но провъзгласяването на спешност със закон, или указ на царя не променя процедурата, а само сроковете и формалностите по оценяването /Р № 562/1930г. І т. ВКС/. Обсъдено е и разпореждането от 1951 г., но с него е разпоредено да се отчуждят недвижими имоти в м.”Р.”. От съдържанието на разпореждането не може да са направи извод, че с него са отчуждени конкретни имоти. Теренът на имот 000198 е актуван едва през 2002г Не се доказва да е проведена процедура по отчуждаване, а и процесния имот е в м. „К.” и не е доказана идентичност между двете местности. Действително не са обсъдени чл. 26 и чл. 31 от Закона за държавните имоти / ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г., изм., бр. 173 от 28.08.1949 г., бр. 194 от 17.08.1950 г., в сила от 28.08.1950 г., отменен., Изв., бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г./, съгласно които отчуждаването на недвижими имоти, вещни права върху тях и движими имоти за държавна нужда, може да се извършва от министерския съвет, срещу обезщетение или замяна с друг имот. / чл. 26, ал.1 / като вместо отчуждения имот на собственика се дава друг подходящ равностоен имот, като евентуалната разлика в стойността на заменяваните имоти, се изравнява в пари / чл. 31/. Доказателства обаче да е провеждана процедура по отчуждаване, оценяване и обезщетяване за конкретен имот и в частност за процесния няма. Затова въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката по чл. 236, ал.2 ГПК и по този въпрос не е налице основание за допускане до касация.
Държавата не се е позовала на придобивна давност в отговора на исковата молба, поради което втория въпрос е неотносим.
Въпросът, поставен от Министерство на отбраната не обосновава касационно обжалване, защото не определя допустимостта, или основателността на иска. Няма забрана в закона имот, който е актуван като публична държавна собственост да бъде предмет на спор за собственост. Засилената защита на правото на държавна собственост е проведена в закона като са уредени специални правила за предоставяне ползването и за разпореждане на тези имоти, ограничен е кръгът нужди, които могат да се удовлетворяват с такива имоти. Забранена е и реституцията на такива имоти – чл. 7, ал.4 ЗДС. Процесният имот обаче не е реституиран, поради което тази норма не намира приложение. Публична държавна собственост може да бъде само имот, който е придобит от държавата на основание закон, или друго конкретно придобивно основание. Такова за конкретния процесен имот не е доказано от ответника, поради което е уважен отрицателният установителен иск. АДС има легитимиращо действие за държавата, но е оспорен. В него не е посочено придобивно основание за държавата, а и в хода на производсвото тя не е доказала такова.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.4 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски в доказания размер 500 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2351 от 30.11.2015г. по гр.д.№ 2563/2015г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба, подадена от Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството и Министерство на отбраната да платят на С. Х. Б., Г. И. П. и А. С. П. деловодни разноски в размер на 500 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: