2
Ч. гр. д. № 3535/2016 г. на ВКС, І г. о.
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
гр. София, 17.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ч.гр.дело № 3535/2016 год.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба подадена от М. М. М. и Д. М. З. чрез процесуалния им представител адв. П. Т., срещу определение № 711/31.03.2016 г., постановено по ч. гр. д. 428/2016 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено определение № 11266/17.11.2015 г., постановено по гр. д. № 17374/2014 г. по описа на Районен съд – Пловдив, с което е допълнено определение № 10376/22.10.2015 г. по същото дело, с което двамата са осъдени да заплатят солидарно на А. М. З. и М. М. З., чрез тяхната майка и законен представител М. А. К., сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение за производството пред Районен съд- Пловдив.
В частната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. Жалбоподателите твърдят, че след като към момента на постановяване на първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото ответниците не са били предявили искане за присъждане на разноски, то това тяхно право не може да бъде реализирано впоследствие при осъществяване на процедурата, предвидена в чл. 248 ГПК. Позовават се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационна проверка във връзка със следния формулиран въпрос: „До кой момент на делото ответникът може да заяви искане за присъждане на разноски?“, като не обосновават защо повдигнатият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Постъпил е писмен отговор на жалбата от насрещните страни, в който се излагат съображения за нейната недопустимост и неоснователност.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Настоящият състав на ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК, намира следното:
Окръжен съд – Пловдив се е произнесъл по частна жалба на М. М. М. и Д. М. З. против определение № 11266/17.11.2015 г., постановено по първоинстанционното гр. д. № 17374/2014 г. по описа на Районен съд-Пловдив, с което на основание чл. 78, ал. 4 ГПК двамата са осъдени да заплатят солидарно на А. М. З. и М. М. З. сумата от 600 лв., представляваща сторените съдебни разноски за адвокатска защита. Съдът е взел предвид, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба, с която М. М. М. и Д. М. З. са предявили против А. М. З. и М. М. З., представлявани от законния им представител майка им М. А. К., иск за делба на съсобствени имоти. Производството по делото е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, поради неотстраняване нередовностите на исковата молба, указание за което е дадено при повторното й оставяне без движение с разпореждане от 08.04.2015 г.
След връчване на определение за прекратяване производството по делото на ответниците са подали искане за допълването му на основание чл. 248, ал. 1 ГПК като им се присъдят сторените разноски за адвокатска защита. Въззивният съд е констатирал, че е изпълнена процедурата по чл. 131 ГПК, исковата молба е връчена на ответниците на 29.02.2015 г.
Те са подали отговор, изготвен от упълномощен от тях адвокат Н. А. от АК-П., с когото са сключили договор за правна помощ на 18.02.2015 г., приложен към писмената молба, в която е обективирано искането по чл. 248 ГПК. В него е отразено, че възложителят М. А. К., в качеството й на майка и законен представител на А. М. З. и М. М. З., се е задължила и платила на адв. Н. А., сумата от 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Като е съобразил тези данни, въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на ищците М. М. и Д. З., като е приел, че са налице предпоставките по чл. 78, ал. 4 ГПК.
Не е налице посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касаторите въпрос е общ и абстрактен и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното определение е прието, че след като ответниците са получили препис от исковата молба и са направили разноски, за да подадат отговор, то за тях е възникнало правото по чл. 78, ал. 4 ГПК. Съдът изрично е посочил, че достатъчно условие за възникване на това право е разходите да са извършени след получаване на преписа от исковата молба, с указанията по чл. 131 ГПК и преди ответниците да са уведомени за прекратяването на производството. Този извод на съда е съобразен със задължителната за долните съдилища практика на ВКС, на която се е позовал и въззивният съд – определение № 745/19.11.2015 г. по ч. гр. д. № 5032/2015 г., ВКС, IV г. о. Въпросът при какви условия ответникът може да реализира правото си по чл. 78, ал. 4 ГПК, включително и относно доказването на сторените разноски, е обусловил решаващата воля на въззивния съд, а даденото разрешение е съобразено с практиката на касационната инстанция, следователно не е налице основание за допускане до касационна проверка.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на І г.о.:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 711 от 31.03.2016 г. по ч.гр. д. № 428/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: