О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
София, 04.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 02 юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1562 /2015 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. А. и Л. А. против решение № 354/24.10.2014г. по гр.д.№ 577/2014г. на Окръжен съд-Добрич, с което е потвърдено Решение № 100 от 13.06.2014 г. по гр.д.№ 723/2013 т. на Балчишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от тях против Ф. А. Б. иск за делба на две ниви с идентификатори № 67951.29.1 и № 67951.10.12 по кадастралната карта на [населено място], [община]. с площ съответно от 28,299 дка и от 54,697 дка.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, защото не е прието, че договорът за доброволна делба между ответника и майката на ищците не е нищожен поради това, че пълномощното, с което е действал ответника, включващо и право да договаря сам със себе си е било общо, че майката на ищците е получила само сумата 1000 лв. в нарушение на чл. 69, ал.2 ЗН, за допуснати съществени процесуални нарушения, защото не са обсъдени всички гласни доказателства и защото и въззивнаа инстанция е допуснала свидетели без да са налице основанията на чл. 266 ГПК и за необоснованост на извода, че майката на ищците към момента на заверка на пълномощното е разбирала в достатъчна степен български език и е била грамотна, за да разбере смисъла на пълномощното като правен акт.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата са формулирани процесуално правни въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички доказателства, за посочи защо не възприема определени гласни доказателства и дава вяра на други. По този въпрос се твърди противоречие със съдебната практика, която е цитирана и представена. Формулирани са следните материално правни въпроси: 1. може ли да се извърши доброволна делба с общо пълномощно, в което не е посочен този способ за прекратяване на съсобствеността, ако не са описани имотите и условията на спогодбата – кой от съделителите кой имот да получи и какво уравнение да се плати. 2. не противоречи ли на ЗН получаването в дял на всички наследствени имоти на един съделител и получаване на парично уравнение дела на другия, не се ли прикрива продажба в този случай и не се ли заобикаля закона. 3. ако в договорът за доброволна делба не са описани доказателствата, установяващи право на собственост, действителен ли е договора, 4. длъжен ли е нотариусът, който извършва нотариална заверка на подписа на упълномощителя да отрази върху пълномощното нивото на знание на български език и това обстоятелство следва ли да се обсъди от съда, щом има довод в този смисъл. 5. с недопускане на тройна СГрЕ и оспорване на същата ограничават ли се правата на страната и това съществено процесуално нарушение ли е.
Ответникът по касация оспорва жалбата и доводите в нея. Счита, че съдът е обсъдил всички доказателства, а направените от съда изводи им кореспондират. Моли да не се допуска касационно обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По предявения иск за делба е установено следното:
Ищците И. А. и Л. А. са наследници на Н. А., [дата на раждане] в района на [населено място] /тогава в пределите на Румъния/, живяла в България до около 1980г.г., когато се е приселила при синовете си в Република Турция. Получила е турско гражданство на 08.02.1982г. Починала е в Република Турция на 22.10.2007г. Ответникът Ф. А. Б. е неин брат, живущ в България. С решение № 273С1/04.05.2001г. на ПК [населено място] са възстановени двата процесни имота на наследници на М. А. М., починала на 09.08.1938г. С н.а. № 7,т. ІІІ/2001г. Ф. А. Б. и Н. А. са признати за собственици при равни права на двете процесни ниви. Сестрата Н. А. е упълномощила брат си Ф. Б. да я представлява пред различни органи, като по т. 4 – да придобива и прехвърля без ограничение собствеността на нейни недвижими имоти на лица и по цени, каквито намери за добре, включително да прехвърля тези имоти на себе си. Подписът на упълномощителката върху пълномощното е заверен на 16.10.1998г. С това пълномощно, Ф. Б., договаряйки сам със себе си е сключил договор за доброволна делба на 10.05.2001г., по силата на който е получил в дял и двата процесни имота, а Н. А. не получава дял в натура, а само парична сума в размер на 1000 лв.
С исковата молба ищците не са оспорили договора за доброволна делба на никакво основание. Той е представен от ответника с отговора на исковата молба. С молба от 17.03.2014г. ищците са направили възражение по договора за доброволна делба и пълномощното, но само за нарушение на императивното правило за извършване на нотариалното удостоверяване – чл. 475,ал.2 във връзка с чл.151,ал.1 от ГПК ( отм.) чл. 472 и чл. 478 ГПК ( отм.) поради това, че наследодателката им не е разбирала български език и не е била грамотна, а при упълномощаването не е отразено да е назначен преводач от турски. Оспорен е и подписа на наследодателката върху пълномощното.
Въз основа на приетата от първата инстанция СГрЕ, преценена за компетентна, съдът е формирал извод пълномощното е автентично, тъй като съвпадат общите и три частни признака в подписа на пълномощното и на представения неоспорен сравнителен материал. Експертизата е оспорена при приемането й, но не е уважено искането за разширяването й в тройна от РС.
Относно нивото на знание на български език на наследодателката на ищците са събрани гласни и писмени доказателства, които установяват следното: Наследодателката на ищците е родена през 1932г. на територия, която към този момент е била към Румъния и преминава към България по силата на К. спогодба, от който момент е станала български гражданин. Не е учила до шестнадесетгодишна възраст в българско училище (у-ние № АС 09-38/ 12.05.2014 г. на ОУ „В. Л.”, с С..). Ответникът е обяснил в съдебно заседание от 13.05.2014 г., че учила в „училището към джамията”, в което имало преподавател и по български език. Изселила се е в Република Турция. през 1980 г. От месец август 1967 г. до месец май 1979 г. има трудов стаж като плетачка в бившата трикотажна фабрика „Г. С.”, [населено място], съгласно у-ние № 18 /29.08.2014 г. Работела е на машини, била е отговорник на пет свои колежки.
Според показанията на свидетелката Л. Х. Я. – първа братовчедка на въззивниците, разпитана на 17.03.2014г. и преразпитана на 8.10.2014 г., Н. не разбирала „добре ” български език, общувала с роднини от турски етнически произход на турски език, а в други места (магазин, училището на децата и плетачния цех) говорела на „развален български”. Търсела помощта на майката на свидетелката, когато се налагало да разбере съдържанието на документи на български език Свидетелката Б. Н. Б., роднина, но с редки контакти с наследодателката на ищците обяснява, че Н. не владеела български език добре дори говоримо тя говорела с нея винаги на турски .
За проверка достоверността на показанията на посочените две свидетелки, възивната инстанция е допуснала и изслушала св.Н. К. Д., която се запознала с Н. през 1969 година, когато започнала работа в плетачната фабрика. Двете общували на български език и се разбирали „прекрасно”, независимо че Н. допускала правоговорни грешки. Н. обучавала новопостъпили момичета включително и етнически българки; имала писмена грамотност на български език, можела да прочете текст и да пише, попълвала „маршрутен лист”, – документ, в който следвало да се посочи вида на артикула с думи и номера. Тези показания се подкрепят от удостоверението, издадено от работодателя, при който е работила Н..
Възивният съд не е кредитирал показанията на свидетелите Л. Х. Я., като е отчел заинтересоваността й и на св. Б. Н. Б., която имала ограничени социални контакти с Н.. Дал е вяра на св.Н. К. Д., която не е от турски етнически произход и е общувала всеки работен ден с Н. на български, има преки впечатления, включително и за писмено владеене на български и не е заинтересована от изхода на делото. Въз основа на тези показания, съдът е приел, че не е нарушена императивната норма на чл. 478 ГПК /отм/, защото не е установена нуждата от назначаване на преводач. Прието е, че пълномощното е действително и достатъчно като съдържание за сключване на договор за доброволна делба.
По първата група поставени въпроси за задължението на съда да обсъди всички доказателства, да посочи защо не възприема определени гласни доказателства и дава вяра на други не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като съдът е обсъдил всички писмени и гласни доказателства и е посочил защо не кредитира показанията на свидетелите, доведени от ищците. В тази част решението не е постановено в противоречие с цитираните от касаторите съдебни актове.
Въпросът „може ли да се извърши доброволна делба с общо пълномощно, в което не е посочен този способ за прекратяване на съсобствеността, ако не са описани имотите и условията на спогодбата – кой от съдебителите кой имот да получи и какво уравнение да се плати” не кореспондира на нито едно от основанията, на които е оспорен договора за доброволна делба, като сделка, сключена без или при превишаване пределите на представителната власт в преклузивните срокове за това. В молбата от 17.03.2014г. не е заявено подобно възражение. В съдебно заседание на същата дата пълномощникът на ищците е заявил, че договора за делба е нищожен на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД. Тази норма също не съдържа подобно основание за нищожност. Поради това този въпрос няма да се отрази на крайния изход от спора и не е основание за допускане до касация.
Втория въпрос „не противоречи ли на ЗН получаването в дял на всички наследствени имоти на един съделител и получаване на парично уравнение дела на другия, не се ли прикрива продажба в този случай и не се ли заобикаля закона” също не е относим към наведените основания за нищожност на договора за делба. Нищожността поради не спазване на предвидената форма за действителност е основание за нищожност по чл. 26, ал.2 ЗЗД. Такова основание ищците не са въвели нито словестно, нито чрез позоваване на текста от закона с исковата молба и в първото съдено заседание след отговора на ответника, поради което и този въпрос не обуславя изхода от спора и допускане до касационо обжалване.
По въпроса „ако в договорът за доброволна делба не са описани доказателствата, установяващи право на собственост, действителен ли е договора” не следва да се допуска касационно обжалване. Основанията за недействителност на договор са изрично посочени в ЗЗД и специалните закони, в случая ЗН. Не посочването на доказателствата, въз основа на които нотариуса е проверил правото на собственост не е между тези основания. Съгласно чл. 35 ЗС, договорът за доброволна делба се сключва само в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Това нотариално удостоверяване не изисква по принцип проверка на собствеността. Тъй като в договора, за да е действителен следва да участват всички съсобственици под срах от нищожност на основание чл. 75, ал.2 ЗН се е установила практика нотариусът да проверява правото на собственост на съделитгелите. Не посочването на доказателствата, въз основа на които е извършена тази проверка няма основание да се приеме, че води до нищожност. Касаторите също не твърдят подобно задължение на нотариуса, произтичащо от конкретна правна норма. Разпоредбата на 476 б.д ГПК /отм/, респективно чл. 580, т.5 ГПК изисква посочване на документите, удостоверяващи правото на собственост и особените изисквания на закона в нотариален акт, удостоверяващ сделка, но не спазването на това изискване е изключено от основанията за нищожност в чл. 472 ГПК /отм/, респективно чл. 576 ГПК. Затова този въпрос е неотносим към правния спор, предмет на исковата молба.
По въпроса „длъжен ли е нотариусът, който извършва нотариална заверка на подписа на упълномощителя да отрази върху пълномощното нивото на знание на български език и това обстоятелство следва ли да се обсъди от съда, щом има довод в този смисъл” следва да се има предвид съдържанието на чл. 478 ГПК /отм/ сега с идентично съдържание чл. 582 ГПК. Тази норма е приложима само когато лицето не знае български език и езикът, с който си служи е непознат на нотариуса. В случая е установено, че наследодателката е знаела достатъчно български език, за да общува на работното си место с колежките си, включително от българския етнос, да обучава момичета от този етнос и да подпълва служебен формуляр. Обстоятелството, че е говорила на турски с хората от турския етнос не опровергава този извод. Поради това, че не е доказано, наследодателката на ищците да не е разбирала български език, този въпрос е нетоносим. Процесуалния закон не изисква посочване от нотариуса на ниво на познаване на български език.
По въпроса „с недопускане на тройна СГрЕ и оспорване на същата ограничават ли се правата на страната и това съществено процесуално нарушение ли е, съдът излага следното:. Пълномощното е оспорено след представяне на договорът за доброволна делба с молба от ищците от 17.03.2014г. /л. 90-91 от делото на РС./ Оспорено е само поради нарушение на чл. 478 ГПК поради това, че упълномощителката не е знаела български език. Не е оспорен подписа на упълномощителката, а нотариалното удостоверяване е официален документ и за него важи правилото на чл. 193 ГПК. Дори да се приеме, че е направено оспорване и на подписа поради това, че е изискано представянето на оригинала и ищците са се позовали на чл. 193 ГПК – оспорване на официален документ, то заключението на СГрЕ е било подробно и обосновано. Съдът не е длъжен да разшири експертизата в тройна. Негова е преценката за допускането на доказателства. В случая заключението на вещото лице за автентичност на подписа е обосновано със съвпадане на общите признаци и на три от частните и при не оспорване на сравнителния материал не е имало колебания в изводите на вещото лице.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на нито един от поставените въпроси, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 354/24.10.2014г. по гр.д.№ 577/2014г. на Окръжен съд-Добрич по касационна жалба, подадена от И. А. и Л. А..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: