О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 467/2009
София, 02.06.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 7 май две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 5/ 2009 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от М. Т. С. срещу решение № 156 от 01.09.2008 по гр. д. № 895/2007 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е оставено в сила решение от 09.07.2007 г. по гр. д. № 1653/2005 г. на Благоевградски районен съд, с което касаторката е осъдена да ревандикира на община Б. владението на собствения на общината апартамент № 4 в бл. “П” , вх. А, ет. 2 и прилежащите му таванско помещение № 26 и избено помещение № 24, който блок е построен в парцел ****, кв. 218 по плана на гр. Б., както и да заплати сумата 7135 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на имота за времето от 08.11.2000 г. до 08.11.2005 г., както и законната лихва върху тази сума считана от 08.11.2005 г. до окончателното й изплащане. Въведени са доводи за необоснованост на изводите, че касаторката е била обезщетена с процесния имот срещу отчужден недвижим имот и за неправилно прилагане на закона – чл. 5 ЗВСОНИ по ЗТСУ и др. Поддържа се, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по съществен процесуален въпрос – обсъждането на доказателствата в мотивите на решението по реда на чл. 188, ал. 1 ГПК в противоречие с практиката на ВКС и по съществен материалноправен въпрос – предпоставките за приложение нормата на чл. 5 ЗВСОНИ по ЗТСУ и др. , който се решава противоречиво.
Ответникът по касация не взема становище по основателността й.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което е допустима.
Решението, предмет на касационно обжалване, е постановено по предявен иск за собственост на недвижим имот, което право произтича от отмяна с решение № 402 от 12.11.1993 г. по гр. д. № 74/1993 г. Благоевградски окръжен отчуждаване на имот пл. № 2* и 4119 от кв. 218 по плана на гр. Б. с протокол № 6 от 13.01.1969 г. и протокол № : от 26.05.1970 г. и № 14 от 29.11.1972 г. и протокол за оценка № 1 от 18.01.1972 г. на ИК на ОНС и ГНС гр. Б. по чл. 55а ЗПИНМ ( отм.).
С обжалваното въззивно решение са разрешени два съществени материалноправни въпроса: дали касаторката е била обезщетена имотно за отчужден от баща й Т. С. Г. недвижим имот и за наличие предпоставките на чл. 5 ЗВСОНИ по ЗТСУ и др. за възстановяване правото на собственост върху получения в обезщетение имот, предмет на ревандикационния иск, в имуществената сфера на общината.
Съдът е приел, че при обезщетяване с жилище в случай на отчуждаване на недвижим имот, правото на собственост върху получения в обезщетение имот се придобива след осъществяване на смесен фактически състав, включващ решение на органа по чл. 91, ал. 1 ППЗПИНМ и договор сключен между обезщетеното лице и строителя. Въз основа на това е приел, че сключеният договор не е за покупко-продажба на имота по реда на чл. 117 ЗТСУ (отм.). По делото не са твърдяни и установени елементите от фактическия състав на този ред на продажба на жилища.
По поддържаното възражение за придобиване на имота на основание давностно владение, съдът е изложил подробни аргументи, че в полза на касаторката след 12.11.1993 г., когато е влязло в сила решението за отмяна на отчуждаването, до предявяване на иска – 08.11.2005 г., не е изтекъл десетгодишен давностен срок. Този придобивен способ по отношение на общинска частна собственост е станал приложил след изменението на чл. 86 ЗС от 1996 г. (ДВ бр. 33 от 1996 г.), когато забраната за придобиване по давност на държавна и общинска собственост е останала да се прилага само по отношение на публичната такава. Течението на давностния срок е спряно с предявяване на иска, към който момент този срок не е изтекъл, поради което законосъобразно това правопрекратяващо възражение е намерено за неоснователно.
За неоснователен е намерен и доводът, че отмяната на отчуждаването няма за последица придобиване на целия недвижим имот, определен като обезщетение, от общината, тъй като част от стойността му е заплатена със собствени на касаторката средства. Такава възможност е допусната от закона – § 91 от ППЗПИНМ, поради което това не обуславя различен придобивен способ за част от имота – покупко-продажба, вместо обезщетение за отчужден имот.
Последният разрешен от съда съществен въпрос е за това дали касаторката е обвързана от решението за отмяна на отчуждаването, постановено в производство по чл. 4 във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗВСНОИ по ЗТСУ и др., след като тя не е упражнила валидно и в законоустановения срок субективното си правото да иска отмяна на отчуждаването на имота на основание чл. 2 ЗВСНОИ по ЗТСУ и др.
В изложението към касационната жалба не е формулирано основание за допускане касационно обжалване на решението относно разрешаването на този съществен процесуалноправен въпрос за субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, постановено в административното производство и дали с присъединяване към жалба срещу отказа на кмета да отмени отчуждаването, е извършено валидно и в срок упражняване право по чл. 4 ЗВСНОИ. От съдържанието на жалбата може да се приеме, че се прави позоваване на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК, тъй като въпросът е решен в противоречие с трайната практика на ВКС и се решава противоречиво от съдилищата, което е и служебно известно на съда.
Доводът е неоснователен.
Не е направено позоваване на конкретни решения за да се обоснове твърдението за противоречиво решаване на въпроса от съдилищата.
Следва да се отбележи, че касаторката е подала жалба срещу отказа на административния орган да отмени отчуждаването и проверка за допустимостта й е следвало да бъде направена в административното производство. Административният съд е намерил жалбата за допустима и се е произнесъл по нея. Влязлото в сила решение на административния съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен – чл. 302 ГПК. С влизане в сила на новия ГПК гражданският съд не е компетентен да извършва такава проверка, поради което практика на ВКС в обратния смисъл е загубила значение, а позоваването на нея е обуславя извод, че не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за отмяна на въззивното решение поради произнасяне по този съществен процесуален въпрос.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 156 от 01.09.2008 по гр. д. № 895/2007 г. на Благоевградски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.