О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 1046
София, 17.09.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 15 септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 1062/2009 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 30.06.08 г. по гр. д. № 190/2007 г. районен съд Айтос е осъдил Ф. И. , М. И. , Ш. Ш. и Ф. Ш. всички от с. П., да предадат на Х. К. , К. С. , И. К. Г. М. и Х. А. , всички от с. П. и М. Н. от гр. А. владението на собствените им осем ниви, съставляващи имоти № 0060032, № 011161, № 014033, № 0* и №041011 всички по картата на землището на с. П..
С решение от 04.03.09 г. по гр. д. 777/08 г. Бургаски окръжен съд е отменил първоинстанционното и е отхвърлил исковете като неоснователни. Приел е, че праводателят на ответниците А е бил собственик на 1/5 ид. ч. на основание наследствено правоприемство и земеделска реституция. Ответниците са придобили вещни права върху 4/5 ид. ч. имотите на основание добросъвестно давностно владение осъществявано на правно основание – договори за покупко-продажба сключени с праводателя А. И. А. през 2001 г., за които са съставени н. а. № 29, т. ІІІ, р. 2419 по н. д. № 329/2001 Г. и н. а. № 30, т. ІІІ, р. 2420, по н. д. № 330/2001 г. Правото на собственост върху останалата 1/5 ид. ч. от имотите са придобили на основание разпоредителната сделка, тъй като праводателят им се е легитимирал като собственик на имота до този обем права. Противопоставеният довод, че ответниците не са били добросъвестни владелци, тъй като са знаели за спора за принадлежността на правото на собственост върху възстановените по реда на ЗСПЗЗ имоти между праводателя им А. И. А. и ищците, е намерен за недоказан.
Недоволни от решението са останали ищците и в срока по чл. 283, ал. 1 ГПК го обжалва с довод за необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон. В изложението към касационната жалба поддържат, че материалноправният извод, че праводателят А. А. е бил собственик на 1/5 ид. ч. от имотите, на основание наследяване от общия на него и ищците наследодател и затова е могъл валидно да прехвърли права само до този обем противоречи на постоянната практика на ВКС по прилагане нормата на чл. 76 ЗН.
За допускане на касационно обжалване на решението е направено позоваване и на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се твърди, че е същественият материалноправен въпрос за това добросъвестно ли е осъществяваното от ответниците владение е решен противоречиво от първоинстанционния и въззивния съд, разгледали спора.
Ответницитe по касация намират жалбата за недопустима, с оглед цената на имотите, а в случай че този довод не бъде уважен от съда и за неоснователна.
След проверка на решението относно приетата за установена фактическа обстановка и направените въз основа на тях правни изводи, съдът в настоящия си тричленен състав намира, че не са налице въведените предпоставки за допускане касационно обжалване.
Продавачът по договорите за продажба А. А. е заявил по реда на ЗСПЗЗ за възстановяване имотите, предмет на ревандикационния иск като свои. След като е постановено позитивно решение за възстановяване на имотите в съществуващи граници, се е разпоредил с тях в полза на ответниците по иска през 2001 г. През 2002 г. ищците, като наследници на И. А. А. , са предявили срещу А. А. , също наследник на А. , установителен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, който е уважен с влязло на 30.09.2004 г. в сила решение по гр. д. № 133/2002 г. на Айтоски РС. Въз основа на това решение са поискали постановяване на ново решение от ОСЗГ. Постановеният отказ за издаване на такова решение, поради извършено разпореждане с имотите, е бил обжалван и отменен с решение от 25.10.2005 г. по гр. д. № 381/2005 г. на АРС.
Ревандикационният иск за възстановените им имоти са предявили на 24.04.2007 г. срещу приобретателите на имотите.
С постановеното въззивно решение съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос дали ответниците се легитимират като собственици на имота и на какво основание. Приел е, че вещните права са придобити на основание договор за продажба за 1/5 ид. ч. от имотите и на основание добросъвестно владение за останалите 4/5 ид. ч., на които праводателят им не е бил собственик към момента на разпореждането, извършено с тях. Съдът не се е произнасял по въпроса дали договорът за продажба на земеделските имоти е действителен предвид разпоредбата на чл. 76 ЗН, тъй като такъв довод не е въвеждан от ищците по иска. Позоваването на тази относителна недействителност може да се направи само в делбено производство, каквото настоящото не е. Решаването на материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС е основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, само когато този въпрос е решен от съда с постановения от него акт.
В случай съдът не е обсъждал в мотивите на решението дали договорът за продажба е действителен с оглед разпоредбата на чл. 76 ЗН, тъй като такъв довод не е въведен с исковата молба и не е поддържан пред въззивния съд, поради което не е налице една от предпоставките на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице и второто релевирано основание по т. 2 на чл. 280, ал.1 ГПК, основано на различното решаване на материалноправният въпрос за добросъвестността на владелците и дали е оборена презумпцията установена с нормата на чл. 70 ЗС от съдилищата, разгледали спора.
Въззивният съд е приел, че презумпцията за добросъвестно владение, установена в чл. 70 ЗС не е оборена със събраните гласни доказателства, тъй като свидетелите не установяват ответниците да са знаели и да са били със съзнанието, че закупените от тях имоти не са принадлежали на праводателя им, техен дядо. Договорът за продажба е сключен през 2001 г., към който момент с решението на ОСЗГ правото на възстановяване е признато на праводателя А. А. , който е заявил имотите за възстановяване като свои. Спорът за принадлежността на правото на собственост е повдигнат с предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ от останалите наследници на общия наследодател срещу А. А. през 2002 г. Съгласно чл. 70, ал. 1, пр. последно ЗС достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Това, че добросъвестността е била налице при възникване на основанието, от което ответниците черпят права, следва от последователността, в която са се осъществили релевантните за спора факти – разпореждане с имота, което е правно основание за установяване на владение върху него и оспорване правото на собственост върху възстановените имоти, което е направено след разпореждането.
Различното решаване на материалноправен въпрос от двете съдебни инстанции, сезирани с решаването на един и същ иск, не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане касационно обжалване е налице, когато с въззивното решение съдът се е произнесъл по съществен за спора материалноправен въпрос, по който съществува и друго влязло в сила решение, с което същия въпрос е разрешен по различен начин. Решението/та, следва да са постановени по различни правни спорове, от което следва, че те са породени от различни факти, и да са влезли в сила. Друг елемент на този критерий за допускане на касационно обжалване е отсъствието на задължителна или трайна практика на ВКС по разрешеният въпрос. Влезлите в сила решения, с които идентичният материалноправен въпрос е решен различно, могат да са постановени както от ВКС, така и от районните, окръжните и апелативни съдилища.
В изложението към касационната жалба не е обосновано наличието на нито един от елементите на този критерии, поради което, нискането за допускане на касационно обжалване на това основание следва да бъде отклонено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
Р Е Ш И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 04.03.09 г. по гр. д. 777/08 г. Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: