О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1032
София, 17.11.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 16 ноември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 711 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. – Л.-рибарско дружество “С. 1983”[населено място] против решение от 17.02.2010г., постановено по гр.д.№ 431/2009г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е обезсилено решение № 266 от 27.03.2009г.по гр.д.№ 1722/2005г.на П. РС и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. С обезсиленото решение е отхвърлен иска на дружеството против С. Д. Д., М. Д. Д. и С. Д. Д. да се признае за установено по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС, дружеството е било собственик на земеделски имот с площ 81,780 дка, представляващи част от комплексно фазаново и рибно стопанство в м. “К.” в землището на[населено място], сега идентифицирани като рибарник № 2 – ПИ № 6002 с площ 0,772 дка, рибарник № 4 – ПИ № 6068 с площ 61,058 дка, рибарник № 5 – ПИ № 6069 с площ 3,401 дка, рибарник № 6 – ПИ № 6066 с площ 5,716 дка, рибарник № 7 – ПИ 6065 от 3,387 дка., ливада – ПИ № 6059 с площ 4,979 дка. и нива – ПИ 6058 от 2,466 дка, всички в м. “К.”
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради това, че е постановено при неизяснена фактическа обстановка, защото съдът не е допуснал исканата СТЕ за установяване границите на процесните имоти.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК не е формулиран ясно правният въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд в някоя от хипотезите по чл. 280, ал.1 т. 2 и 3 от ГПК, които допълнителни основания навежда касатора. От съдържанието на изложението може да се извлече въпроса допустим ли е иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ за имот, който е собственост на ловното стопанство на основание Закона за физическото възпитание на българската младеж, за който е издаден н.а. № 119,т.ІV/1938г.и сега попада в очертанията на ловното стопанство. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 378 от 06.07.2009г. по гр.д.№ 333/2009г. и Решение № 376/09.07.2009г. по гр.д.№ 334/2009г., с които са потвърдени решенията на РС за отхвърляне искове по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ предявени от дружеството против други физически лица..На основание чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК се иска допускане до касация, за да отговори тази инстанция на въпроса как предмета на иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ комуникира с изискванията за възстановяване на тези имоти, визирани в чл. 10, ал.1 от ЗСПЗЗ, който изисква имотите да са собственост на заявителя, да са отнети на някое от основанията по чл. 10 от с-з. и земите да имат земеделски характер, съгласно чл. 2 от ЗСПЗЗ. Предпоставките на чл. 10, ал.1 от ЗСПЗЗ същите ли са за уважаване на иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, щом на ответниците са възстановени процесните имоти, попадащи в ловното стопанство.
Ответниците по касация оспорват допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като няма данни дали представените решения са влезли в сила.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови това решение, въззивният съд е констатирал следното: С исковата молба ищецът твърди, че е собственик на 241 дка фазаново стопанство край моста на р. Т. в м. “К.” в землищетона[населено място], създадено през 1938г. и разширено през 19958г., в което има седем басейна за риба, от които пет съвпадат с възстановените на ответниците имоти, а върху другите два са изградени сграда за административни, представителни нужди и делови контакти и складови бази. Ищецът твърди, че владее и към момента на предявяване на иска целия имот, който е получил от ДПФ и по покупка от частни физически лица и върху него е изградил рибарниците към 19958-1960 г. Въпреки това сдружението е заявило за възстановяване 241 дка пред ПК, която е постановила отказ, предмет на обжалване в производство по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ, спряно до приключване на настоящия спор. Част от заявените 241 дка са възстановените на ответниците 81,7 дка по преписка № 572/1991г.
Въззивният съд, въз основа на твърденията в исковата молба, а това се установява и в хода на производството, е приел, че щом ищецът не е губил владението върху претендираните имоти докато съществува ТКЗС то не е налице нито една от хипотезите на чл. 10 от ЗСПЗЗ, поради което иска по чл. 14, ал.4 е недопустим. Обстоятелството, че формално е подадено заявление за възстановяване, по което производството е спряно не обуславя допустимост на предявения иск щом не се твърди отнемане на земята с оглед коопериране, или включването й в ТКЗС, а напротив твърди се предоставяне на земя от ДПФ и упражняване на владение през целия период от 1958г. до сега. Съдът е приел, че всяка от страните твърди право на собственост в различни моменти, а за допустимост на иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ е необходимо наличие на спор за материалното право на собственост, което да касае едни и същи имоти към един и същ момент. Тъй като всяка от страните твърди право на собственост към различен момент – ищецът – след 19958г., когато му е предоставена земя от ДПФ, а ответниците – към 19952г., когато внесената от наследодателите им земя е била предмет на замяна, предявеният иск е приет за недопустим и на това основание..
Въпросът за допустимостта на предявения иск се преценява като положителна процесуална предпоставка във всеки конкретен случай съобразно твърденията в исковата молба. Затова не може да се приеме, че е налице противоречива практика между решението по настоящото дело и решенията по гр.д.№ 333/2009 и 334/2009 г. на П. ОС, които се отнасят за други имоти, против други ответници по други искови молби. Затова по първия правен въпрос – за допустимостта на иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ съдът не може да констатира противоречива съдебна практика, т.е. не намира че е доказано основанието за допускане по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК.
Втория въпрос не е формулиран ясно. Съдебната практика е последователна и непротиворечива относно това, че и в производството по чл. 14, ал.4 от ЗСТПЗЗ следва всяка от страните да установи правото си на собственост към момента на образуване на ТКЗС. По принцип е недопустим иск за установяване право на собственост към някакъв минал момент, до колкото е необходим правен интерес за такъв иск. По изключение такъв иск е допустим в случаите, изрично предвидени в закона. /чл. 32, ал.1 т.2 от З./отм/, чл. 53, ал.2 от ЗКИР, чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ/. Смисълът на установяването на правото на собственост към посочения минал момент е признаване на правото на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. В този смисъл към заявената за възстановяване земя следва да е приложима някоя от хипотезите на чл. 10 от ЗСПЗЗ. По този въпрос в съдебната практика никога не е имало колебание. А дали земята, предмет на спора е земеделска е конкретен въпрос, касаещ доказателствата по делото, който не може да бъде квалифициран като общо основание за допускане до касация и да представлява допълнително такова по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК.
По изложените съображения, по нито един от извлечените от изложението въпроси на наведените по чл. 280, ал.1 т.2 и 3 от ГПК основания не следва да се допуска касационен контрол.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 17.02.2010г., постановено по гр.д.№ 431/2009г. на Окръжен съд – Пазарджик по касационна жалба, подадена от С. – Л.-рибарско дружество “С. 1983”[населено място]
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВ