4
гр. д. № 3574/2017 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 162
София, 03.04.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 3574/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1490 от 06.03.2017 г. по гр. д. № 6000/2016 г. Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав е потвърдил решение, постановено по гр. д. № 51156/2013 г. на СРС, с което е отхвърлен предявения от Т. П. М. – С. срещу В. Ц. К. иск за признаване за установено, че е собственик на недвижим имот, апартамент № 6 в [жилищен адрес] в ж. к. М. [населено място], състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 69.19 кв. м., с прилежащо избено помещение № 6 с площ от 7,78 кв. м. и 3,338% ид. ч. от общите части на сградата.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е постъпила касационна жалба от Т. М.-С. с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане касационна проверка по въпроса: при предаване владението върху недвижим имот доброволно от собственика на друго лице, което не е собственик, задължително ли несобственика да уведомява собственика, че владее недвижимия имот за себе си; да демонстрира владението си спрямо действителния собственик като външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик. Поддържат, че този въпрос обуславя основанията по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК тъй като се касае до специфична хипотеза – доброволно предаване на владението.
Ответницата по касация В. К. в подадения отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Не заявява искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
Касаторката е предявила установителен иск за собственост като се е позовала на давностно владение, което е осъществявала в периода от 1995 г. до предявяване на иска.
За да отхвърли иска съдът е приел за установено от фактическа страна, че спорния имот е принадлежал на бабата и дядото на касаторката Ц. и П. Б.. Поради сключен от майка й, ответницата по иска, втори брак и неразбирателството между касаторката и втория й баща, ищцата е живеела при дядо си и баба си в спорния имот. Посещавала е училище също в кв. М.. След навършване на пълнолетието й през 1995 г. баба й и дядо й са отишли да живеят в [населено място] като са оставили касаторката да живее сама в апартамента им. През 2001 г. е починал дядо й, а през 2010 г. баба й, като са оставили за свои наследник ответницата по иска, тяхна дъщеря. До смъртта им и след това касаторката е живяла непрекъснато в апартамента, където са се родили и децата й. Тези факти са установени от събраните гласни доказателства. Една група свидетелите установяват, че ответницата е посещавала жилището и е помагала на дъщеря си при отглеждане на децата й. Присъствала е на общи събрание на блока. Друга група заявяват, че не им е известно ответницата да е посещавала имота, не са знаяли че е майка на ищцата. Свидетелката К. установява, че след смъртта на бабата на касаторката през 2011 г. съпругът й е изгонил ответницата от апартамента и й е взел ключовете.
Въз основа на така установените факти първоинстанционният съдът е приел, че касаторката е била допусната в апартамента предвид родствените отношения между нея и собствениците на имота, нейни баба и дядо. Не е доказала да е установила владение върху него с намерение да го свои. Такова е установила и демонстрирала през 2011 г., когато собственицата на основание наследствено правоприемство, нейна майка, е била изгонена от имота от съпруга на ищцата, който е взел от нея ключовете от имота.
Въззивният съд е извършил също преценка на доказателствата и установените факти и след преценката им в съвкупност и поотделно е споделили изводите на първоинстанционния съд. Формирал е и свои правен извод като е приел, че касаторката е осъществявала обективния елемент на придобивното основание. Тъй като упражняването на фактическата власт е елемент както на владението така и на държането, от значение е било демонстриране на субективния елемент, т. е. че от държател е започнала да държи имота за себе си с намерението да придобие вещни права върху него, като това е следвало да бъде явно и несъмнително. Касаторката, която се е позовала на този придобивен способ, на основание чл. 154, ал.1 ГПК е следвало да установи осъществяването на елементите от фактическия му състав, което по делото не направено. Въз основа на това намерил, че изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на иска е обоснован и го е споделил изцяло. Споделил е извода, че обстоятелството че е била допусната в имота, тъй като е била отглеждана от баба й и дядо й, не е основание да се приеме, че е отблъснала владението на собствениците на имота.
Поставеният въпрос не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Съдът не е достигнал до извод, че владението върху имота е било предадено доброволно от собствениците му, след като са го напуснали и установили да живеят в къщата си в [населено място]. Това е твърдение на касаторката, което не е установено, както недоказано е и това нейните баба и дядо да са желаели да й прехвърлят правото на собственост върху апартамента. Обосновано е прието, че тя е допусната в имота първоначално с цел да бъде отгледана от тях, а след 1995 г. за да задоволява нуждата си от жилище предвид това, че е сключила брак, от който през 1999 г. е родила дъщеря К.. След смъртта на дядо й през 2000 г., тя не е противопоставила намерението си да владее имота за себе си на своята майка, която е придобила права върху него по наследяване, както и на своята баба.
Поставеният въпрос във втората част не е правен, а фактически. Трайна и последователна е съдебната практика относно това, че отношенията между родителите и децата им по повод ползване на жилището, в което живеят родителите, е подобно на договор за заем за послужване. Такива са били и отношенията между касаторката и нейните баба и дядо, които от 14-тата й годишна възраст са поели грижите за нея, предвид сключения втори брак от майка й и установяване на семейство да живеене в придобито жилище в ж. к. Л. , [населено място].
Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Това основание намира приложение, когато съдът е разрешил правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото. Поставеният въпрос се отнася до направен извод от съда относно това дали упражняването на фактическа власт върху имота, в който касаторката е допусната в качеството й на близък родственик с цел отглеждането й, е било трансформирано във владение на имота с намерение да го придобие, което да е достигнало до знанието на собствениците на имота. Тъй като по делото не е установено, че собствениците на имота са предали владението с цел внучката им да придобие собствеността върху него, то законосъобразно съдът е обсъдил фактите за да формира извод дали са се осъществили елементите от фактическия състав на давностното владение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1490 от 06.03.2017 г. по гр. д. № 6000/2016 г. Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: