2
гр. д. № 3676/2017 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 226
София, 02.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на двадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 3676/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 4502 от 21.06.2017 г. по гр. д. № 14586/2015 г. по описа на Софийски градски съд е потвърдено решение № I–25–48/10.08.2015 г., по гр. д. № 16295/2006 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Й. П. Г., че В. С. М. е собственик на 1/2 ид. ч. от апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 89, 22 кв. м., при съседи: изток – заден двор, запад – улица, север – ап. № 2, юг – калкан, заедно с мазе № 18 с площ от 7.62 кв. м., при съседи: изток – коридор, запад – коридор, север – коридор, юг – абонатна станция, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и на основание чл. 108 ЗС Й. П. Г. е осъдена да предаде на В. С. М. владението върху 1/2 ид. ч. от описания апартамент.
Против въззивното решение е постъпила касационна жалба от адв. П. С.-С. в качеството ? на пълномощник на Й. П. Г., с оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушени на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран един материалноправен въпрос, по отношение на които се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Постъпил е писмен отговор от адв. В. Г. П., действащ като пълномощник на ответната страна по касация – В. С. М., в който се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационна проверка, както и че жалбата е неоснователна по същество. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, против въззивно решение, което с оглед предмета на предявения иск подлежи на касационен контрол, подадена е от надлежни страни с интерес да обжалват постановеното решение. Постъпила е в съда на 24.07.2017 г. преди влизане в сила на измененията на ГПК, предвидени с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 ГПК подлежи на разглеждане по досегашния ред.
За да се произнесе с облажваното решение, въззивният съд е установил следните обстоятелства:
Процесното дворно място е било собственост на А. Г.. След смъртта му същото е преминало в патримониума на наследниците му, един от които – С. А. М. е изкупил правата на останалите и към 10.06.1940 г. е бил индивидуален собственик. М. е наследен при равни квоти от ищцата В. С. М. – наследник по закон и Д. М. – наследник по завещание. През 1995 г. те като собственици на дворното място сключили с [фирма] договор, по силата на който учредили в полза на дружеството право на строеж за построяване на жилищна сграда. С влязло в сила решение от 22.11.2000 г. по гр. д. № 1830/1999 г. на СГС сключеният договор бил развален. Преди развалянето му [фирма] прехвърлило правата си по отношение на апартамент № 3 в сградата, за чието построяване е учредено вещно право на строеж, на П. Я. П. и К. Т. П., а те от своя страна го прехвърлили на Й. П. Г.. С влязло в сила решение по искове на В. С. М. тези догори били прогласени за нищожни поради невъзможен предмет, съгласно притежаваното от ищцата материално право. Към момента в дворното място е построена сграда, в която се намира и процесният апартамент.
Въззивният съд е конкретизирал, че спорният по делото въпрос е дали ответната страна Й. П. Г. е придобила правото на собственост върху процесния апартамент по давност, каквото е и релевираното от нея възражение. Предвид установените данни, че договорът за продажба от 21.05.1997 г., с който се легитимира ответната страна, както и договорът за продажба от 22.07.1996 г., с който се легитимират праводателите ?, са прогласени за нищожни поради невъзможен предмет с влязло в сила съдебно решение, то владението на вещни права от страна на Й. П. Г. може да бъде само недобросъвестно, доколкото нищожната сделка не е правно основание, годно да я направи собственик. Следователно вещно право може да бъде придобито само в случай, че същото е било своено явно и непрекъснато за период от 10 години преди подаване на исковата молба – 27.07.2006 г. Софийски градски съд е посочил, че обект на право на собственост могат да бъдат само обособени вещи, а що се отнася до недвижим имот сграда – същата би била изградена в груб строеж не когато са построени отделните обекти в нея, а когато цялата сграда е изградена в груб строеж – арг. от § 5, т. 46 ДР на ЗУТ. Като се позовала на влязлото в сила съдебно решение за прогласяване нищожността на договорите за продажба (решение № 4831/11.08.2011 г. по гр. д. № 3395/2006 г. по описа на СГС, I-8 с-в, решение № 1402/31.07.2012 г. на САС и решение № 205/05.11.2013 г. по гр. д. № 1415/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о. постановени по предявени от В. С. М. против П. Я. П. и К. Т. П. и [фирма], съответно против Й. П. Г. и П. Я. П. и К. Т. П. искове), въззивната инстанция е приела, че в периода до 21.05.1997 г. е било невъзможно правото на собственост върху процесния апартамент да се придобие по давност, тъй като нищожността на договорите произтича от невъзможния им предмет, следователно към този момент процесният апартамент не е съществувал като вещ. Отчетено е, че страните са обвързани от силата на пресъдено нещо по решенията по исковете с правно основание чл. 26 ЗЗД, а исковата молба по чл. 108 ЗС е подадена на 27.07.2006 г., т. е. преди да изтекат 10 години считани от 21.05.1997 г., следователно не е изтекла придобивната давност.
Прието е, че ответната страна не е придобила по давност правото на строеж върху процесния апартамент. Установено е, че към 06.02.2003 г. правото на строеж вече е било реализирано, респективно от началния момент на фактическата власт – 22.07.1996 г. до изграждането на сградата до кота „било“ не е могъл да изтече необходимият срок за придобиване право на строеж по давност.
За неоснователен е намерен и доводът, че касаторката е придобила правото на собственост върху апартамента като първоначално е владяла за себе си вещното право на строеж, а след реализирането му е своила правото на собственост върху апартамента. Приел е, че правото, което се владее с намерение да се придобие следва да съществува в първоначалния и крайния моменти на владението. В отговор на оплакванията на въззивника съдът е приел, че своенето на право на строеж през определен период от време, който е недостатъчен за придобиването му по давност, не може да се присъедини към периода на своене на възникналата впоследствие вещ, който също не е достатъчен за придобиването ?, и така да се приеме, че е придобито правото на собственост. Аргументирано е, че двете права са различни по обем и съдържание. Намерението за своене за всяко от правата и обективното въздействие върху обекта са различни, а правото на строеж не включва в себе си правото на собственост, следователно своенето на по-малкото по обем право не може да доведе до придобиване по давност на по-голямото по обем. С тези мотиви съдът е достигнал до извод, че ответната страна не е придобила право на собственост върху процесния апартамент, респективно оставил е без уважение направеното възражение за придобивна давност, в резултат на което е потвърдил първоинстанционното решение, за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС.
В приложеното към жалбата изложение жалбоподателката иска допускане касационна проверка по въпроса: „Упражняването на владение върху правото на строеж за построяване на един недвижим имот, продължило и след трансформирането му в завършен имота, ще доведе ли до придобиването му по давност, ако е изтекъл общ 10 – годишен период, считано от началната дата на установяване на владението?“. Поставеният въпрос се отнася до възможността да се кумулира владението върху вещното право на строеж и владението върху конкретно възникнала вещ, за да се придобие право на собственост върху нея. Въззивната инстанция е отрекла тази възможност, като изрично е посочено, че двете вещни права – право на строеж и право на собственост са различни, имат различен предмет и обем, поради което е недопустимо да се присъединява периода на владение на ограниченото вещно право с периода на владение на правото на собственост, за да се обоснове придобиване по давност на конкретна вещ.
Поради това въпросът отговаря на изискванията за общо основание за допускане на касационна проверка, доколкото е формирал правната воля на въззивния съд, обективирана в обжалваното решение, но не са налице специфичните предпоставки за допускане на касационна проверка.
В приложените от касатора решения не се съдържа отговор на поставения въпрос.
В решение № 108/10.04.2012 г. по гр.д. № 1063/2010 г. по описа на ВКС, II г.о. е разрешен въпросът дали извършването на довършителни и ремонтни работи в сградата, преди тя да е пусната в експлоатация, съставляват упражняване на фактическа власт върху имота по смисъла на чл. 79, ал.1 ЗС. Прието е че тези действия са елемент от фактическия състав на давностното владение с аргумента, че владение може да се установи и върху право на строеж, даващо възможност за придобиване право на собственост върху имота.
В решение № 532/25.11.2010 г. по гр.д № 548/2009 г. по описа на ВКС, II г.о. се разглежда възможността да се осъществява владение по отношение на правото на строеж, когато договорът за учредяването му е страдал от пороци и не е породил желаното правно действие, а след реализирането му и ако владението продължи върху възникналия обект, да се придобие право на собственост върху него.
В решение № 394/22.05.2005 г. по гр.д. № 2760/2003 г. по описа на ВКС, IV г.о. и решение № 287/27.05.2010 г. по гр.д. № 1281/2009 г. по описа на ВКС, II г.о. се отговаря на въпроса относно придобиването по давност на част от недвижим имот – етаж от сграда с начален момент изграждането на самостоятелния обект, който не е сходен с предмета на спора по настоящото производство.
Решенията са неотносими към разрешения от въззивния съд правен въпрос, който е породен от това, когато договор за продажба на обект на правото на собственост – апартамент и прилежащото за него право на строеж, не е породил правно действие, поради липсата на такъв обект при сключването му, може ли да се приеме, че от датата на сключване на договора е осъществявано владение върху правото на строеж за този обект, а след реализирането му – владение върху възникналия обект до придобиване на вещни права върху него.
Този въпрос не е разрешаван от съда. В първоинстанционното производство в проведеното съдебно заседание на 13.11.2014 г. (л. 157) повереникът на касаторката е заявил, че ответницата владее имота и го е придобила по давност, като към своето владение е присъединила и това на праводателя си. Това твърдение е основано на сключен договор за продажба на апартамент с прилежащите му общи части и правото на строеж в сградата. Касаторката не е била в облигационни отношения със строителя и не е твърдяла, че той владее за нея правото на строеж за спорния апартамент.
Във въззивната жалба е направила възражение, че не е обсъден доводът за осъществявано владение на правото на строеж. С разпореждане от 23.11.2015 г. съдът е указал на въззивницата да уточни началния период, от който твърди да е осъществявала това владение. С молба от 10.12.2015 г. е уточнено, че началната дата е 22.06.2096 г., на която праводателите й П. са сключили договор за закупуване на апартамент № 3.
Съобразно така формулираното възражение и доказателствата по делото съдът е приел, че владението върху апартамента има правно значение от момента, в който той е възникнал като годен обект на правото на собственост, а това е завършването на сградата в груб строеж. Акт образец 19 е съставен през м. декември 2002 г. и от този момент касаторката е могла да упражнява фактическа власт върху годен обект на правото на собственост. Изтеклият период до предявяване на иска на 27.07.2008 г. е по-малък от определения в чл. 79, ал.1 ЗС.
От доказателствата по делото се установява, че касаторката не е участвала при сключване на 03.02.2002 г. договор с [фирма] за изграждане на покрива на сградата. Не се установява тя чрез свои действия или чрез другиго да е упражнявала фактическа власт над правото на строеж за спорния обект в сградата, поради което формираният решаващ правен извод на съда съответства на волеизявленията на касаторката и събраните доказателства.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като при извършената проверка не се установи да е налице релевираното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответника по касация В. С. М. направените за касационното производство разноски за правна защита и съдействие, установени с договор за правна помощ от 04.09.2017 г., сключен с адв. П., възлизащи на сумата 1300 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4502 от 21.06.2017 г. по в. гр. д. № 14586/2015 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Й. П. Г., от [населено място], [улица][жилищен адрес] да заплати на В. С. М. от [населено място], [улица], ап. 12 сумата от 1 300,00 лв. (хиляда и триста лева), представляваща съдебни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: