6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 547
София, 10.12.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 08 декември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 5234 /2015 година
Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от Г. В. Ч. против определение № 15884 от 14.08.2015т. по гр.д.№ 10209/2015г. на СГС, с което е оставена без уважение подадената от нея частна жалба против решение с характер на определение в тази част от 26.05.2015г. по гр.д.№ 1948/2008г. на Софийски РС, с което е отхвърлено искането й по чл. 83, ал.2 ГПК за освобождаване от държавна такса в размер на 3 925,32 лв., дължима за разглеждане на претенцията й по чл. 31, ал.2 ЗС, заявена във втората фаза на производството за делба между нея и бившият й съпруг А. Р. Т..
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила и противоречие със съдебната практика, тъй като не може да се взема предвид потенциялната възможност да се реализират доходи от имоти, които са предмет на спор, че е без значение причината, поради което лицето, поискало освобождаване от държавна такса не работи и че при преценката по чл. 83, ал.2 ГПК не следва да се съобразява уговореното и платено адвокатско възнаграждение.
В изложението към частната жалба са формулирани въпроси по основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК.
Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима
Данните по делото са следните:
С влязло в сила решение по гр.д.№ 1948/2008г. е допусната съдебна делба между бившите съпрузи Г. Ч. и А. Т. при равни права – по ? ид.ч. на дворно место с площ 654 кв.м., съставляващо парцел ІV-1803-А от кв. 21 по плана на [населено място], ведно с двуетажна жилищна сграда-близнак, състояща се от южна част с площ 120 кв.м. и северна част с площ 80 кв.м. И двете части на сградата-близнак са допуснати до делба, като южната част се състои от два гаража, котелно, мазе, хол, дневна спалня, кухня и сервизни помещения на първия етаж, хол, три стаи и сервизни помещения на втория етаж и ателие на таванския етаж. Северната част се състои от гараж, котелно и мазе, дневна-трапезария, кухня и сервизни помещения на първия етаж и две стаи и сервизни помещения на втория етаж. До делба при равни права е допуснат и апартамент № 119, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] с площ 76,16 кв.м.
Във втората фаза от делбеното производство, ищцата е предявила претенция за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на частта й от дворното место с къщата в [населено място] в размер на 94 311 лв. и на апартамента в размер на 14 062 лв. за периода от 26.11.2008г. – 26.03.2014г. Дължимата държавна такса за тази претенция в производството пред РС е общо 4334,92 лв., от които Ч. е внесла 409,60 лв. Направила е искане за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал.2 ГПК, като е декларирала, че притежава само частта си – ? ид.ч. от делбените имоти, разведена е, няма доходи, не работи, няма влогове и дялове от дружества, не е отразила да има задължения към други лица, децата й са навършили пълнолетие не е посочила да е нетрудостпособна по здравословни причини.
С решение от 26.05.2015г., РС е отхвърлил претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС и е осъдил Ч. да доплати държавна такса за тази претенция в размер на 3925,32 лв. За да остави искането за освобождаване от държавна такса без уважение, РС е приел, че тя е в трудоспособна възраст и няма твърдения и доказателства да е с влошено здраве, или да дължи издръжка към други лица. Същевременно притежава половината от делбените имоти, за които средния пазарен наем е 2730 лв. на месец за имота в Б. и 407 лв. за апартамента в[жк], но по собствена воля не се възползва от правата си в съсобсвеността и от възможността да работи, а резултата от това не следва да се понася от данъкоплатците.
Въззивната инстанция е потвърдила този акт на РС, като е изложила няколко мотива. Приела е, че от притежаваните от жалбопоадтелката вещни права, тя може да реализира доход от наем, или да получи обезщетение, ако е препятствана от съсобствениците да реализира тази възможност, което е имуществено право, възможно за реализиране както съдебно, така и извънсъдебно, Само като допълнителен мотив, съдът е взел предвид, че Ч. е платила държавна такса за въззивно обжалване в размер на 4469,06 лв. и е сключила договор за правна помощ в размер на 3823 лв. Изложен е и мотив, че ищцата е могла да прецени кога в рамките на давностния срок да предяви иска и ако не е разполагала с достатъчно средства е могла да предяви иска като частичен. В обобщение, съдът е приел, че дължимата държавна такса в размер на 3925,32 лв. е във възможностите на касаторката да я плати, поради което е потвърдено решението с характер на определение в тази част, постановено от РС.
По основанията за допускане до касация:
Формулирани са няколко въпроса, за които се сочи първо допълнителното основание по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК.
Първият въпрос е: съставлява ли притежаването на идеална част от имоти, предмет на иск по чл. 31, ал.2 ЗС основание да се откаже освобождаване от държавна такса? Следва ли да се вземе предвид предполагаемата възможност да се реализират доходи от съсобствени имоти? Тези въпроси са относими към предмета на спора и мотивите на съдилищата за оставяне на искането по чл. 83, ал.2 ГПК без уважение. Жалбоподателката твърди противоречие на обжалваният съдебен акт със задължителната съдебна практика, като представя определение № 206 от 17.05.2013г. по гр.д.№ 2434/2013г. на ВКС ІІ гр.о. С това определение се приема, че не следва да се отказва освобождаване от държавна такса поради евентуално предположение за доходи. С цитираното в него и представено и от касаторката определение № 40 /01.12.2012г. по г.д.№ 22/2012г. ІІ гр.о. се приема, че целта на нормата на чл. 83, ал.2 ГПК е да даде възможност за защита на лични и имуществени права на лица, чието материално положение не позволява поемане изцяло, или отчасти на разходите за съдебното производство, а материалното положение се преценява с оглед доходи, имущество, здравословно състояние, трудова заетост, възраст. В този смисъл е и представеното от касаторката определение № 276/21.05.2009г. по гр.д.№ 298 /2009г. І гр.о. на ВКС. В настоящия случай съдът не е мотивирал отказа за освобождаване с евентуални доходи, а с материалното й положение – това че притежава ? ид.ч. от два имота на значителна стойност с висок среден пазарен наем, а не е реализирала правата си като съсобственик. Тя не е заявила в хода на делбеното дело искане за реално разпределение на делбените имоти до приключване на делото, съгласно предвидената възможност по чл. 344, ал.2 ГПК, дори изрично е заявявала, че не заявява такова искане. С това сама се е поставила в положение да не реализира доходи от притежаваните от нея вещни права. Тази субективна, а не обективна невъзможност да се реализират доходи следва да се съобрази от съда при преценката му по чл. 83, ал.2 ГПК. Един от критериите при тази преценка е имущественото състояние на молителя, което се взема предвид заедно с останалите критерии, а то включва всички оценими права. В представеното, цитирано от касаторката определение № 206/17.05.2013г. по гр.д.№ 2434/2013г. на ВКС ІІ гр.о. невъзможността да се реализират доходи от притежаваната от молителя гора е била обективна поради особенния режим на територията, в която се намирала. За реализиране правата на жалбоподателката по чл. 344, ал.2 ГПК по настоящото дело не са съществували обективни пречки. Обжалваното определение не е в противоречие и с представеното определение № 612/12.08.2010г. по т.д.№ 564/2010г. ІІ т.о. на ВКС, според което при преценката за основателност на искане по чл. 83, ал.2 ГПК следва да се съобразява материалното състояние на молителя и размера на дължимата държавна такса. В случая дължимата такса еднократно е 3925,32 лв. а доказаният среден пазарен наем на делбените имоти е 2730 лв. на месец за имота в Б. и 407 лв. за апартамента в[жк]при само двама съделители и реална възможност да се разпредели ползването между тях до приключване на делото за делба. Предвид това, изводът на въззивната инстанция, че дължимата държавна такса съответства на материалното положение на жалбоподателката не е в противоречие с определение № 612/12.08.2010г. по т.д.№ 564/2010г. ІІ т.о. на ВКС.
В мотивите към обжалваният съдебен акт, съдът не е коментирал причините, поради които жалбоподателката не работи, поради което е неотносимо към предмета на спора определение № 481/12.09.2014г. по гр.д.№ 4922/2014г. І гр.о. на ВКС. То е неотносимо и защото по него е установено, че лицето, поискало освобождаване от държавна такса има влошено здраве, при което е отчетено това и доходът, който реално получава и след тази комплексна преценка е освободен от заплащане на държавна такса. В настоящия случай жалбоподателката не е твърдяла, не е и доказала влошено здравословно състояние, а с обжалваното определение не е коментирана причината, поради която молителката не работи, поради което няма противоречие между двата съдебни акта.
С определение № 318/12.07.2012г. по гр.д.№ 293/2012г. на ВКС ІІ гр.о. на ВКС и цитираните в него е прието, че сключване на договор за правна помощ с адвокат и заплащане на хонорар по него не може да бъде основание за отказ за освобождаване от държавна такса. В обжалваното определение, съдът е изложил като допълнителен мотив платения адвокатски хонорар от молителката по договор за правна помощ. Този мотив обаче не е бил решаващ. Основният мотив за отказ жалбоподателката да бъде освободена от заплащане на държавна такса е материалното й състояние – притежавана ? ид.ч. от имоти на значителна стойност и факта, че сама се е поставила в положение да не реализира правата си от тях, като не е поискала привременно разпределение до приключване на делото за делба. Затова не се допуска касационно обжалване по въпроса „съставлява ли заплащането чрез заем на адвокатско възнаграждение основание за отказ от освобождаване от заплащане на държавна такса при липса на трудово възнаграждение”.
Не съставляват задължителна съдебна практика определенията на ВКС, с които не се допуска касационно обжалване, поради което съдът не коментира мотивите на определение № 5/09.01.2014г. по ч.гр.д.№ 7695/2013г. І гр.о. и определение № 71/28.01.2015г. по гр.д.№ 25/2015г. І т.о. на ВКС, по които не е допуснато касационно обжалване.
Тъй като въззивното определение е съобразено със съдебната практика на ВКС по поставените въпроси и не е доказано наличието на друга по същия въпрос в противен смисъл, не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Наличието на такава съдена практика е основание да не се допуска касационно обжалване и на другото наведено основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
По въпроса „съставлява ли притежаването на идеална част от притежавани недвижими имоти, предмет на иск за обезщетение за лишаване от ползване основание да се откаже освобождаване от заплащане на държавна такса” се твърди основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Същия въпрос е формулиран като първи с твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Както вече се посочи по-горе, с цитираните определения в съответствие с чл. 83, ал.2 т.2 ГПК се приема, че следва да се съобрази материалното състояние на молителя, отнесено към размера на дължимата държавна такса. Тъй като съдебната практика съдържа отговор на поставения въпрос и тя не е противоречива, или неправилна, по него не се допуска касационно обжалване.
Следващият въпрос, по който също се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е „ съдът следва ли да вземе предвид предполагаемите възможности на молителя за реализиране на доходи от идеални части на процесни имоти и ако приеме, че такива възможности са налице това е ли произнасяне инцидентно по въпроса за основателността на иска по чл. 31, ал.2 ЗС, тъй като самото приемане на факта, че лицето може да реализира доход от процесните имоти е произнасяне и по въпроса дали то е лишено, или не от правото си на ползване върху тях”.
Този въпрос в първата си част е друга формулировка на втория въпрос, за който бе посочено основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. След като законодателя е въвел като критерии материалното състояние на молителя по чл. 83, ал.2, т.2 ГПК, то не може да не се съобразява притежаваната идеална част от съсобствен недвижим имот от молителя. Нормата е ясна и не подлежи на тълкуване. Притежаването на идеална част от недвижим имот в съсобственост предполага и реализиране на права, които законът изрично предоставя на съсобственика – чл. 31, ал. 1 и 2 и чл.32 ЗС, чл. 344, ал.2 ГПК и възможността им за реализиране до колкото се касае до имуществени права също следва да се преценява във всеки конкретен случай. Преценката е дали имущественото състояние позволява заплащането на държавна такса, която във всеки отделен случай е конкретна, а не дали да се съобразява материалното състояние, каквато преценка закона изрично изисква. Това не би било предварително произнасяне по същество по иска за обезщетение за лишаване от ползване, а точно прилагане на закона. Отделно от това обезщетение за лишаване от ползване се претендира от съсобственик за период до предявяване на иска, а възможността да се иска разпределение на делбените имоти съществува винаги било в рамките на отделно производство по спорна съдебна администрация, било в рамките на делбен процес. Възможността за претендиране за обезщетение за лишаване от ползване е суругат на личното ползане, което е едно от трите правомощия на собственика, респективно на съсобственика.
Въпросът „основание за отказ за освобождаване от държавна такса ли е предполагаемата възможност, молителят, който е безработен да кандидатства и да усвои банков кредит за да получи достъп до правосъдие.” не кореспондира на мотивите на съда в обжалваният съдебен акт. Съдът е коментирал вземането за обезщетение за лишаване от ползване като имуществено право, което също следва да се съобразява при преценката на материалното състояние на молителя по чл. 83, ал.2 ГПК, но не е преценявал възможността молителя да изтегли кредит за плащане на държавната такса. Затова и по този въпрос не се допуска касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по частна касационна жалба от Г. В. Ч. против определение № 15884 от 14.08.2015т. по гр.д.№ 10209/2015г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение подадената от нея частна жалба против решение от 26.05.2015г. по гр.д.№ 1948/2008г. на Софийски РС с характер на определение в тази част, с което е отхвърлено искането й по чл. 83, ал.2 ГПК за освобождаване от държавна такса в размер на 3 925,32 лв., дължима за разглеждане на претенцията й по чл. 31, ал.2 ЗС, заявена във втората фаза на производството за делба.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: