О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
София, 20.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 18 септември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3930 /2013 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
С решение от 26.03.2012г. по гр.д.№ 3644/2010г. на СГС е отменено решение от 14.07.2004г. по гр.д.№ 10835/01г. на СРС в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС и в частта, с която са отхвърлени евентуалните искове по чл. 59 ЗЗД и вместо това 1. Г. В. С. е осъдена да предаде на собствениците Надежда К. Х. А. М. П. и И. М. П. владението върху апартамент, находящ се в [населено място], сградата на [улица], ет.4, със застроена площ 171,79 кв.м. с описани съседи на апартамента отгоре В. В. и отдолу П. М., ведно с избено помещение от 38,99 кв.м. и таванско помещение с площ 4,13 кв.м. с описани съседи и за двете, ведно с 13,9 % от общите части на сградата и правото на строеж на дворното место, съставляващо парцел ІІІ-12от 444 кв.м.по плана на м. Центъра [населено място], 2. на основание чл. 59, ал.1 ЗЗД, И. Д. В.-Ц., В. Д. В. и Л. Д. В. са осъдени да заплатят на А. М. П. и И. М. П. по 1 706 лв., а на Н. К. Х. – 6,825 лв. С протоколно допълнително решение от 13.11.2012г. е присъдена и законната лихва върху тези главници от предявяване на иска. Потвърдено е решението на РС в останалата част, с която е прекратено производството по иска по чл. 108 ЗС, предявен от И. и А. П. против Д. Д. В. и З. С. В.
Касационни жалби против това решение във всичките му части са подали Д. Д. В., З. С. В., И. Д. В.-Ц., Л. Д. В. и В. Д. В.. Считат, че то е неправилно защото не е обсъдено основното им възражение, че решението по чл. 7 от ЗВСОНИ не обвързва лицата, които не са участвали в производството по него, защото е прието, че е нищожно дарението, извършено преди предявяване на иска по чл. 7 от ЗВСОНИ, че не е съобразено решението на ЕСПЧ по делото В. и други срещу България, защото е прието, че то се отнася за други факти и лица и защото съдът е приел, че е неоснователно възражението за придобивна давност защото по време на процеса по чл. 7 от ЗВСОНИ давност не тече. От същите е постъпила касационна жалба и против допълнителното решение.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните въпроси. 1. какво е значението и действието на решенията на ЕСПЧ за българките съдилища, разглеждащи аналогични казуси. 2.има ли сила на нормативен акт Протокол 1 към ЕКЗПЧОС /Конвенцията/, ратифицирана от България със закон, приет от НС на 31.07.1992г.3. какво е действието на невписано съдебно решение по чл. 7 от ЗВСОНИ по отношение на лицата, които не са участвали в производството по постановяването му. 4.тече ли придобивна давност докато трае производството по чл.7 от ЗВСОНИ.
Касационна жалба е постъпила и от Г. В. С., която прави оплакване за недопустимост на решението поради това, че съдът се е произнесъл за апартамент, който не е описан в исковата молба и за неправилност поради това, че не е уважено възражението й за придобивна давност.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани въпроси, свързани с допустимостта на съдебното решение, които обобщени са следните: допустимо ли е установяване идентичност на недвижим имот в производство по чл. 108 ЗС с описанието в решението по чл. 7 от ЗВСОНИ, от което ищците черпят права, обвързан ли е съдът от индивидуализацията на имота по решението по чл. 7 от ЗВСОНИ, приложими ли са нормите на чл. 19 ЗЗД и чл. 484, ал.1 б.”в” ГПК досежно идентичността на недвижим имот при наличие на колизия между съдебното решение по чл.7 ЗВСОНИ и описанието на имот в нот. акт при различие на администратиния адрес и етажността, налице ли е конституиране на нов ответник при хипотезата на чл. 116 ГПК, може ли да се конституира нов ответник по чл.117 ал.4 ГПК за друг имот, обвързан ли е въззивния съд с указанията на ВКС в отменителното решение,
С молба, жалбоподателката Г. С. заявява, че се присъединява и към въпросите, формулирани от другите жалбоподатели. По всички въпроси се сочи основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Ответниците по касация А. М. П. и И. М. П. оспорват допускането на касационната жалба до касационно обжалване, защото по поставените въпроси има постановена съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено.
Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение са, което подлежи на обжалване, поради което съдът ги преценява като допустими. Д. Д. В., З. С. В. имат правен интерес да обжалват решението само в частта, с която производството е прекратено по отношение на тях поради това, че в производството по чл. 7 от ЗВСОНИ е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС. И. Д. В.-Ц., Л. Д. В. и В. Д. В. могат да обжалват решението само в частта, в която е уважен иска по чл. 59 ЗЗД. Евентуалния иск по чл. 108 ЗС против тях е отхвърлен и в тази част решението е влязло в сила. Те не могат да обжалват решението в частта, с която е уважен иска по чл. 108 ЗС против Г. С.. Последната може да обжалва решението само в частта, с която е уважен против нея иска по чл. 108 ЗС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното: С решение по гр.д.№ 1085/1993г. на СРС е уважен иск по чл. 7 ЗВСОНИ, предявен от Н. К. Х. и З. И. П., починала на 04.05.2000г. наследена от А. М. П. и И. М. П. против Д. Д. В. и З. С. В., като е прогласен за нищожен договорът от 28.06.1968г., сключен между ответниците и зам.председателя на ИК на Л. РНС за продажба от държавата на апартамент, находящ се в [населено място], [улица]/бивш [улица]/ № 17, втори надпартерен етаж от жилищната сграда, състоящ се от пет стаи, хол, кухня, баня, клозет, четири антрета, килер, лоджия, балкон със застроена площ 171,79 кв.м. при граници: от изток дворно место, запад бул. Тулбухин, север – стълбище и асансиор, юг – триетажна сграда на [улица] отгоре В. В. и от долу П. М., ведно с избено помещение от 38,99 кв.м. и таванско помещение с площ 4,13 кв.м. с описани съседи и за двете, ведно с 13,9 % от общите части на сградата и правото на строеж на дворното место, съставляващо парцел ІІІ-12 от 444 кв.м.по плана на м. Центъра [населено място]. Със същото решение е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС против същите ответници, тъй като се е установило, че не ползват апартамента, защото с н.а. № 23 от 13.12.1990г. са го дарили на И. Д. В.-Ц., В. Д. В. и Л. Д. В. – ответници по настоящото дело. Решението по иска по чл. 7 от ЗВСОНИ е влязло в сила на 18.09.2000г. С н.а. № 54,т.1 от 30.05.2001г. те продават апартамента на ответницата Г. С.. В н.а. апартамента е описан и с двата административни адреса – нов адрес: [улица] стар адрес – [улица] ет. 4 при същите съседи отгоре и отдолу и същото дворно место, в което е построена сградата – парцел ІІІ-12 от кв. 444.
Въззивното решение е постановено при второ разглеждане на делото от СГС. С отменително решение № 237 от 23.03.2010г. по гр.д.№ 2128/2008г на ВКС. са дадени указания при новото разглеждане на делото да се обсъди възражението за придобивна давност, заявено от И., В. и Л. В. и от Г. Стоянова пред РС и действието на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ по отношение на лица, придобили права преди вписване на исковата молба по чл. 7 от ЗВСОНИ и след преклузивния едногодишен срок.
Въз основа на изложените факти и в изпълнение на указанията на ВКС, въззивната инстанция е приела, че.ответниците не са станали собственици на основание дарение и продажба поради нищожност на първото придобивно основание. Последващите сделки са нетранслативни. Решението на ЕСПЧ по делото В. и други срещу България не намира приложение към настоящия казус, тъй като същото намира приложение по отношение на конкретни лица и по конкретно дело. Прието е, че докато трае производството по чл. 7 от ЗВСОНИ давност не тече, а започналата да тече давност след това е прекъсната с предявяване на иска на 20.07.2001г. Тъй като от 26.02.1992г. до 20.07.2001г. апартамента е ползван от И., Владимир и Л. В., те са осъдени да заплатят на ищците претендираните суми, като обезщетение за лишаване от ползване.
По въпросите, поставени в изложението към жалбата на Г. С. за допустимостта на съдебното решение, като основание за допускане до касация:
Идентичността между апартамента в решението п чл. 7 от ЗВСОНИ, имота, описан в исковата молба и молбата-уточнение от 29.10.2009г. и този в н.а. № 54,т.1/30.05.2001г. е установена от съда в съответствие с всички данни по делото. Идентичност между отчуждения по ЗОЕГПНС имот и този, който е продаден на Д. Д. В. и З. С. В. е установена в производството по чл. 7 ЗВСОНИ. Номерацията на парцела, в който е построена сградата съвпадат в решението и нот. акт, на който се позовава ответницата С.. В представения от нея нот. акт имота е описан и с двата си административни адреса – бивш и настоящ. Етажноста се установява безспорно със съседите отдолу и отгоре, които съвпадат във всички изброени документи. Поради това е неоснователен доводът, че съдът се произнесъл по непердявен иск, т.е. че решението е недопустимо и на това основание не следва да се допуска касационно обжалване.
С молбата от 29.10.2009г. – след конституирането на Г. С. като ответник. е направено от ищците уточнение на описанието на имота със стария и новия административен адрес. Дори страната да не бе направила това по своя инициатива, съдът бе длъжен да изиска подобно уточнение. То не съставлява изменение на иска, съобразно установената съдебна практика.
С молба от 01.10.2003г.. е поискано привличане на Г. С. като ответник на основание чл. 117, ал.4 ГПК п иска по чл. 108 ЗС. В молбата е описан имота с граници и парцела, в който се намира сградата. Искането е уважено. От този момент се счита предявен иска против нея. Молбата, с която по-късно е уточнено описанието на апартамента се отнася и за двата иска – основния против нея и евентуалния против И., В. и Л. В.. Затова тя не е привлечена за друг имот.
Неотносими към въпросите, касаещи настоящия спор са нормите на чл. 19 ЗЗД и чл. 484, ал.1 б.”в” ГПК досежно идентичността на недвижим имот, а както вече се посочи не е налице колизия между съдебното решение по чл.7 ЗВСОНИ и описанието на имот в нот. акт, няма различие на административния адрес и етажността в тези два документа.
Предвид изложеното не е налице вероятност възивното решение да е недопустимо, поради което на това осноание не следва да се допуска касационно обжалване.
По въпроса „какво е значението и действието на решенията на ЕСПЧ за българките съдилища, разглеждащи аналогични казуси”: С решение от 15.03.2007г. на пета секция на ЕСПЧ по делото В. и други срещу България са разгледани общо девет жалби на лица, които са били съдебно отстранени от недвижими имоти след успешно проведени и уважени реституционни претенции в осеем от тях по чл. 7 от ЗВСОНИ и в една / на Т./ по чл. 1 от ЗВСОНИ. ЕСПЧ е приел, че в резултата на реституцията е налице отнемане на собственост по смисъла на изр. Второ от чл.1 от Протокол № 1 на Конвенцията. Не всяко отнемане обаче съставлява нарушение на този текст. Не съставлява нарушение отнемането, което е в съответствие със закона, преследва обществен интерес и осигурява справедлив баланс между нуждите на генералния интерес на общността и изискванията за закрила на основните права на индивида. /п.160/ Прието е, че договорите са обявени за нищожни в съответствие със закона – чл. 7 от ЗВСОНИ при преследване на легитимна цел за удовлетворяване на обществен интерес./п.169, 176/. Основният въпрос, който е разгледал съдът е дали във всеки конкретен случай е налице „справедлив баланс”.Такъв е налице, когато се смекчат последиците от нарушаване правото на собственост в резултат на национализацията /одържавяването без обезщетяване/ с легитимната цел и средствата за осигуряване на законност, така, че като резултат лицата, които добросъвестно са придобили имоти да не понесат тежестта, която пада върху държавата. В пар.186, който цитира жалбоподателя и на който се позовава в изложението към касационната жалба е посочено, че за оценката на пропорционалността по чл.1 по Протокол № 1 към Конвенцията е относимо дали се касае за особено съществени нарушения на материалния закон при сключване на сделката, или за незначителни административни нарушения. Затова съдът е анализирал конкретните обстоятелства – за какво нарушение е обявена сделката за нищожна и какви са резултатите от обезщетението и поради това е намерил за неоснователни три от жалбите. Приел е, че жалбата на Б. е основателна защото е нарушен справедливия баланс между нарушението на сделката и полученото обезщетение. По жалбата на Н., по която е установено, че договорът с държавата е прогласен за нищожен поради административни нарушения, за предотвратяването на които те не са могли да влияят и апартамента е получен добросъвестно и в този случай за да има справедлив баланс следва да има адекватно обезщетение. И тъй като такова е имало, жалбата не е уважена. Прието е, че има нарушение на чл.1 от Протокол 1 по жалбата на Е. и Д. защото те са придобили имота около четиридесет години преди да бъде прогласена за нищожна сделката, с която техните праводатели са се легитимирали като собственици и не е отчетена разликата между придобиването от добросъвестни трети лица и не добросъвестните преобретатели от държавата, чийто договори са прогласени за нищожни, като на първите не е предоставено и никакво обезщетение, поради което липсва справедлив баланс.
Ратифицираните от НС на Република България международни актове стават част от българското законодателство и съдът ги прилага с преоритет когато противоречат на текст от българското материално право. Приетото от ЕСПЧ за необходимостта да се съобразява степента на нарушение при подписването на договора, чието обявяване за нищожен се иска на основание чл. 7 от ЗВСОНИ не е предмет на спора по настощото дело. С влязлото в сила решение на 18.09.2000г. този иск е бил уважен. Това решение е задължително между страните и техните правоприемници, придобили права след предявяване на иска и техните правоприемници по силата на процесуалния закон – чл. 220 ГПК /отм/. Затова се поставя въпроса за противопоставимостта на това решение на лицата, придобили права преди предявяване на иска по чл. 7 от ВЗСОНИ, респективно на техните пароприемници. С т.1 от ТР № 1/2009г. от 02.06.2010г. на ОСГК на ВКС се прие, че решението по чл. 7 от ЗВСОНИ е противопоставимо на неучаствалото в делото трето лице, което е придобило имота преди предявяването на иска. Решението, с което е уважен иск по чл. 7 от ЗВСОНИ установява по отношение на купувачите от държавата, че сделката е нищожна. Нищожността винаги е абсолютна и има действие по отношение на всички, за разлика от относителната недействителност. Тя не може да се санира. По общите правила прогласяването на нищожността може да стане чрез иск, чрез възражение, или чрез позоваване на нея. Единствената особеност е, че нищожността по чл. 7 от ЗВСОНИ се упражнява само чрез иск и в рамките на преклузивен срок. След като ВКС се произнесе в ТР № 1/1995г., че пасивно лигитимирани по този иск са само преките преобредатели от държавата, няма основание да иска установяване на нищожността и по отношение на третите лица – преобредатели.
При нищожността на сделките добросъвестността /ако се разбира като незнание на порока на сделката/ е без значение. Нищожността е гражданско правна санкция на нарушението на правни принципи. /Р. № 1/1996г. Освен в случаите на симулация, законодателят не е предвидил запазване правата на третите лица, придобили права преди процеса за установяване на нищожността, както това е уредено при разваляне на договорите, относителната недействителност, отмяната на дарение. Затова е без значение кога третите лица са придобили права – преди предявяване на иска по чл. 7, или след това, респективно без значение е и кога е вписана исковата молба. Тук се проявява принципа в българското право, че никой не може да прехвърли това което не притежава освен в изрично предвидените случай на фингирано правоприемство. По тези съображения по третия формиран въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Той е разрешен с цитираната задължителна съдебна практика, с която е съобразено въззивното решение.
По въпроса тече ли придобивна давност докато трае производството по чл.7 от ЗВСОНИ с с Р № 733/02.03.2010г. по гр.д.№ 2279/2008г.на ВКС І гр.о., постановено по отменения ГПК и Р № 388 от 20.12.2012г. по гр.д.№ 234/2012г. на І гр.о. на ВКС, Р № 104/17.04.2013г. по гр.д.№ 708/2012г., по чл. 290 ГПК е прието, че докато трае производството по иска по чл. 7 от ЗВСОНИ давност не тече, защото в този период ищците не могат да защитят правата си и да прекъснат придобивата давност. Този иск е специфичен, защото има за предмет прогласяване нищожността на гражданскоправни сделки, с които имотите по чл. 1, ал. 1 или чл. 2 ЗВСОНИ са били прехвърлени от държавата на трети лица, като цели да премахне пречката за реституция, предвидена в чл.2, ал.3 от ЗВСОНИ – имота да не бъде в патримонияма на трето лице, различно от държавата, общините, или еднолични дружества с държавно, респективно общинско имущество. Правото да се предяви този иск е ограничено с предвидения в чл.7 ЗВСОНИ срок, за разлика от претендирането на нищожност по чл. 26 от ЗЗД, което не е ограничено със срок. Ищците по искове по чл. 7 от ЗВСОНИ се легитимират като собственици едва след постановяване на съдебното решение, с което иска им за прогласяване нищожност на придобивната сделка от държавата бъде уважен. Собствеността в този случай се счита възстановена от влизане на закона в сила, но отпадането на пречката за реституция – придобиването на имота от трети лица, става с влизане на решението в сила. Права, които все още не са възникнали не могат да се защитават с искове за собственост. За ищците по чл. 7 от ЗВСОНИ до този момент съществува правна и фактическа невъзможност да защитят правото си на собственост. Срещу този който не може да защити правото си не тече давност, защото тя по определение е бездействие, независещо от волята на притежаващия правото. Предявеният иск за собственост преди да е отпаднала пречката за реституция би бил преждевременно заведен със всички произтичащи от това последици, включително, при евентуално отхвърляне на иска по чл. 7 от ЗВСОНИ понасяне отговорност за разноски /ТР № 1/1995г.т.2 и ТР № 1/2009г. т.3/
Съдебната практика приема че е допустимо трето лице да придобие недвижим имот, собствеността върху който е възстановена по силата на чл.1 от ЗВСОНИ след успешно преведен иск по чл. 7 от ЗВСОНИ с изтичане на кратката петгодишна давност..В случай обаче от влизане в сила на решението по чл. 7 от ЗВСОНИ до привличане на С. като ответник по чл. 117, ал.4 ГПК на 01.10.2003г. не е изтекла петгодишната давност. Изтеклата давност до предявяване на иска и до 23.11.1997г. е заличена на основание чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. С т.3 от ТР № 1/2009г. от 02.06.2010г. на ОСГК на ВКС се прие, че нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е приложима и по отношение на трети добросъвестни лица, които в производствата по чл. 108 ЗС се позовават на изтекла придобивна давност и които са приобретатели на спорния имот по сделка с ответника по уважен иск по чл. 7 ЗВСВОНИ, независимо, че сделката е сключена преди завеждане на делото за прогласяване на нищожността и третите лица не са били страна по същото дело. В този смисъл заключение е направил и въззивния съд и то е в съответствие със цитираната съдебна практика.
ВКС е дал указания само да се обсъди възражението за давност и момента на придобиване на права по дарение преди предявяване на иска и продажба след влизане в сила на решението по чл. 7 от ЗВСОНИ. Със задължителна съдебна практика тези въпроси са разрешени и възивната инстанция се е съобразила с нея.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване по формулираните въпроси.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 26.03.2012г. по гр.д.№ 3644/2010г. на Софийски градски съд по касационни жалби № 45135/24.04.2012г., подадена от Д. Д. В., З. С. В., И. Д. В.-Ц., Л. Д. В. и В. Д. В. и касационна жалба № 51427/11.05.2012г., подадена от Г. В. С..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: