Гр. д. № 60020/2016 г. на ВКС, І г. о.
9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
гр. София, 04.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 60020/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от С. В. И., подадена чрез адв. Г. Д., и касационна жалба от В. Б. Г. в лично качество и като законен представител на [фирма], подадена чрез адв. Н. И. и адв. А. Ц., и двете против решение № 17 от 26.01.2016 г. по в. т. д. № 193/2015 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отменено решение № 32/17.03.2015 г. по т. д. № 54/2014 г. по описа на Окръжен съд – Плевен в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от [фирма] за признаване на установено по отношение на [фирма], В. Б. Г. и С. В. И. при условията на солидарност съществуването на вземане на ищеца към ответниците, произтичащо по Договор за кредит продукт „Бизнес кредитна линия-плюс“ № 0555/20.05.2005 г., анекс № 1/26.07.2005 г., анекс № 2/07.06.2006 г., анекс № 3/09.02.2007 г., анекс № 4/06.06.2007 г. и анекс№ 5/21.07.2010 г., общо в размер на 138 731.89 лв., от които 123 000 лв. – неизплатена главница по договора за кредит и анексите, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.11.2013 г. до окончателното й изплащане, 14 657.50 лв. – дължима лихва върху главницата за периода 06.12.2012 г.-06.11.2013 г., 1 074.39 лв. дължими такси по договора за кредит за периода 28.08.2012 г. – 06.11.2013 г. и 4 969.39 лв. разноски в заповедното производство и вместо което е прието за установено, че съществува вземане на [фирма] от [фирма], В. Б. Г. и С. В. И. по горепосочения договор за банков кредит продукт „Бизнес кредитна линия – плюс” и анексите към него в общ размер 138 731.89 лв., от които 123 000 лв. главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.11.2013 год. до окончателното изплащане, 14 657.50 лв. дължима лихва върху главницата за периода 06.12.2012 г. – 06.11.2013 г. и 1 074.39 лв. дължими такси по договора за кредит за периода от 28.08.2012 г.-06.11.2013 г., за което вземане е издадена Заповед № 3697/13.11.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист от същата дата по ч. гр. д. № 6079/2013 год. на РС – гр. Плевен; отменено е решение № 32/17.03.2015 г. по т. д. № 54/2014 г. по описа на Окръжен съд – Плевен в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от [фирма] за признаване на установено по отношение на [фирма], В. Б. Г. и С. В. И. при условията на солидарност съществуването на вземане на ищеца към ответниците, произтичащо по договор за кредит продукт „Бизнес овърдрафт” № BL29959/29.10.2010 год. общо в размер на 23 114.48 лв., от които 19 993.42 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.11.2013 г. до окончателното изплащане, 2 480.96 лв. дължима договорна лихва върху главницата за периода 05.01.2013 г. – 06.11.2013 г., 640.10 лв. дължими такси по договора за периода 30.11.2012 г.-06.11.2013 г. и 1 256.41 лв. разноски в заповедното производство и вместо което е прието за установено, че съществува вземане на [фирма] от [фирма], В. Б. Г. и С. В. И. по горепосочения Договор за банков кредит Продукт „Бизнес овърдрафт” № BL29959/29.10.2010 год. общо в размер на 23 114.48 лв., от които 19 993.42 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.11.2013 год. до окончателното изплащане, 2 480.96 лв. дължима договорна лихва върху главницата за периода 05.01.2013 г. – 06.11.2013 г. и 640.10 лв. дължими такси по договора за периода 30.11.2012 г. – 06.11.2013 год., за което вземане е издадена Заповед № 3700/13.11.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист от същата дата по ч. гр. д. № 6080/2013 год. на РС – [населено място] и са присъдени съдебни разноски.
Касационните жалби съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на въззивното решение,а исковете на [фирма] да бъдат признати за неоснователни, като бъдат присъдени сторените разноски на касаторите.
Жалбоподателите са се позовали на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на касационните жалби, подаден от ответника по касация – [фирма]. Изложени са съображения, че не са налице основания за допускане на касационна проверка, а по същество жалбите са неоснователни.
Третото лице помагач Т. Ж. И. не е изразила становище по жалбите.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
Апелативен съд – Велико Търново се е произнесъл като втора инстанция по основателността на предявените от [фирма] кумулативно субективно и обективно съединени искове за признаване на вземанията на банката за непогасени главници, лихви и такси срещу кредитополучателя [фирма] и съдлъжниците В. Б. Г. и С. В. И. по обявените за предсрочно изискуеми договори за кредит.
По договора за кредит продукт „Бизнес кредитна линия – плюс“ от 20.05.2005 г. съдът е приел, че е възникнало валидно облигационно отношение.Счел е, че същият е подписан от надлежни представители на банката, а отделно се е позовал и на разпоредбата на чл. 301 ТЗ, като е посочил, че с действията си по отпускане на сумата по кредита банката е потвърдила извършеното договаряне от представителите й. Приел е, че в срока по чл. 367 ГПК автентичността на договора за кредит и сключените към него анекси не е оспорена от ответните страни. Констатирано е, че първоинстанционният съд е извършил процесуални нарушения като е допуснал да се извърши СГЕ за автентичността на документите, тъй като искането за нея било просрочено, а от друга страна предвид характера на документите – а именно частни диспозитивни документи, при оспорването им е недопустимо да се открива производство по чл. 193 ГПК. Съдът е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по договор за кредит, спрямо което са приложими разпоредбите на чл. 430 и сл. ТЗ. От приложените писмени доказателства – 42 бр. банкови бордера АС-Велико Търново е заключил, че кредитът е усвоен от ответника [фирма] в периода 07.06.2005-16.06.2009 г. Във връзка с оспорването на документите съдът е приел, че те представляват частни свидетелстващи документи, но може да бъде оспорвана единствено само автентичността им, тъй като нямат обвързваща съда доказателствена сила и не удостоверяват неизгоден за страната факт. Оспорването на автентичността на документите не е проведено успешно предвид заключението на приетата СГЕ. Усвояването на кредита е установeно и от заключението на приетата по делото СИЕ, в което са посочени конкретните дати и размера на усвоените суми. По отношение на липсата на погасителен план към договора съдът е приел, че това обстоятелство не се отразява на действителността и валидността му, тъй като кредитът е отпуснат под форма на кредитна линия, а в договора ясно е посочено кога настъпва изискуемостта на дължимите възнаградителни лихви. АС-ВТ е счел направеното възражение за нищожност на договора поради неравноправни клаузи за неоснователно. Приел е, че формирането на лихвата по договора (чл. 3) не противоречи на разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗБ (отм.) тъй като от събраните доказателства се установява, че размерът на възнаградителната лихва е предоговарян, а от друга страна кредитополучателят не е поставен в неяснота или неизвестност, доколкото единият от компонентите на лихвения процент е обявен от банката. Съдът е приел, че банката е изпълнила задълженията по чл. 40 ЗБ (отм.) и чл. 58, ал. 4 и чл. 59 ЗКИ да обявява условията по кредитите в помещенията, до които клиентите имат достъп или по друг начин, така че информацията да стане публично достояние. Достигнал е до извод, че след като методологията и правилата относно лихвените проценти са ясни, то включването на БЛПМФ (“Базов лихвен процент малки фирми“) като компонент в годишния лихвен процент, без право да се предоговаря, не е в нарушение на закона, а още по-малко на добрите нрави. В допълнение изрично е посочено, че кредитополучателят не е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП (Закона за защита на потребителите), където неравноправието в договорните отношение е обосновано с предвидената възможност за едностранно променяне на условията или с липса на яснота относно тези условия. Такъв извод следва и от клаузата на чл. 20 от договора. Като се е позовал на приетото по делото заключение по СИЕ, съдът е заключил, че непогасената главница е в размер на 123 000 лв., размерът на дължимите лихви за периода 06.12.2012 г. -06.11.2013 г. е 14 657, 50 лв., неплатените такси – 980 лв., а задължението за имуществена застраховка – 94,39 лв. Посочено е, че изводите на вещото лице кореспондират с приложената от банката справка към установителния иск и 5 бр. извлечения от размера на дължимите лихви. Предвид оспорването на счетоводните книги на банката, направено от ответните страни, съдът е заключил, че няма основание да се приеме, че счетоводството на банката е нередовно водено.
Що се отнася до договора за поръчителство от 21.07.2010 г., сключен между банката и В. Б. Г. и С. В. И., с който поръчителите са се задължили да отговарят за задължението на кредитополучателя, предвид липсата на оспорване на автентичността му в законоустановения преклузивен срок по чл. 367 ГПК, съдът е счел, че е валиден и обвързващ страните. Възражението на поръчителите, че договорът ги обвързва само по отношение на главницата е прието за неоснователно, като са преценени самите уговорки, съдържащи се в чл. 1, ал. 1 и чл. 2 на същия. Съгласието на поръчителите да се обвържат е обективирано, независимо от обстоятелството, че не са подписали договора за кредит, взето е предвид и обстоятелството, че физическите лица поръчители са законните представители на дружеството кредитополучател. Въззивният съд се е произнесъл и по направеното възражение на поръчителите, че искът е предявен извън законоустановения 6-месечен срок по чл. 147 ЗЗД, които са се позовали на обстоятелството, че падежът на първата погасителна вноска бил на 06.12.2012 г. Спазени са дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 4/2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които началният момент от който тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е датата, на която е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, респективно датата, на която волеизявлението на банката за предсрочна изискуемост на кредита е достигнало до кредитополучателя. От приложените доказателства по делото съдът е установил, че изявлението за предсрочна изискуемост е достигнало до [фирма] на 14.10.2013 г., а заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу кредитополучателя и поръчителите по кредита е депозирано от [фирма] на 12.11.2013 г., следователно срокът не е изтекъл и отговорността на поръчителите следва да бъде ангажирана. Противно на възприетото от първоинстанционният съд, въззивният е стигнал до извод за предсрочна изискуемост на целия кредит. По силата на надлежно учредена представителна власт адв. Р. Т., от името на банката кредитор, е изпратила до длъжниците на банката нотариална покана, съдържаща изявление за предсрочна изискуемост. Съдът е посочил, че обявяването на кредита за предсрочно изискуемост не изисква специално, нарочно решение на управителните органи на банката, тъй като такова не е регламентирано в закона. В допълнение отново е изведен аргумент от чл. 301 ТЗ, като е отчетено, че банката кредитор не само не се е противопоставила на обявяването на кредита за предсрочно изискуем, а е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Съдът е изследвал и връчването на нотариалната покана до всички длъжници, като е отчел, че то е надлежно извършено. Произнесъл се и по отношение на съдържанието на нотариалната покана, като е отчел, че то пълно и ясно отразява волята на банката кредитор. Ясно е било, че ответниците не са изпълнили основаното си задължение по договора за кредит за погасяване на дължимите суми, че волята на банката е била това задължение да се изпълни доброволно и че ако това не бъде сторено, кредитът ще бъде обявен за предсрочно изискуем. Предвид размера на непогасените вземания, съдът е счел даденият 5-дневен срок за напълно достатъчен. При тези съображения АС- Велико Търново е достигнал до извод, че искът с правно основание чл. 422 ГПК е доказан като основателен за сумата от общо 138 731,89 лв. от които: 123 000 лв. главница, ведно със законна лихва, 14 657, 50 лв. лихва за периода 06.12.2012г. – 06.11.2013 г. и 1074, 39 лв. – дължими такси по договора.
Относно договора за кредит – Продукт „Бизнес овърдрафт“ от 29.10.2010 г. въззивният съд е приел, че е действителен и валидно обвързва страните. По възраженията за нищожност е препратил към мотивите във връзка с Договор за кредит продукт „Бизнес кредитна линия-плюс“, както и по отношение на оспорването на съдържанието на договора, извлечението от търговските книги, лихвения лист и 4 бр. извлечения от отделни сметки. От заключението по СИЕ е установил, че кредитът, отпуснат под форма на овърдрафт е усвоен в периода 19.11.2010 г. – 06.11.2012 г., усвоеният размер на кредита е 87 174, 32 лв., а погасеният – 67 180,90 лв., следователно неиздълженият остатък от ползвания кредит към 06.11.2013 г. възлиза на 19 993,42 лв. Отново се е позовал на заключенията на експерта и е посочил, че действителният размер на дължимата лихва за периода 05.01.2013 г. – 06.11.2013 г. е 2 480,96 лв., а неплатените такси възлизат на сумата от 640,10 лв. По отношение на аргументите за предсрочна изискуемост, съдът е препратил към изложеното по отношение на първия кредит.
С тези мотиви и съображения АС-ВТ е постановил обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Допускането до касационна проверка се иска по разрешените от съда въпроси: 1. необходимо ли е поръчителите при обезпечаване на банков кредит от търговско дружество да приподписват договора за банков кредит и анексите към него при условие, че поръчителите са и управители на търговското дружество, на което е отпуснат кредита; 2- следва ли да има валидно формирана воля на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ или е достатъчно единствено получаване на волеизявлението на кредитора за настъпила такава. Достатъчно ли е само настъпването на обективните факти за предсрочна изискуемост или е необходимо и наличието на предварително формирана воля на кредитора, обективирана в негово волеизявление до длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост; 3. от кога започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за поръчителя при липса на надлежно уведомяване на главния длъжник. Относно предсрочната изискуемост на кредита.
Първият въпрос не основание за допускане на касационна проверка.
От представения договор за поръчителство, сключен с касаторите в качеството им на физически лица, се установява, че в чл. 1, ал. 2 е записано, че с подписване на договора поръчителят декларира, че е получил копие от договора за кредит, посочен в ал. 1, запознат е и е съгласен с всички условия, параметри и срокове по него, както и с всички произтичащи от този договор задължения, за които той отговаря. Въз основа на това съдът е извел обоснован извод, че поръчителите са запознати с всички условия по договора за кредит изразили са съгласие да отговарят заедно с кредитополучателя за изпълнението му, поради което това, че не са подписали и те договора за кредит в качеството си на поръчители, е ирелевантно. Аргумент за това, че на тях са известни условията на договора за кредит и изпълнението му към момента на подписване на договора за поръчителство съдът е намерил и във факта, че те към тази дата са имали и качеството на управители на дружеството кредитополучател.
Вторият въпрос за това дали е формирана валидно воля за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не обуславя критерия за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Нормата на закона е ясна и е приложена точно. Въпросът не се характеризира със специфика, която да е от значение за развитието на правото.
Представителите на А. „Българска пощенска банката”, преобразувана в [фирма] са упълномощила адвокат Р. Т. от САК с правото да изготвя, подписва и изпраща от името на „Ю. И Еф Д. България” до длъжниците на банката покани за доброволно изпълнение, уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост на просрочени вземания (кредити), нотариални покани за доброволно изпълнение, уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост на просрочени вземания и др. В изпълнение на предоставените пълномощия и въз основа на документите за взаимоотношенията с касаторите, пълномощникът на банката е изготвил и връчил чрез нотариус нотариални покани, в които, позовавайки се на клаузите на договора и установеното неизпълнение на падежирани вноски, е обявил кредита и задължението по договора за овърдрафт за предсрочно изискуеми, дал е срок за доброволно изпълнение на задълженията и е уведомил длъжниците, че при непогасяване на задължението в този срок, ще се пристъпи към принудително събиране на вземанията.
Договорите са сключени с представители на банката, които са натоварени с правата за това, както и да следят изпълнението и предприемат мерки за събиране на задълженията по тях, когато договорите не се обслужват. Тези права, те са предоставили на адвокат, за случаите на неизпълнение на договорите. В изпълнение на така предоставените правомощия и въз основа на предоставени документи и счетоводни извлечения, пълномощникът е съставил и изпратил нотариалната покана, съдържаща уведомяване, че кредиторът обявява остатъка по кредита за предсрочно изискуем. В договора не е предвиден особен ред за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, от което следва, че това право може да бъде упражнено от управителя на банката или от упълномощените от него лица за това.
Оспорването на представителната власт на представителите на банката въззивният съд е намерил за неоснователно и с аргумент от чл. 301 ТЗ, повеляващ, че ако търговецът не се противопостави веднага след узнаването на действията, извършени от лице без представителна власт, действащо от негово име, то се счита, че ги е потвърдил.
По третия въпрос, който е за това от кога започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за поръчителя при липса на надлежно уведомяване на главния длъжник:
Въззивният съд е приел, че шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е започнал да тече от датата, на която волеизявлението на банката кредитодател за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до кредитополучателя, която дата в случая е 14.10.2013 г. Това се установява от приложените по делото в т. ІІ разписки за връчване на нотариалната покана. Връчването е извършено при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК като уведомлението е залепено на вратата на адреса на 1.10.2013 г., а представителят на дружеството В. Г. е удостоверил с подписаната от него на 14.10.2013 г. разписка за получава на изпратените му книжа. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 12.11.2013 г., т. е. преди изтичане на този срок. Изводът съответства и на възприетото в ТР № 4/2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, на която задължителна практика се е позовал и въззивния съд.
Поставеният въпрос не може да бъде определен като общо основание за селектиране на касационната жалба.
При проверка на въззивното решение не се установи да са налице основанията, по които се иска допускане на касационна проверка, поради което така не следва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационна проверка на въззивно решение № 17 от 26.01.2016 г. по в. т. д. № 193/2015 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: