О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
гр.София, 22.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев търговско дело № 50250 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и [фирма], чрез адвокат В. В.-Ц. от САК срещу решение № 167 от 14.10.2015 г. по в.гр.д. № 347/2015 г. на Апелативен съд П., с което се потвърждава решение № 91 от 04.03.2015 г. по гр.д. № 1046/2011 г. на Окръжен съд Стара Загора, с което се обявява за относително недействителна спрямо Й. А. В. и Т. А. В., покупко-продажбата на четири самостоятелни обекта /един апартамент и три гаража/ в новопостроена сграда в [населено място], с нотариален акт № 71, т.І, рег.№ 1257, дело № 59/15.04.2010 г., по силата на който [фирма], [населено място], представлявано от Г. Б. У. е прехвърлил правото им на собственост на [фирма], представлявано от синовете му Б. Г. У. и Т. Г. У., на основание чл.135 ЗЗД.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е процесуално недопустимо и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
В изложение към касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по обуславящи изхода на делото въпроси: 1/ За задължението на съда да обсъди и анализира в решението си всички събрани по делото доказателства, както и всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните; 2/ За правния интерес на кредитора по парично вземане от предявяване на отменителния иск по чл.135 ЗЗД при положение, че по делото за паричното вземане е допусната и наложена обезпечителна мярка запор върху парично вземане на длъжника към трето лице до размера на претендираната сума. Изложени са съображения, че първият от поставените въпроси е решен в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 261/2015 г. по т.д. № 2857/2013 г. на ВКС, І т.о., постановено по чл.290 ГПК, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От Й. А. В. и Т. А. В., двете чрез адвокат Н. М. е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите в жалбата и считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищците по делото са установили качеството си на кредитор на първия ответник, което произтича от забавеното изпълнение на сключения с него договор за учредяване на право на строеж с нотариален акт № 154/10.07.2007 г., в който е предвидена неустойка, която не е платена. Ето защо, длъжникът е бил наясно, че разпоредителната сделка намалява имуществото му и възможностите на кредиторите да се удовлетворят от това имущество, за което е бил уведомил с нотариална покана от 29.09.2009 г. Възприето е становището, че са налице всички предпоставки за уважаване на отменителния иск, тъй като всеки правен и фактически акт, с който се засягат правата на кредитора води до неговото увреждане, когато се намалява имуществото на длъжника, служещо за общо обезпечение на вземанията на кредитора. В производството по чл.135 ЗЗД е от значение дали лицето, с което длъжникът е договарял е знаел, че с възмездната сделка се уврежда интереса на кредитора да се удовлетвори от прехвърленото имущество, но след като договарящите са баща и синове се прилага презумцията по чл.135, ал.2 ЗЗД.
При проверка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради следните съображения: Първият процесуалноправен въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие със задължителната практика на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил всички релевантни за правния спор обстоятелства и въз основа на тях е приел, че всяко разпореждане, с което се засягат правата на кредитора води до неговото увреждане, когато се намаляват възможностите му за удовлетворяване от прехвърленото имущество на длъжника, служещо за общо обезпечение на вземанията на кредитора, поради което независимо от наложения запор върху вземане на длъжника за определена парична сума в друго производство, предявеният иск е основателен. Даденото разрешение е съответствие с формираната съдебна практика на ВКС – напр. решение № 320/05.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1379/2012 г., ІV г.о., в което се приема, че увреждане има винаги когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, включително и когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява. Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. Правноирелевантно е дали длъжникът след разпореждането притежава имущество и на каква стойност. В този смисъл е и решение № 552/15.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 171/2009 г., ІV г.о., в което се приема, че в производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдяните факти. Той може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.
В случая, съдът се е произнесъл по направените във въззивната жалба доводи за неправилно приложение на материалния закон като е посочил правнорелевантните факти, от които произтича спорното право – сключен с нот. акт № 154/2007 г. договор за учредяване право на строеж и възлагане на строителството, което не е изпълнено в срок, с оглед на което изпълнителят е изпаднал в забава, за която се дължи, но не е изплатена уговорената между тях неустойка, както и подкрепящите ги доказателства – удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация на 23.10.2010 г., т.е. след срока от 24 месеца, който е изтекъл на 18.07.2009 г. и последващото прехвърляне на имущество от патримониума на длъжника с нот. акт № 71/2010 г. чрез договаряне с лица, по отношение на които е приложима презумцията на чл.135, ал.2 ЗЗД, и въз основа на тях е приел, че действията на ответниците засягат интересите на кредиторите и е налице знание за увреждащата сделка, поради което е уважил предявените искове. В този смисъл обжалваното решение на въззивния съд е постановено в съответствие с решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. ІV г.о, и решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които се приема, че въззивната инстанция като съд по съществото на спора в решаващата си дейност е длъжен да основе решението си на приетите за установени обстоятелства, от което следва и задължението му да ги обсъди в решаваща за изхода на спора насока. Така намира обективен израз изискването на закона за мотивираност на съдебните решения.
Вторият процесуалноправен въпрос, за правния интерес на кредитора по парично вземане от предявяване на отменителния иск по чл.135 ЗЗД при положение, че по делото за паричното вземане е допусната и наложена обезпечителна мярка запор върху парично вземане на длъжника към трето лице до размера на претендираната сума, също не обуславя допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно установената и трайната задължителна практика на ВКС – ППВС № 1/29.03.1965 по д. № 7/1964 г. и решение № 79/30.03.2010 г. по гр.д. № 3356/2008 г., ІІ г.о, когато кредиторът установи качеството си кредитор по отношение на ответника по делото, всяко последващо разпореждане с имущество на длъжника, с което се затруднява или осуетява възможността на кредитора да реализира вземането си от това имущество уврежда неговите интереси. В случая, направеното между ответниците възмездно прехвърляне на имущество на длъжника е прието за увреждащо действие, тъй като с него се намалява имуществото му, а ищците по делото са установили качеството си на кредитори и е без значение дали длъжника притежава друго имущество или съдът е наложил запор на вземане като обезпечителна мярка по друго дело. След като вземането на кредитора съществува и не е погасено чрез плащане, т.е. сумата не е постъпила в патримониума на кредитора – ищец, за него е налице правен интерес да предяви иск по чл.135 ЗЗД, доколкото чрез успешното му провеждане се гарантира събиране на вземането по принудителен ред чрез насочване изпълнението и върху имота, с който длъжникът се е разпоредил във вреда на кредитора. В този смисъл решение № 844/05.11.2009 г. по гр.д. № 3702/2008 г. на ВКС, І г.о.
Предвид изложените съображения, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като поставените въпроси обуславят крайните изводи в обжалваното решение, но са решени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, която няма основание да бъде променена, с оглед на което не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба е поискал разноските пред настоящата инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно представената фактура № 683/05.01.2016 г. за сумата 1200 лева с ДДС.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 167 от 14.10.2015 г. по в.гр.д. № 347/2015 г. на Апелативен съд П..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], представлявано от Г. Б. У., ЕИК[ЕИК] и [фирма], представлявано от Б. Г. У. и Т. Г. У., ЕИК[ЕИК] да заплатят на Й. А. В., ЕГН [ЕГН] и Т. А. В., ЕГН [ЕГН], двете от [населено място], чрез адвокат Н. М. от АК Стара З., разноските пред касационната инстанция в размер на 1200 (хиляда и двеста) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.