О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
София, 29.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 27 януари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 7363 /2013 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. И. и Ц. К. И. против решение от 04.06.2013г. по гр.д.№ 17930/2011г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 16.08.2006г.по гр.д.№ 8316/2005г. на Софийски РС в частта, с която е уважен предявеният от тях отрицателен установителен иск че Н. В. Ю. и М. Г. Ю. не са собственици на 1/6 ид.ч. от УПИ І-26 от кв. № 27 по плана на [населено място] – София,[жк], заедно с построената в имота масивна жилищна сграда, застроена на 60 кв.м. със сутерен, два етажа и тавански помещения и вместо това за тази част от имота иска е отхвърлен.
Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която решението на РС е оставено в сила в частта, с която е уважен иска, като е признато за установено, че Н. В. Ю. и М. Г. Ю. не са собственици на 5/6 ид.ч. от УПИ І-26 от кв. № 27 по плана на [населено място] – София, кв. „Г.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 40, чл. 65, ал.2 и чл. 152 ЗЗД, за допуснати процесуални нарушения, защото съдът не е отчел заинтересоваността на част от разпитаните свидетели, че е обсъдил всички доказателства и не е изпълнил указанията на ВКС в отменителното решение.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 от ГПК са формулирани следните въпроси: 1. допустимо ли е като свидетели да бъдат разпитани лица, които имат интерес да подпомагат една от страните и могат да бъдат привлечени като помагачи. 2.длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото. По тези въпроси, касаторите твърдят, че въззивното решение противоречи на задължителна съдена практика на ВКС, която цитират и прилаат
Ответниците по касация не вземат становище..
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Ищците са предявили отрицателен установителен иск против Н. В. Ю. и М. Г. Ю. да се установи, че ответниците не са собственици на УПИ І-26 от кв. № 27 по плана на [населено място] – София,[жк], заедно с построената в имота масивна жилищна сграда, застроена на 60 кв.м. със сутерен, два етажа и тавански помещения. Дворното место е било предмет на договор за доброволна делба от 08.10.2001г., по която парцела е предоставен в дял на ищеца Н. И., а със заявление от 1987г. по чл. 56, ал.2 З./отм/ неговата майка, като съсобственик на този имот е учредила право на строеж за изграждане на жилищната сграда преди да сключи брак с Ц. К. И. Правото на строеж е реализирано по време на брака им. На 15.09.1998г. ищецът е подписал разписка за получена от него сума от З. П. Павлова в размер на 4500 щ.д. и 6300 германски марки, които обща са на приблизителна стойност 14 000 деноминирани лева. На 21.10.1998г. Н. и Ц. И. сключват предварителен договор с В. С. П. – съпруг на З. П., с който се задължават да продадат 1/6 ид.ч. от УПИ І-26 от кв. 27 по плана на [населено място], кв. Г.” заедно с построената в него масивна жилищна сграда. Цената е 10 000 деноминирани лева, а срока за сключване на окончателен договор е 21.10.2000г. С последващи анекси са променяни цената и срока по предварителния договор както следва: На 23.01.1999г. е увеличена цената на 17 000 лв., от които са платени 4500 щ.д. и 9300 деном. лв. Уговорено е, че до изтичане на срока по предварителния договор продавачът остава в имота срещу месечен наем в размер на 400 лв. С анекс от 21.09.2000г. е увеличена цената с 16500 лв., изплатена напълно и в брой и срокът за сключване на окончателния договор е променен на 15.09.2001г. На 10.10.2001г. е сключен последния анекс, по силата на който срока стара 15.09.2002г., а цената се увеличава с още 6800 лв., изплатена напълно и в брой. В този анекс е описан целия имот, а не само 1/6 ид.ч. от дворното место. На 29.01.2001г. /преди склучване на договорът за доброволна делба от 08.10.2001г./ касаторите подписват пълномощно за продажба на 1/6 ид.ч. от дворното место, съставляващо УПИ І-26 от кв. 27 с площ 779 кв.м. /с тази площ е имота до сключване на договора за доброволна делба/, заедно с построената в него масивна жилищна сграда на 60 кв.м., с което упълномощават В. С. П. да продава от тяхно име включително и на себе си описания имот. С пълномощното са заверени и декларациите, необходими за продажбата. С н.е. № 95,т.ІІ/06.11.2001г. пълномощникът В. П. е продал цялото дворно место и цялата къща на себе си за сумата 5 264 лв. /каквато е и данъчната оценка/, а с н.а. № 65, т. І/2002г. заедно със съпругата си З. П. са го продали на ответниците Ю. за сумата 4168 лв. /каквато е данъчната оценка към този момент./ Предмет на прехвърляне по двете сделки е цялото дворно место.
Ищците /сега касатори/ твърдят, че първата продажба е нищожна на три основания – поради сключването й в нарушение на чл.152 ЗЗД, поради това, че е сключена във вреда на представлявания – чл.40 ЗЗД и поради това, че представителят е превишил представителната си власт, като е продал целия имот, а пълномощното му било само за продажбата на 1/6 ид. ч. от целия имот – дворно место и къща.
От показанията на св. С., за която не се установява да е в особени отношения с която да е от страните по спора, или с другите свидетели, се установява, че Н. И. държал заедно с В. Д. заведение в Б., до което имало игрална зала, която Н. И. често посещавал. Затова натрупал много заеми към хора, които не се ползвали с добро име. В. И. му изплатил заемите към тези хора и останали пари от стойността на къщата. Според св. Т., първо В. дал пари на Н. И., а после Н. се задължил да му прехвърли къщата си. След продажбата, Н. плащал наем на В., защото продължил да живее в къщата. Тези показания се подкрепят и по показанията на В. и З. П., разпитани от въззивната инстанция.
РС е уважил изцяло иска и е признал за установено, че ответниците не са собственици на целия имот – дворно место с къща. Въззивния съд при първото разглеждане на делото е отменил частично решението на РС, като е отхвърлил иска за 1/6 ид.ч. от: дворното место и масивна жилищна сграда и е уважил иска за 5/6 ид.ч. от целия имот.
С решение № 361/14.12.201г. по гр..№ 771/2011г. на ВКС, І гр.о. е отменено въззивното решение с указания да се прецени обема представителна власт и след това да се обсъдят доводите в исковата молба за нищожност на първата продажба на основание чл. 152 ЗЗД и поради договаряне във вреда на представлявания по чл. 40 ЗЗД.
При новото разглеждане на делото, съдът е приел, че обема на представителната власт по пълномощното е за продажба на 1/6 ид.ч. от дворното место и цялата масивна жилищна сграда в него. Освен от съдържанието му, това е изведено и от документите за собственост на ищеца – това, че към момента на подписване на пълномощното договорът за делба, на основание на който ищецът Н. И. е придобил правото на собственост върху цялото место от 690 кв.м. все още не е бил сключен. Към момента на упълномощаването обаче той и съпругата му са били собственици при условията на съпружеска имуществена общност на цялата масивна жилищна сграда. Прието е, че нормата на чл. 152 ЗД не е приложима, защото предварителния договор е сключен месец и няколко дни след посписване на разписката, за да погаси задължението на ищците към П., т.е. приложима е фигурата на даване вместо плащане по чл. 65, ал.2 ЗЗД, а не предварително уговорено погасяване на задължение чрез прехвърляне на собственост.
Поставеният въпрос – допустимо ли е като свидетели да бъдат разпитани лица, които имат интерес да подпомагат една от страните и могат да бъдат привлечени като помагачи е некоректен. Отговор дава закона. С Р № 131/12.04.2013г. по гр.д.№ 1/2013г. в съответствие с нормата на чл. 172 ГПК е прието, че показанията на свидетел, който има правен спор с насрещната страна могат да бъдат доказателство, но следва да се преценяват с нужната критичност. Преценката им следва да се извършва заедно с другите доказателства, като се съобрази от съда и евентуална заинтересованост. Съгласно чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетелите в полза, или във вреда на някоя от страните не е пречка за да бъдат допуснати и разпитани. Показанията им обаче се преценява с оглед всички данни и доказателства по делото, като се отчита и вероятната им необективност. Според Р № 338/20.11.2013г. гр.д.№ 1269/12г. ІV гр.о. не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и „въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му”. Въззивният съд в съответствие с този текст и съдебната практика по него е преценил свидетелските показания на съпрузите П. във връзка с приетите писмени доказателства и във връзка с останалите показания. Така от една страна отговорът на поставеният въпрос не кореспондира пряко на крайния резултат, а съдът е процедирал в съответствие със съдебната практика по чл. 136 ГПК /отм/ респективно по чл. 172 от действащия ГПК. Затова п този въпрос не се допуска касационно обжалване.
На втория въпрос – длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото, съдебната практика винаги е давала положителен отговор. Възивният съд обаче е преценил всички писмени и гласни доказателства и не е нарушил тази съдебна практика. Изводите на съдът не са формулирани само въз основа разпита на свидетелите, доведени от ответниците а е съобразено, че те кореспондират на писмените доказателства, подписани от ищците. Съобразил е датите на получаване на първата сума и това, че предварителния договор е сключен месец и няколко дни по-късно, което сочи на приложение на института на чл. 65, ал.2 ЗЗД, а не на уговорка по чл. 152 ЗЗД. Неприложими към поставения въпрос са Р № 338/12.05.2011г. по гр.д.№ 946/2010г. І т.о., с което е отговорено на въпроса има ли правен интерес от самостоятелен иск за нищожност на договор предявен от лице, което не е страна по него и има предявен иск за собственост. Неприложимо е и Р № 148/15.04.2004г. по гр.д. № 1046/2003г. ВКС ІІ гр.о., по което е формиран извода, че не може да се обяви предварителен договор за окончателен, когато той е обезпечил парично задължение, което е погасено. По настоящото дело не е предявен иск за обявяване на предварителен договор за окончателен, а по предявения отрицателен установителен иск не е установено, че предварителния договор е сключен преди, или успоредно с възникване на задължението и е служел за обезпечаване на изпълнението, а напротив. Фактите по делото установяват, че предварителния договор е склучен по-късно с цел погасяване на вече възникнало задължение и има характера на даване вместо плащане. В този смисъл са и мотивите към представеното от касатора Р 0 1139/14.11.2008г. по гр.д.№ 4408/2007г. І гр.о. Затова не е налице основание за допускане до касация и по втория формулиран въпрос.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 04.06.2013г. по гр.д.№ 17930/2011г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от Н. Г. И. и Ц. К. И..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: