гр.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София, 22.01.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 20 януари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 7366 /2014 година
Производството е по чл. 274, ал.2, изр 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от адвокат Р. А. Г., като особен представител на Ш. Г. против определение от 19.11.2014г. по гр.д.№ 764/2014г. на Хасковски окръжен съд, с което е постановено, че международно компетентен да разгледа предявеният иск от Д. Д. И. за лишаване от родителски права на Ш. Г. по отношение на децата К. Г. и К. А. И. е Хасковския районен съд.
Навежда се оплакване от жалбоподателя за нарушение на чл. 20 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата /ратифицирана със закон, приет от 40-то НС на 18.01.2006 г. – ДВ, бр. 9 от 27.01.2006 г, обн., ДВ, бр. 15 от 16.02.2007 г., в сила за Република България от 1.02.2007 г./ Счита, че този текст допуска делото да се разгледа от съд на страна, която не е подписала тази Конвенция, ако делата постоянно пребивават в нея.
Ответницата по частната жалба не взема становище.
Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение за определяне на международно компетентния по спора съд, съгласно чл. 28 КМЧП е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 1 във вр. с ал.1 т.1 от ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Предявен е иск от Д. Д. И. за лишаване от родителски права на Ш. Г. по отношение на децата К. Г., [дата на раждане] и К. А. И., роден на 18.0.2008г. Майката и децата са граждани на Република България и на Република Турция, видно от издадените актове за раждане и извлечения от гражданските регистри на Турция със заверка Апостил. Ответникът има турско гражданство, няма регистрация в България и е с неизвестен адрес за ищцата. От данните по делото се установява, че децата живеят и учат в Турция, [населено място], но често посещават вуйчо си в България.
За да постанови обжалваното определение, при проверка на международната компетентност на българския съд, въззивната инстанция е приела, че са приложими нормите на КМЧП, тъй като Република Турция не е страна, членка на ЕО и е неприложимо Европейското право, а тя не е и страна, подписала Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата. Затова не се прилага чл. 5 от тази Конвенция, според който компетентния съд по дела за родителска отговорност е държавата, където обичайно пребивават децата. Прието е, че е приложима общата компетентност на българския съд по чл. 4, ал.1 т.2 КЧМП, тъй като ищцата е български гражданин. Относно приложимият закон, съдът е взел мерки за установяване на правото на Република Турция чрез Министерство но правосъдието на Република България предвид това, че децата живеят и учат в Република Турция и предвид нормата на чл. 85, ал.2 КМЧП, съгласно която „ако родителите и детето нямат общо обичайно местопребиваване, отношенията между тях се уреждат от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето, или от неговото отечествено право, ако то е по-благоприятно за него”.
Определението е правилно.
Ищцата е български гражданин и гражданин на Република Турция. Република България е страна по Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, която е ратифицирана със закон, приет от 40-то НС на 18.01.2006 г. – ДВ, бр. 9 от 27.01.2006 г, обн., ДВ, бр. 15 от 16.02.2007 г., в сила от 1.02.2007 г./, но Република Турция не е страна по тази Конвенция, поради което тя е неприложима по отношение на настоящия спор, включително и нормата на чл. 20 от същата, според която „Разпоредбите на тази глава са приложими и когато се отнася за право на недоговоряща държава”. Тази разпоредба е в „Глава III – Приложимо право” и не определя компетентност на съд на държава, която не е страна по конвенцията, а възможността де се приложи нейно право, но само от компетентния орган, който винаги е на страна по Конвенцията. Нормите, определящи компетентния орган са в глава ІІ от Конвенцията. В тази глава е чл.5, определящ компетентността на съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето, включително и по спорове за лишаване от родителски права. Но както вече се посочи, Република Турция не е страна по тази Конвенция, поради което и нейни органи не могат да са компетентни по нея. Това обаче не означава, че е неприложимо нейното право. Към него препраща и чл. 85, ал.2 КМЧП, ако то е по-благоприятно за интересите на децата. Когато не е приложимо правото на Европейската общност /защото Турция не е страна-членка/ и международен акт, какъвто е Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, защото Република Турция не е страна по нея, е приложим КМЧП. За отношенията между родители и деца е предвидена компетентност на българския съд, когато поне единия родител е български гражданин, съгласно чл. 9, ал.2 КМЧП. В случай ищцата има българско гражданство и това определя международната компетентност на българския съд.
По изложените съображения, обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила, поради което Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА определение от 19.11.2014г. по гр.д.№ 764/2014г. на Хасковски окръжен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: