5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 357
гр. София, 10.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. дело № 1866/2016 год.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Й. А., в качеството му на процесуален представител на Н. З. Т., срещу решение № 12/20.01.2016 г. по възз.гр.д. № 943/2015г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е отменено решение № 256/14.10.2015 г. по гр.д. № 824/2013г. по описа на Районен съд- Велинград и жалбоподателят е осъден да премахне за своя сметка част от ограда, построена от него въз основа на разрешение за строеж № 37/02.04.2013 г., издадено от главния архитект на [община] и протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво, издаден през 2013 г., в частта от 10.57-мия метър, считано от лицето на имотите, до 18-тия метър към дъното на имотите, представляваща онази част от оградата, която попада в УПИ Х.-1156 от кв. 52 по действащия план на [населено място] с площ от 1.62 кв.м. Решението е поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 63/22.02.2016 г.
Поддържат се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила и се иска неговата отмяна, алтернативно се иска решението да бъде изменено относно определените размери на частта от процесната ограда, подлежаща на премахване. Оспорва се размера на присъдените в полза на ответника по касация разноски с въззивното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1/ Относно защитата правото на собственост от всяко пряко или косвено въздействие, отражение или създадено състояние, което пречи да се упражнява правото на собственост в пълен обем, т.е. по приложението на чл. 109 ЗС; 2/ Следва ли мотивите на съдебното решение да съответстват на диспозитива на същото; 3/ По приложението на чл. 202 ГПК – относно задължението на съда да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото, без да е длъжен да го възприеме безкритично.
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. С. Д. в качеството му на процесуален представител на К. З. Т. и Е. Р. Т., в който се излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което настоящият съдебен състав я намира за допустима.
За да се произнесе по искането за допускане на касационна проверка на обжалваното решение ВКС, състав на І г. о. взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на К. З. Т. и Е. Р. Т. против Н. З. Т. по иск с правно основание чл. 109 ЗС като се иска ответникът да бъде осъден да премахне за своя сметка построената втора ограда по северната регулационна линия на границата между УПИ Х.-1126 и УПИ Х.-1156 от кв. 52 по плана на [населено място].
Първоинстанционният съд е отхвърлил иск като неоснователен и срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от К. З. Т. и Е. Р. Т..
За да се произнесе Окръжен съд – Пазарджик е установил следните обстоятелства: страничната регулационна линия между УПИ X.-1126 и УПИ X.-1156 съвпада с имотната граница между двата имота и не е променяна от първоначалното приемане на плана; К. З. Т. и Е. Р. Т. са изградили на границата ограда от бетон с дължина 18,00 м., дебелина 0,20 м. и височина 0,75 м., попадаща изцяло в имота на Н. З. Т.; впоследствие Н. З. Т. е изградил по същата имотна граница бетонова ограда с дължина 18,00 м., дебелина 0,16 м., и височина 0,75м.; в резултат е образувана обща ограда с дебелина 0,36 м., разположена косо върху регулационната линия, така че от уличната регулация до 10,57 м. оградата попада изцяло в УПИ X.-1126 – имота на Н. З. Т., а след 10,57 м. преминава в УПИ X.-1156, собственост на К. З. Т. и Е. Р. Т.. Съдът е посочил, че оградата, направена от Н. З. Т. е изградена в противоречие с издадените строителни книжа, тъй като не попада изцяло в собствения му имот, съгласно издаденото и приложено като доказателство разрешение за строеж. Интерес от исковата защита по чл. 109 ЗС е налице винаги, когато трето лице извършва въздействия, надхвърлящи законните ограничения на собствеността, като претендираната защита следва да съответства на нарушението, т.е. основателно е искането за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца. Като е взел предвид твърденията на ищците, че построената ограда от ответника намалява входа на имота им и ограничава достъпа на пожарна кола до него, а и предвид факта, че част от оградата е построена изцяло в имота им, съдът е достигнал до извод за частична основателност на исковата претенция. Изрично е посочено, че обстоятелствата относно оградата, изградена от ищците в имота на ответника са ирелевантни, тъй като е недопустимо да се компенсират незаконните действия на страните по спора и това да бъде основание за отхвърляне на иска. При тези съображения въззивният съд частично е отменил първоинстанционното решение и е осъдил ответникът да премахне изградената от него ограда от 10,75-ия м., считано от лицето на имотите, до 18,00-ия м.- дъното на имотите.
Не са налице основания за допускане касационна проверка на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да обуслови наличието на общо основание по смисъла на посочената разпоредба. Въпросът относно приложението на негаторния иск за защита правото на собственост, посочен в т. 1 от изложението, е общ, тематичен и не визира конкретен правен извод. Обосноваването на това основание съдържа идентични на касационните оплаквания, наведени в касационната жалба. Оспорването на материалноправните изводи на съда, постановил обжалваното решение, не може да обуслови наличие на основание за допускане на касационна проверка. От друга страна, преценката на съда относно наличието на предпоставки за уважаването на предявения негаторен иск е съобразен с трайната и непротиворечива практика. Останалите два въпроса, формулирани в т. 2 и т. 3, съдържат твърдения за извършени процесуални нарушения от въззивния съд. Както беше изяснено, те биха могли да послужат като касационни основания, но не и основания за допускане на касационна проверка. Необосноваността на въззивно решение, изразена и чрез несъответствие на мотиви и диспозитив, е порок на съдебния акт, който води до неговата неправилност. От друга страна преценката на доказателствата и формирането на вътрешното убеждение на съда относно правния спор се отразяват също върху правилността на съдебното решение. Тези оспорвания на обжалваното решение, не могат да бъдат предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК, в което касационната инстанция проверява единствено дали са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, а не се произнася по същество на подадената касационна жалба. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат допълнителните основания за това.
Въззивното решение се обжалва и в частта за разноските, с довод за неправилно определяне размера им съобразно уважената и отхвърлена част от иска. За да определи съотношението между разноските и уважената част на иска съдът е изходил от заявения петитум – да се премахне цялата ограда направена от ответника по продължение на вътрешната регулационна линия между имотите на страните, която по данни от техническата експертиза е с дължина 18.00 м. и това че е уважил иска за премахване на част от нея с дължина от 10.57 м. Не е налице основание за допускане касационна проверка в тази част на решението, тъй като не е формулиран и конкретен въпрос, който да може да бъде определен като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При служебна проверка, на въззивното решение в частта за разноските, съдът констатира, че касаторът Н. Т. е подал молба за изменение на решението в частта за разноските и за поправка на допуснати в него две явни фактически грешки (л. 43). Съдът се е произнесъл по нея с решение № 69 от 22.02.2016 г. като е обсъдил само искането за поправка на очевидна фактическа грешка допусната при изписване дължината на оградата, в която част има навлизане от страна на ответника в имота на ищеца. Обсъдил е и искането за определяне на друг размер на дължимите разноски, като го е намерил за неоснователно. Не е обсъдил искането за поправка на решението в частта за присъдените разноски поради несъответствие на формираната воля на съда в мотивите и постановеното в диспозитива. В мотивите е приел, че ответникът по иска Н. Т. следва да заплати на ищеца общо сумата 538.45 лв. разноски за двете инстанции, а вместо това е осъдил Н. Т. да заплати на К. Т. сумата 798.00 лв. Приел е, че К. Т. трябва да заплати на ответника Н. Т. направените от последния разноски за двете инстанции в размер на 798.00 лв., а в диспозитива на решението го е осъдил да заплати сумата 538.45 лв. Служебно констатираната явна фактическа грешка е основание по чл. 247, ал. 1 ГПК за изпращане на делото на въззивния съд за постановяване на решение за поправянето й.
При този изход на касационното производство ответниците по касация имат право на присъждане на разноските за него на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Приложен е договор за правна помощ, в който е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. и е отразено, че същото е изплатено в брой.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 от 20.01.2016 г. по възз. гр. д. № 943/2015 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА Н. З. Т. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати на К. З. Т. с ЕГН [ЕГН] и Е. Р. Т. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] сумата от 800 (осемстотин) лева, представляваща сторените в настоящото производство разноски.
Връща делото на Пазарджишки окръжен съд за поправка на допусната в решение № 12/20.01.2016 г. по гр. д. № 943/2015 г. по описа на същия съд очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението в частта за присъдените разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: