О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 729
София, 19.07.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 15 юли две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 152 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д, представлявана от М. на против решение № 1239 от 27.10.2010г., постановено по гр.д.№ 790/2010г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 844 от 15.03.2010г. по гр.д.№ 7948/2009г. на РС [населено място] и вместо това е признато за установено по отношение на държавата, че ищците Д. Г. П., Г. Б. П., Г. А. П. и М. Б. И. са собственици на поземлен имот[ЕИК].109 по кадастралната карта на [населено място], м. “Долна трака” с площ 780 кв.м., придобит по наследство от Г. Д. П., починал на 11.12.1997г. и давност, изтекла н периода от 1967г.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради нарушение на материалния закон – пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността и чл. 86 от ЗС в първоначалната му редакция, допуснато процесуално нарушение поради това, че възивният съд се е позовал на свидетели, разпитани от РС, с което се нарушавал принципа на непосредствеността и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните два въпроса: 1. може ли да се придобива по давност имот, за който има забрана за това и 2. какво представлява принципа на непосредствеността, провъзгласен в чл. 11 от ГПК – нарушен ли е този принцип, ако възивният съд се позовава на свидетели, разпитани от РС. По първия въпрос се твърди нарушение на практиката на ВКС – Р № 1256/14.01.2009г. по гр.д.№ 5329/2007г. на ВКС V гр.о., постановено по отменения ГПК, т.е. касаторът се позовава на чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК, а по втория въпрос – на основанието по чл. 280, ол.1 т.3 от ГПК.
Ответниците по касация оспорват допускането на въззивното решение до касационен контрол тъй като поставените въпроси са неотносими към предмета на спора, тъй като процесния имот не е бил държавна собственост, защото спорната част не е била отчуждавана, а не е била и безстопанствена и за него не е действала забраната за придобиване по давност. Ответниците считат, че вторият въпрос не удовлетворява изискването за общо основание за допускане до касация, тъй като по него не се е произнасял въззивния съд.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесната площ от 780 кв.м., сега поземлен имот[ЕИК].109 по кадастралната карта на [населено място], м. Долна Трака по първия план от 1937г. е бил част от имот 1529 от кв.223, записан в разписната книга като “емигрантски”. Процесната част се е придавала по регулация към съседен парцел ІІІ-1528, собственост на друго лице. Предвид непосредственото вещно действие на дворищно регулационния план по Закона за благоустройство от 1998г. и от 1941г. и по ЗПИНМ, съдът е приел, че процесния терен не е бил безстопанствен до 1956г., когато е приет следващия план на Ч. крайбрежие. Регулацията не е била приложена.Процесният терен не е бил и предмет на отчуждаване с ПМС № 35/:1949г., с което са отчуждени само 3700 кв.м. от него, собственост на наследници на Н. К.. Тази площ им е възстановена по ЗВСНОНИ. Частта от имот 1509, попадаща на север от път, минаващ край двореца Е. е предмет на делото, но тя не е била отчуждавана. Тази площ е записана с неустановен собственик по одобрената кадастрална карта. Държавата е съставила АЧДС № 733623.02.2009г. на основание чл. 68, ал.1 от ЗДС и чл. 104,ал.1 т.9 от ППЗДС, които не съдържат основание за придобиване на собствеността от държавата, а уреждат задължението й да изготви акт за държавна собственост. Твърди че първоначалният акт за държавна собственост е от 1951г., но той не е представен по делото. Въз основа на установеното от писмените доказателства, СТЕ и гласните доказателства, които установяват, че наследодателят на ищците е работил спорното место още от 1937г., получил го е от своя баща Д., не е прекъсвал владението си върху него, не го е внасял в ТКЗС и до смъртта си през 1997г. имота е обработван, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на основание наследство и давност. Прието е, че забраната за придобиване на имоти – държавна собственост по отношение на имота не действа, тъй като той не е бил държавна собственост нито на едно от двете наведени от държавата основание – не е бил безстопанствен и не е бил отчужден за нужни на Министерския съвет.
Първият поставен въпрос е неотносим към спора, тъй като по делото не е доказано, че процесния имот е държавна собственост. Акт за държавна собственост до 2009г. не се представя, а в съставения през 2009г. не е посочено придобивно основание за държавата. Така държавата не може да се ползва от официалната удостоверителна сила на акта за държавна собственост, провъзгласена от чл.5, ал.2 от ЗДС. Тя не установява имота да е бил безстопанствен, т.е. да е станал държавна собственост на основание чл. 6 от ЗС в първоначалната му редакция, тъй като той е бил придаваемо место към парцел ІІІ-1528, собственост на П. Д.. Регулацията не е била приложена, видно и от писмо № 05.07.1957г. / л. 84 от делото/, в което изрично е посочено, че придаваемото место от имот 1529 е собственост на Г. П.. Целия имот 1529 е бил 5 100 дка, но той е разделен от път. Частта от имота южно от пътя е отчуждена от наследници на Н. К. за държавни нужди и за нея е отменено отчуждаването.За частта, останала на север от пътя, която не попада в терен за обществено мероприятие няма отчуждаване. Тя не е станала държавна собственост. Затова няма забрана за придобиването й по давност. От 1957г. имота е извън регулацията, но и извън терена, върху който се намира Морската градина. Имота не е влизал в ТКЗС заедно със съседните имоти, поради което не е налице забраната на чл. 86 от ЗС за придобивантето му по давност. Следователно първия формулиран въпрос не обосновава общото основание за допускане до касация.
По втория въпрос – какво представлява принципа на непосредствеността, провъзгласен в чл. 11 от ГПК – нарушен ли е този принцип, ако възивният съд се позовава на свидетели, разпитани от районния съд също не следва да се допуска касация. Доказателствата събрани от първата инстанция са доказателства по делото и пред възивната инстанция. Разпитаните свидетели от РС не се преразпитват от възивната инстанция, за да може тя да се позове на тях. Напротив в изпълнение на задължението й на възивна инстанция тя следва да разгледа спора по същество на наведените от въззивника основания и няма право да допуска доказателства, които страната е могла да събере в производството пред РС – чл. 266 от ГПК. Принципът на непосредствеността се отнася до това, че съдът не може да се позовава на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор. Нормата на чл. 11 от ГПК е ясна и не създава проблем за съдилищата при прилагането й, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК.
По изложените съображения не се допуска касационен контрол на въззивното решение по нито един от въпросите, формулирани от касатора. Съобразно този резултат, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните направени от тях деловодни разноски за тази инстанция до доказания размер 600 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1239 от 27.10.2010г., постановено по гр.д.№ 790/2010г. на Варненски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Държавата, представлявана от М.
ОСЪЖДА държавата, представлявана от М. да заплати на Д. Г. П., Г. Б. П., Г. А. П. и М. Б. И. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 600 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: