О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
София, 18.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 16 февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 263 /2016 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. Н. П. против решение № 5947 от 11.08.2015г. по гр.д.№ 1938/2014г. на СГС, с което е потвърдено решение от 06.08.2013г. по гр.д.№ 24311/2011г. на Софийски РС, с което е допусната делба между нея, ищеца К. Г. Х. и О. О. И. на апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица] при квоти по ? ид.ч. за Ю. П. и К. Х. и ? ид.ч. за О. И. и е признато за установено, че отказите от наследство, направени от О. И. и К. Х. от наследството, останало от Р. И. Б., вписани под № 34/2001г. са нищожни поради приемане на наследството преди това.
В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението поради това, че ищеца не е бил активно легитимиран да предяви иска за делба, защото не е съсобственик и за неправилност, защото съдът в нарушение на материалния закон – чл. 49 и чл. 52 ЗН е приел, че отказите са нищожни и за необоснованост на извода, че тя е придобила по давност целия имот.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата е формулиран въпрос: може ли отреклия от наследството наследник да предявява иск за делба на наследството, от което се е отказал. Твърди се противоречие със съдебната практика ТР № 148/10.12.1986г. ОСГК Приемането на наследството, състоящо се от имущество в чужбина по приложимия местен закон съставлява ли и приемане на наследството в България. Твърди се противоречие между въззивното решение и решение № 80/1992г. по гр.д.№ 1206/1991г. на ВКС І гр.о.
Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касация, тъй като не е формулиран въпрос, по който да се допусне касация и не е представена съдебна практика, на която да противоречи въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Производство по делба – фаза по допускане. С договор от 12.10.1967г. К. Х. Илиев по време на брака си с М. Х. И. е купил процесния апартамент. Той е починал на 16.12.1989г. а съпругата – на 13.07.1992г. Техни наследници са децата им О. К. И., починал на 23.08.20007г. и Р. К. И. – Б., починала на 25.07.1998г. Ищецът К. Х. е син на Р. И. Б. О. О. И. е син на О. К., но е осиновен при условията на непълно осиновяване от Р. И.-Б., поради което наследява и двамата. Наследник на О. К. И. се явява и неговата съпруга Р. И. А., починала на 20.01.2010г., чийто единствен наследник се явява касаторката Ю. А..
След смъртта на Р. Б., починала във В., където е живеела, О. О. и К. Х. са започнали на 25.07.1998г производство по наследствено дело пред Районен съд Инере Щат-В., видно от представения от същата дата протокол. Производството е приключило през декември 1998г. Имали са възможност да приемат наследството условно, или безусловно според избора си, което според съдържанието и последиците съответства на приемане по опис, в който случай ще отговарят до размера на придобиото наследство и безусловно, в който случай отговарят и със своето имущество. Двамата са подали декларации за безусловно приемане на наследството и са си разпределили наследственото имущество. На 29.07.1999г. от името на двамата са заявени откази от наследството на Р. Б., вписани в съответната книга за това в Софийски РС. В хода на производството те твърдят, че отказите им са нищожни, поради това, че преди да ги заявят са приели наследството с изрични изявления пред съда във В. и са поискали установяване на това с решението. От гласните доказателства е установено, че О. О. и К. са имали свои стаи в жилището, когато се прибирали от В., по време на престоя си в България са живеели в това жилище. По възлагане от ищеца, един от свидетелите е правил ремонт.
При тези доказателства, съдът е приел, че отказите от наследство са нищожни поради това, че преди да бъдат заявени е имало приемане на наследството както изрично във В., а и с действията си в България. Като неоснователно е преценено и възражението на касаторката за придобивна давност върху целия апартамент, текла в полза на наследодателката й, и след смъртта й и за нея поради това, че другите двама съделители са упражнявали правата си като съсобственици.
Дали ищецът по иск за делба е съсобственик е въпрос по същество, а не по допустимост на иска, поради което първия въпрос не е свързан с допустимостта на постановеното решение. С решението по допускане до делбата се разрешават три въпроса между кои лица, по отношение на кои имоти и при какви квотида се допусне делбата – чл. 344, ал.1 ГПК.
В случая основният спорен въпрос е дали ищеца, който черпи права само от Р. Б. е съсобственик, предвид заявения отказ от наследството и дали този отказ е нищожен поради това, че преди това наследството е прието със специално производство пред съда във В..
Поставен е въпроса: приемането на наследството, състоящо се от имущество в чужбина по приложимия местен закон съставлява ли и приемане на наследството в България: Наследството съставлява съвкупност състояща се от активи и пасиви където и да се намират. С разпределяне макар и на част от наследственото имущество между наследниците, наследството се счита прието от тях. В този смисъл ПП-4-64, Р № 1284-68-І. Делбата на част от наследствените имоти не е нищожна. Съгласно чл. 54 ЗН, приемането и отказът от наследство под условие, със срок, или за част от наследството са нищожни. Затова направеният отказ от наследството, след като то е прието изрично, или с конкулдентни действия е нищожен. /Р № 137-84-ОСГК, Р № 1238-85-І./ Цитираното от касаторката ТР № 148/10.12.1986г. определя кръга на наследниците, когато наследодателят е оставил преживял съпруг и низходящи, които са заявили отказ от наследството, открито при действието на СК от 1985г. в който липса норма, аналогична на чл. 14, ал.7 от СК от 1968г. Настоящия случай не е такъв, тъй като отказът от наследство е нищожен, а приемането на наследството е заявено изрично пред съда във В., където е открито наследството. Обстоятелството, че предмет на разпределение не са били имущества, находящи се в България не означава частично приемане на наследството, защото то е съвкупност, която не може да се разглежда като отделни имоти. Въззивното решение е съобразено с цитираното от касаторката Р № 80-92-І. С него действително е посочено, че отказът от наследство произвежда действие от датата на вписването му, но както е посочено в него, ако преди вписването му е имало приемане на наследството, отказът е недействителен. Доктрината и съдебната практика без противоречия приемат, че наследството не може да се приема на части. Получаването на част от наследственото имущество означава приемане на наследството като съвкупност.
Тъй като мотивите на въззивното решение са съобразени с доктрината и съдебната практика и не противоречат на представената и цитирана от касаторката такава, не е налице основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.1 и 2 ГПК. Тъй като нормата на чл. 54 ЗН е ясна, анализирана е в доктрината, а приложението й не създава проблеми за съдебната практика, не е налице основание за допускане до касация и по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответниците по касация О. О. и К. Х. следва да се присъдят деловодни разноски в доказаните размери съответно 500 лв. и 600 лв., уговорени и платени по договорите за правна помощ и посочени в представените списъци
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5947 от 11.08.2015г. по гр.д.№ 1938/2014г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от Ю. Н. П..
ОСЪЖДА Ю. Н. П. да плати на О. О. И. сумата 500 лв. и на К. Г. Х. – сумата 600 лв., съставляващи деловодни разноски за касационна инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: