5
гр. д. № 3341/2017 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 182
София, 13.04.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 3341/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 904 от 13.02.2017 г. по гр. д. № 15611/2012 г. на Софийски градски съд е обезсилено решение № II-58-83 от 07.08.2012 г., постановено по гр. д. № 5097/2007 г. на Софийски районен съд, 58 с-в и производството по предявените от С. А. Г. против Р. Л. К. и К. Т. С. искове по чл. 42, б. „б‘ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН е прекратено като недопустимо.
Против въззивното решение е постъпила касационна жалба от С. А. Г. с оплаквания за недопустимост и неправилност.
В жалбата и изложението на основанията за допускане до касационно обжалване са формулирани въпроси, за които се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от ответните страни по касация – Р. Л. К., чрез адв. М. С., и К. Т. С., чрез адв. Б. П.. В отговорите се поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационна проверка, а по същество, че жалбата е неоснователна. Заявени са претенции за разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, против въззивно решение, което с оглед предмета на предявения иск подлежи на касационен контрол, подадена е от надлежна страна на 11.05.2017 г., преди влизане в сила на измененията на ГПК от 27.10.2017 г. (ДВ бр. 86), поради което и на основание § 74 ГПК подлежи на разглеждане по досегашния ред.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от С. А. Г. обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 97 ГПК (отм.) във вр. чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание, съставено от З. И. Г. на 19.03.1996 г., в полза на К. Т. С., и за прогласяване нищожността на саморъчно завещание съставено също от Г. на 24.03.1999 г. в полза на Р. Л. К.. Поискана е и отмяна на констативен нотариален акт № 60, том VI, рег. № 15312, д. № 961/2001 г. на нотариус В. Б., с който въз основа на завещанието Р. Л. К. е обявен за собственик на недвижим имот.
Ищецът по исковете С. Г. е обосновал правния си интерес с твърдения, че е универсален правоприемник на З. И. Г., починал на 27.03.1999 г., по силата на саморъчно завещание от 22.03.1999 г., съставено от наследодателя в негова полза.
Въззивният Софийски градски съд е съобразил, че с решение № 273/28.12.2006 г., постановено по гр. д. № 1355/2000 г. по описа на Софийски районен съд, 55 с-в, влязло в сила на 15.11.2012 г., саморъчното завещание от 22.03.1999 г., по силата на което С. А. Г. се легитимира като универсален правоприемник на починалия З. И. Г., е прогласено за нищожно на основание чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН, поради това, че не е написано и подписано от завещателя.
Въззивният съд е обсъдил и твърдението на Г., че освен частен правоприемник има качеството и на универсален, тъй като е и наследник по закон на З. Г., както и че можело да бъде собственик по силата на давностно владение.
Обсъдил е, че в удостоверение за наследници № АО9400-3045/13.09.2013 г. на СО – район „С.“ ищецът е посочен като наследник на починалия от четвърта степен съребрено родство, тъй като С. А. Г. е внук на А. Г. – чичо на З. И. Г.. Верността на удостоверението е била оспорена от въззивниците К. Т. С. и Р. Л. К. и е било открито производство по чл. 154 ГПК (отм.). Във връзка с това по делото е прието удостоверение за наследници № РСЦ16УГ01-5151/06.10.2016 г. на СО – район „С.“, което не е било оспорено. С него удостоверението за наследници № АО9400-3045/13.09.2013 г. на СО – район „С.“ е допълнено след извършени справки и в [община], като е посочено, че З. И. Г. е оставил след смъртта си наследници по закон, както следва: М. Л. Г. (М.) и М. Л. Г. (К.) – низходящи на починалия през 1959 г. негов брат Л. И. Г.. С оглед осъщественото оспорване на удостоверението за наследници, съдът е приел, че С. А. Г. не се легитимира като наследник по закон. Така установените факти са дали основание на Софийски градски съд да не обсъжда останалите събрани по делото доказателства. Въз основа на тях съдът е направил преценка за наличието на правен интерес от предявяване на исковете. Намерил е, че след като ищецът не доказва да е наследник по закон на наследодателя З. Г. и не е негов частен правоприемник на основание завещание, то липсва правен интерес от предявените искове, поради което те са недопустими. Това обуславя и недопустимост на постановеното по тях първоинстанционно решение, което въззивният съд е обезсилил.
По отношение на твърдението на ищеца, че същият може да придобие право на собственост върху имотите въз основа на придобивна давност, съдът изрично е посочил, че този довод би могъл да обоснове предявяването на иск за собственост, но съдът не е сезиран с такъв в настоящото производство.
Не са налице основания за допускане до касационно обжалване по повдигнатите от касатора въпроси. Не се установяват основания, които да водят до извод за недопустимост на въззивното решение. Софийски градски съд се е произнесъл в рамките на въззивните жалби на сезиралите го лица, при надлежно упражнено право на жалба.
В касационната жалба и изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържат сходни въпроси, които обобщени са за това длъжен ли е гражданският съд да осъществи инцидентен съдебен контрол по валидността и законосъобразността на индивидуален административен акт, като касаторът има предвид писмото, с което е анулирано първото удостоверение за наследници.
Съдът не се е произнасял по този въпрос, тъй като не е била налице предпоставка за упражняване на косвен съдебен контрол. Такъв е приложим относно индивидуалните административни актове, в предвидените в закона хипотези. Удостоверението за наследници е официален свидетелстващ документ, който се издава от службата по гражданско състояние при упражняване на удостоверителната компетентност и въз основа на актовете за гражданско състояние и регистри.
Предвиденото в чл. 17 ГПК правомощие се осъществява само при надлежно направено възражение от страна в процеса. В настоящия случай, за да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че приетото в открито съдебно заседание, проведено на 28.10.2016 г. удостоверение за наследници № РСЦ16-УГ01-5151, не е оспорено от страните. Съдът е изградил правните си изводи въз основа на него, тъй като предходното е било отменено (анулирано) от органа, който го е издал.
В изложението е въведен като втори въпросът този за процесуалната преклузия за възражения на ответника. Позоваването на преклузията, установена в действащия ГПК, е неоснователно. Производството по предявените искове се е развивало пред първа и въззивна инстанция по реда на ГПК (отм.), а в открито съдебно заседание на 03.12.2008 г. по гр. д. № 5097/2007 г. по описа на Софийски районен съд, процесуалният представител на ответната страна К. Т. С. – адв. В., изрично е възразила срещу допустимостта на предявения иск, което възражение е поддържано в ход на процеса. Във въззивната жалба е въведен довод, че първоинстанционния съд е приел, че ищецът е наследник по закон на завещателя без да посочи кое доказателство установява това. Въззивният съд е упражнил правомощията си да изясни делото от фактическа страна и да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, предвид характера на производството пред него – пълен въззив. В този смисъл е разрешението дадено в т. 6 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Поставеният въпрос е неотносим към извършените във въззивната инстанция процесуални действия, поради което не съставлява общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за производство, изразяващи се в разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение, установени с приложени договори за правна помощ както следва: на Р. Л. К. сумата 500.00 лв., установена с договора за правна помощ от 18.04.2017 г. и на К. Т. С. сумата 600.00 лв., установена с договор за правна помощ от 2017 г. (без посочени ден и месец).
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 904 от 13.02.2017 г. по гр. д. № 15611/2012 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА С. А. Г. от [населено място], [улица] да заплати на Р. Л. К., от [населено място], [улица] сумата от 500.00 (петстотин) лв. и на К. Т. С. от [населено място], ж. к. Л. – І ч., [жилищен адрес] сумата 600.00 лв. (шестстотин) лева, разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: