О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 547
София, 10.11.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 03 ноември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3635 /2015 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. И. Д. против решение № 1080/17.02.2015г. по гр.д.№ 547/2014г. на СГС, с което е потвърдено решение от 15.04.2013г. по гр.д.№ 547/2014г. на Софийски РС. С последното е уважен предявеният от Е. П. М. и Н. Б. Р.-М. иск по чл. 108 ЗС, като е признал за установено по отношение на касатора /ответника по иска/, че ищците са собственици на следните недвижими имоти: западен гараж, находящ се в [населено място]., [улица], със застроена площ от 19.38 кв.м., при съседи юг-улица, изток-гараж на сем.Б.., запад-двор, север-стълбищна площадка и общ коридор, заедно със съответните ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, както и на среден гараж с площ от 19.38 кв.м., при съседи: изток – гараж на сем.К.., запад – гараж на Х. Ч.., юг – улица, север – общ коридор и складови помещения на сем.К.., заедно със съответните ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място в което са построени двата гаража, цялото с площ от 499 кв.м., съставляващо УПИ X. – 638, в кв.230 по плана на [населено място], местност „Г. М. – П. – Редута.“ на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 196/26.04.2007 г., том III, по нот.дело № 508/2007г. и нот. акт № 195/26.04.2007г., том III, по нот.дело № 507/2007 г. и касаторът е осъдил да предаде на ищците владението на описаните два недвижими имоти.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, тъй като е приета за действителна сделка с предмет право на строеж, сключена след завършване на сградата, за допуснати процесуални нарушения – не допускане на свидетелски показания и за необоснованост на извода, че ищците са собственици на двата гаража.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата са формулирани следните въпроси: 1 при построена до степен на груб строеж сграда действителна ли е сделка с предмет право на строеж за конкретен обект. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/2011г. ОСГК. 2. може ли да се уважи иск за собственост, ако ищците не са собственици поради това, че прехвърленото им право на строеж се е погасило поради невъзможност да бъде реализирано. По този и по следващия въпрос – основателно ли е възражението на ответника за прекратяване на производството по иск за собственост, ако ищеца се легитимира като собственик само с констативен нот. акт. По тези два въпроса не се сочи съдебна практика. Формулиран е и процесуален въпрос за задължението на съда да се произнесе с определение по искането на ответника за конституиране на трето лице-помагач предвид това, че той е държател, а владелец е третото лице /негова съпруга/ По този въпрос твърди противоречие с ТР № 109/16.04.1985г. на ОСГК.
Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касация, тъй като първия поставен въпрос не кореспондира на данните по делото относно момента на завършване на сградата като законен строеж, и поради неотносимост на другите въпроси.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По предявения иск е установено следното:
С н.а. № 180 том ХХІ дело № 3882/1960 г., процесното дворно място, цялото с площ от 499 кв.м., съставляващо УПИ X. – 638, в кв.230 по плана на [населено място], местност „Г. М. – П. – Редута“ е прехвърлено срещу задължение за издръжка и гледане на Х. К. К. по време на брака му с Х. М. К.. Те продават по 1/3 ид.ч. от дворното место на С. П. Б. и на Х. Ч.. С влязло в сила на 10.05.2011г. решение от 09.01.2004 г. по гр. дело № 3695/1997 г. този договор е обявен за нищожен като привиден в частта, в която е продадена 1/3 ид.част на Х. Ч. и прикриващ действителния договор за прехвърляне на 1/3 ид.част на същия приобретател срещу задължението му за построяване в мястото на триетажна жилищна сграда с тавани и гаражи. Съгласно чл. 17, ал. 1 и чл. 26, ал.2 пр. последно от ЗЗД, ако страните сключат привидна сделка, тя е нищожна, но между страните се прилагат правилата относно прикритото, ако са налице изискванията за действителност. С решението от 09.01.2004 г. по гр. дело № 3695/1997 г. е установена със задължителна сила между страните както нищожността на привидната сделка, така и условията на действителната. С нот. акт № 142 том ХХVІІІ дело № 5398/1991 г. съсобствениците взаимно са си учредили право на строеж върху дворното място, като уговорили, че К.. Ще получат в собственост източният гараж в бъдещата сграда, Б.. – средния гараж, а Ч. – западния гараж, заедно с по един апартамент, мазе, таван и общи части. В договора е уговорено, че отстъпеното право на строеж в полза на Б. и Ч. се учредява срещу задължението им да построят със свои средства обектите, които ще бъдат придобити от К.. Поради несъответствие на архитектурния проект с частичното изменение на застроителния и регулационния план, строежът бил спрян през 1992 г. от техническите органи.
С нот. акт № 86/10.04.1995 г. Ч.. продава собствената си 1/3 ид.част от дворното място на [фирма], а с нот. акт № 87/1995 г. наследниците на С. Б., починал на 02.02.1994г. – Т. Б. и Н. Стоянова продават на същото дружество тяхната 1/3 идеална част. И двете сделки са само за дворното место. Купувачът [фирма] с нотариален акт № 98/1996 г. продал така закупените 2/3 ид.части от дворното място на В. В. и Е. А.. Съдът е приел, че предмет на тези сделки е голата собственост на земята, а взаимно учреденото право на строеж е останало за притежателите му, поради което с нотариален акт № 24,т.І/21.03.2003 г. Х. Ч. е могъл да продаде правото на строеж за апартамента, мазетата тавана и западния гараж на Й. Б. К., а с нот. акт № 047/2003 г. наследниците на С. Б. – Т. Б. и Н. Стоянова – да продадат апартамента на първия етаж, заедно с мазето, тавана и средния гараж, заедно със съответните идеални части от общите части и от правото на строеж върху дворното място на А. А. А.. Съдът е приел, че със завършването на сградата и разрешаване на ползването й, установено с удостоверение № 438/31.12.2004 г., правото на построяване е реализирано и е възникнало право на собственост върху завършените обекти, заедно с правото те да се държат върху чуждата земя. Затова е прието за неоснователно възражението за нищожност на сделките от 2003г. Ищците са придобили двата процесни гаража с нотариален акт № 195/2007 г. от Й. Б. К. – западния гараж и с нотариален акт № 196/2007 г. от А. А. – средния гараж.
Проследявайки транслативните сделки, съдът е заключил, че ищците се легитимират като собственици на спорните два обекта. Подчертано е, че ищците не черпят права от оспорените от ответника констативни нотариални актове, а от праводателите си.
Като непротивопоставими на ищците са преценени договорите за дарение, сключен с нот. акт № 121/2008 г. и нот. акт № 136/2010 г., с които е прехвърлена само земята, без построените в имота сгради, постройки, насаждения и подобрени, поради което те не създават основание на ответника да държи процесните гаражи. С първия Х. и Х. К. са прехвърлили на Духовно християнско общество „Всемирна Изкупена Х. Църква.” 1/3 ид.ч. и на Д. Д. /съпруга на ответника/ – 2/3 ид.ч. от земята, върху която е построена сградата, без идеални части от нея, а с втория религиозната институция е прехвърлила на Д. своята 1/3 ид.част от терена, като изрично са изключени от предмета на дарението сградите, построени в него.
С протоколно определение от съдебното заседание на 05.02.2013 г. пред РС е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответникът упражнява фактическа власт върху двата процесни гаража, а това се установява и от свидетелските показания и от изявленията на касатора, включително и в касационната жалба. Затова, като е установил наличието и на трите предпоставки на предявения иск по чл. 108 ЗС, съдът го е приел за основателен и е потвърдил решението на РС, с което той е уважен.
По първият поставен въпрос – при построена до степен на груб строеж сграда действителна ли е сделка с предмет право на строеж за конкретен обект, възивното решение не е в противоречие с ТР № 1/2011г. ОСТК. Съгласно чл. 181, ал.2 ЗУТ във всичките му редакции, завършването на сградата до степен на груб строеж следва да се констатира с протокол от общинската, респективно районната администрация и едва след това може предмет на прехвърлянето да е обекта, а не правото на строеж за него. По делото не е представен такъв протокол, респективно удостоверение за това. Напротив представена е заповед № РД-09.19/28.01.1992г. за спиране на строителството до представяне на ЧКЗР и одобрен архитектурен проект. /л. 55/, издаден е акт за узаконяване № 61/17.02.1997г., с която е узаконена жилищна сграда до кота 8,10 м. От това не може да се установи, дали това е цялата предвидена сграда по ЗРП и архитектурния проект. Съставен е от ДНСК констативен акт от 12.09.2001г., с който е установено ползване на приземния етаж за молитвен дом, но без прокарани никакви инсталации и завършена вертикална планировка, поради което е започнала отново процедура по чл. 178 ЗУТ за спиране на ползването. /л. 69-71/. В удостоверението, с което е разрешено ползването е отразено, че за строежа е издадено разрешение за строеж от 24.09.2004г. Извод относно това дали сградата, за която е констатирано, че е завършена през 2001г. от органите на ДНСК е същата, за която е издадено строително разрешение през 2004г. и разрешение за ползване, по делото не се установява. Съдът се е позовал на официално удостоверяване, с което е разрешено ползването на сградата с отметка за издадено строително разрешение през 2004г., за да приеме, че към 2003г. предмет на прехвърляне е могло да бъде правото на строеж. В мотивите на решението, въззивната инстанция не е излагала теза, че сделка с предмет право на строеж когато сградата е построена до степен на груб строеж и е покрита, е действителна, поради което така формулираният въпрос не кореспондира на мотивите на съда. Относимият към тях въпрос е може ли степента на завършеност на сградата до степен на груб строеж да се установява с други доказателства освен с удостоверение от общинската администрация по чл. 181, ал.2 ЗУТ, но този въпрос не е поставен. Доводите на касатора касаят обосноваността на решението, но тя не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК. Затова по първия въпрос не се допуска касационен контрол.
Вторият въпрос е може ли да се уважи иск за собственост, ако ищците не са собственици поради това, че прехвърленото им право на строеж се е погасило поради невъзможност да бъде реализирано. По този и по следващия въпрос – основателно ли е възражението на ответника за прекратяване на производството по иск за собственост, ако ищеца се легитимира като собственик само с констативен нот. акт не се сочи съдебна практика, поради което не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Тези два въпроса не кореспондират и на доказателствата по делото. Невъзможност строителството да бъде реализирано не е установена и е неприложима нормата на чл. 89 ЗЗД. Напротив, строителството е реализирано, което е установено с удостоверението за въвеждане в експлоатация от 2004г. К. не може да прави възражение за погасяване правото на строеж, а и това възражение не може да се прави след построяване на сградата, защото срока по чл. 67 ЗС е давностен – ТР № 1/2011г. на ОСГК, мотивите към т.1. Твърденията на касатора по този въпрос са в противоречие с твърденията му по първия въпрос. Относно възражението на ответника за прекратяване на производството поради това, че ищците не били собственици, съдът е посочил несъстоятелноста му в мотивите на обжалваното решение. Това е възражение по основателността, а не по допустимостта на иска. К. смесва материално правната легитимация с процесуалната легитимация. При липса на активна материално правна легитимация, искът се отхвърля, не се прекратява производството. Доказателствата по делото подкрепят изводът на въззивния съд, че ищците са собственици. По тези съображения, тези два въпроса не обосновават допускане до касация.
Формулиран е и процесуален въпрос за задължението на съда да се произнесе с определение по искането на ответника за конституиране на трето лице-помагач предвид това, че той е държател, а владелец е третото лице /негова съпруга/ По този въпрос твърди противоречие с ТР № 109/16.04.1985г. на ОСГК. Това тълкувателно решение не намира никакво приложение към настоящия случай. Конституирането на трето лице-помагач е свързано с това то да се обвърже от задължителната сила на мотивите с оглед последващ процес по обратен иск на ответника против него. Ответникът е държател според обявеното за безспорно обстоятелство, а с влязло в сила решение е установено, че не е собственик по давност на двата спорни гаража. Той няма обратен иск към исканото да бъде привлечено трето лице – неговата съпруга, поради което този въпрос е абсолютно неотносим към спора. Искане за конституиране на третото лице не е отразен в протокола, който има доказателствена сила за извършените от съда и страните процесуални действия. Ако протокола е бил непълен, касаторът е могъл да се ползва от процедурата за поправката му в определения преклузивен срок, което не е сторил. Затова и по този въпрос не се допуска касационен контрол.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване по нито един от поставените въпроси. Съобразно този резултат, на ответниците по касация на основание чл. 78, ал.4 във вр. с чл. 81 ГПК следва да се присъдат претендираните от тях деловодни разноски в доказания и посочен в договора за правна помощ и списъка размер – 500 лв. Тази сума е платена в брой според отразеното в договора за правна помощ.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1080/17.02.2015г. по гр.д.№ 547/2014г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от Л. И. Д..
ОСЪЖДА Л. И. Д. да плати на Е. П. М. и Н. Б. Р.-М. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: