О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 71
София, 06.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 04 февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 7022 /2014 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Г. В. и А. Г. В. против решение № 253 от 05.06.2014г. по гр.д.№ 209/2014г.на Окръжен съд-Пазарджик, с което е потвърдено решение № 348 от 30.10.2013г. по гр.д.№ 102/2013г. на РС-Велинград. С последното касаторите са осъдени да отстъпят собствеността и предадат владението на [фирма][ЕИК] върху, западната половина на масивна двуетажна къща-близнак, находяща се във В., в квартал Л., на [улица], със застроена площ 56.50 м2, с идентификатор № 506.7390.1 на два етажа с площ от 62 м2 по кадастралния план на В., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата-близнак и от отстъпеното право на строеж върху общински поземлен имот І-общински в квартал 416 по регулационния план на В., с площ от 570 кв.м. Със същото решение е отхвърлен предявеният от касаторите насрещен установителен иск за собственост на същия имот.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон относно правилата за вписване и придобивна давност за нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът не е обсъдил представените от тях доказателства и направените доводи, позовал се е на оспорени документи, не е санирал процесуалните нарушения, допуснати от първата инстанция като например не изготвяне на доклад, че съдът се е позовал на доказателства, които въпреки направеното от тях искане не са представени в оригинал.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата са формулирани общо 14 въпроса, които ще се разгледат по-долу.
Ответникът по касация взема становище да не се допуска касация, тъй като не е обосновано нито общото, нито допълнителните основания за допускане до касация.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По предявеният иск е установено следното: На 14.02.2006 г. по изп. д. №190 / 2002 г. съдебен изпълнител при Велинградския РС издава постановление за възлагане, с което възлага на банка [фирма] процесния недвижим имот. Върху постановлението е отбелязано, че същото е влязло в сила на 07.03.2006 г. С решение от 27.04. 2007 по ф. д. №2010 на СГС е вписано преобразуване на [фирма] и [фирма] чрез вливането им в [фирма], прекратяването чрез ликвидация на [фирма] и [фирма] поради преминаване на цялото им имущество върху [фирма] при условията на общо правоприемство и промяна на наименованието на [фирма] на [фирма]. След публичната продан банката не е въведена във владение на имота и по делото не е спорно, че касаторите – ответници по иска са останали в имота.
Въззивният съд е приел, че ищеца е собственик на основание постановление за възлагане в изпълнителното производство. За неоснователно е преценено възражението на ответниците, че постановлението за възлагане не е влязло в сила, не е било вписано, те не били уведомени, при последващото вписване били нарушени правилата за вписване. Съдът е приел на основание чл. 384, ал.2 от отменения ГПК при действието на който е издадено постановлението за възлагане, че от датата на издаването му, лицето, на което е възложен имота става негов собственик. По насрещния иск е прието, че ищците по този иск за изгубили правото на собственост в резултат на възлагането на имота на кредитора от съдебния изпълнител на 14.02.2006г., а в последствие не са го придобили по давност като обикновени владелци поради това, че десетгодишния срока за владение /от 14.02.2006г. до предявяване на иска на 04.02.2013г./ не е изтекъл. Няма основание и за прилагане на кратката придобивна давност – 5 години, тъй като ищците не са били добросъвестни владелци, тъй като няма придобивно основание след възлагателното постановление, което да е могло да ги направи собственици.
По поставените въпроси:
На л. 110 по делото на РС е представен официално заверен препис от постановлението за възлагане. Съгласно чл. 179, ал.2 ГПК официално заверените преписи имат същата доказателствена сила както оригиналите. Затова е без значение формулирания въпрос № 1 за констатациите, които съдът прави от оригинала. Нормата на чл. 183 ГПК изрично допуска съдът да прави констатации за еднаквост на представения по делото препис и от официално заверен препис. Съдът е действал съобразно тези норми, а формулирания въпрос не определя изхода от спора.
Втория въпрос касае пряко приложението на чл. 384, ал.2 ГПК /отм/, който е категоричен, че собствеността се придобива от момента на издаване на постановлението за възлагане, а не от датата на влизането му в сила, или от вписването му. Затова всички въпроси, като този под № 2, 3,4,9,10,12 касаещи въпроса дали и кога се придобива правото на собственост при възлагане на недвижим имот като способ за погасяване на задължението по изпълнително дело са ирелевантни за спора. Следва да се отбележи и това че касаторите не са били трети лица за изпълнителното производство поради което въпрос № 3 е и некоректно зададен освен че е неотносим към крайния изход за спора. При действието на чл. 384, ал.2 ГПК /отм/, когато е издадено постановлението за възлагане, е без значение кога то е влязло в сила и дали е вписано. Едва с нормата на чл. 496, ал.2 в редакцията след изменението на този текст /ДВ бр. 49/29.06.2012г. се предвиди че собствеността се придобива с влизане в сила на постановлението за възлагане. Към момента на издаване на постановлението, с което процесния имот е възложен на праводателя на ищцовата банка тази норма не е действала. Затова е без значение за придобиване на собствеността дали касаторите са били уведомени и в кой момент са узнали за постановлението. Това би имало значение единствено за спазване на срока за обжалване на постановлението за възлагане, но по делото е безспорно, че касаторите не са го обжалвали. Затова са неотносими въпроси № 6 и 7. 9. Без значение е и кога е вписана възбраната и кога е заличена, тъй като тя е в полза на взискателя и нему е възложен имота в рамките на изпълнителното производство. В. има значение само за непротивопоставимост на сделки, които длъжника извършва след вписването й по отношение на взискателя. Такава хипотеза по делото изобщо няма – длъжниците не са се разпореждали с имота в полза на трети лица. Затова са без значение въпросите касаещи вписването и заличаването на възбраната. В. защитава интереса на взискателя, а не длъжника.
Въпрос № 8 касае тежестта за доказване погасяване на задължението към кредитора. В хода на производството ищците не са твърдяли, че са погасили задължението си и въпреки това банката е пристъпила към принудително изпълнение, че са платили дълга към банката преди да бъде проведено принудителното изпълнение срещу тях върху процесния имот. Затова и съдът не е имал задължение да указва чия е доказателствената тежест за доказване плащане на дълга. Погасяването на задължението в резултат на проведената публична продан и възлагане не е предварително погасяване, която да осуети проданта.
Постановлението за възлагане е официален диспозитивен документ и не може да е неистински. Може да е неавтентичен, но при оспорване в тежест на оспорващия е да докаже, че документа не е подписан от издателя му. Като официален документ, той има обвързваща съда доказателствена сила до опровергаването й от оспорващата страна – чл. 179, ал.1 ГПК. Затова съдът няма задължение служебно да проверява автентичността. Въпрос № 11 е зададен въпреки съдържанието на посочената норма, която съдът е спазил и при липса на оспорване на автентичността на постановлението за възлагане от касоторите. Така отговорът на поставения въпрос няма да рефлектира на изхода от спора.
Въпрос № 13 е неясен. До колкото се отбелязва задължението на съда да събере доказателства, за които са му необходими специални знания и служебно следва да се отбележи, че по делото освен правните, други специални знания не са необходими, поради което и не се е налагало назначаване на експертиза. К. също не сочат обстоятелства, които са относими към спора и доказването на които изисква специални знания.
По въпрос № 14, а и по № 5 се прави смесване между владението, като правомощия на собственика и владението като фактическо състояние, което може да съставлява оригинерно придобивно основание по чл. 79 ЗС. До провеждане на публичната продан, касаторите са били собственици. Изгубили са собствеността в резултат на проведената публична продан и издаване на постановлението за възлагане – чл. 384, ал.2 ГПК.. От този момент те са само държатели, или владелци на имота, но не са собственици. Дори да се приеме, чеса имали намерение за своене и са били владелци, владението им след 14.02.2006г. до предявяване на иска – 04.02.2013г. е продължило по-малко от десет години, поради което те не могат да придобият собствеността на основание чл. 79, ал.1 ЗС. Поради това, че в същия период не се е осъществило основание, което да може да ги направи собственици, но да не ги е направило такива, те не са и добросъвестни владелци и не могат да придобият правото на собственост на основание чл. 79, ал.2 във вр. с чл. 70 ЗС. Така както е зададен последния въпрос и въпросите, формулирани с искане за допускане по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК във връзка с придобиването по давност са неотносими предвид изложеното.
Не кореспондира с данните от делото твърдението на касаторите, че съдът не е изготвил доклад и не им е дал указания за относимите по спора факти, поради което е неотносимо Р № 54/25.03.2014г. по гр.д.№ 3066/2013г. на ВКС ІV гр.о.
Представеното решение № 136/16.06.2014г. по гр.д.№ 436/2014г. І гр.о. съпоставя държането и владението и разглежда предпоставките на владението. Въззивното решение не противоречи на това решение, а то е неотносимо към спора предвид изложеното по горе за липса на предпоставките на чл. 79, ал.1 и 2 ЗС.
Определенията по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 290 ГПК, поради което съдът не обсъжда представеното такова.
На нито един от представените съдебни актове към жалбата не противоречи въззивното решение, тъй като в нито един от тях не се разглежда аналогичен казус на процесния.
Или в обобщение по нито един от формулираните въпроси не е обосновано общото и допълнителните основания за допускане до касация, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 253 от 05.06.2014г. по гр.д.№ 209/2014г.на Окръжен съд-Пазарджик по касационна жалба, подадена от И. Г. В. и А. Г. В..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: