4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
София, 22.10.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Жанин Силдарева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4762/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от М. А. Г. и А. А. Г. от [населено място], срещу въззивното решение № 794 от 07.02.2013 г. по гр. д. N 15837/2011 г. на Софийския градски съд. Жалбоподателите поддържат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация Столичната община не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С въззивното решение, предмет на касация, е потвърдено решението от 07.06.2011 г. по гр. д. № 7231/2006 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите искове за установяване право на собственост върху 50/100 ид. части от дворно място, съставляващо УПИ ІІ-2 от кв. 7, м. „Центъра” по регулационния план на [населено място], произхождаща от възстановяване по ЗВСОНИ в качеството им на наследници на бившия собственик Б. И. И.. Твърди се, че спорните идеални части са отчуждени заедно с одържавени по реда на ЗОЕГПНС два апартамента, които впоследствие са продадени на трети лица с право на строеж върху земята; допълнително е отчуждена и лека постройка в двора, която е възстановена, като ответникът отказвал да деактува спорните части, с което оспорва правото на ищците.
За да отхвърли исковете, въззивният съд приел, че спорните части от мястото са одържавени по реда на ЗОЕГПНС с ПМС № 31 от 04.08.1949 г. като принадлежност към одържавени самостоятелни обекти в триетажната сграда – два апартамента на първия и втория етажи, и полагащ им се дял от общите части на учредената с акта за одържавяване етажна собственост. Следователно, те нямат самостоятелен характер, а зависимо и обслужващо значение спрямо одържавените жилища от етажната собственост, т. е. са тяхна принадлежност и могат да бъдат реституирани, само ако са реституирани и самостоятелните обекти, чиято принадлежност са. Останалите 50% от мястото са принадлежност към останалите неодържавени обекти, като те не са предмет на делото.
Въззивният съд посочил и, че правно невъзможно е в подобна хипотеза реституиране на земята без реституиране на обектите от постройката. Спрямо последните обаче, реституция не е настъпила, тъй като са продадени от държавата на трети лица и не е налице условието на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ да са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон. Без значение е обстоятелството дали апартаментите са продадени на третите лица само с право на строеж или със съответна част от правото на собственост върху земята. Дори да е налице първата хипотеза, собствеността върху идеалните части не е загубила качеството си на принадлежност към апартаментите. Сделките не са атакувани по реда на чл. 7 ЗВСОНИ и доколкото спрямо одържавените апартаменти не е настъпил правният ефект на реституцията по ЗВСОНИ, то е невъзможно той да настъпи и спрямо принадлежащите им идеални части от земята. Този извод не се променя от факта, че на ищците е реституирана лека постройка в двора. От една страна в актовете за одържавяване 50-те% идеални части от земята не са определени за принадлежност и към тази постройка, а само към одържавените апартаменти /постройката не е одържавена като самостоятелен обект/, и затова, като констатирал по реда на косвения контрол незаконност на заповедта от 1996 г. за реституиране на леката посторойка със съответните идеални части от мястото, въззивният съд приел, че посоченото в същата не отговаря на действителното правно положение. От друга страна в актовете за отчуждаване и в заповедта не е посочен конкретният размер на тези идеални части, за да се приеме, че те са идентични със спорните, които изрично са определени за принадлежност към одържавените апартаменти.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в касационната жалба, касаторите са поставили следния процесуалноправен въпрос: какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
К. поддържат, че в противоречие с пар. 2, ал. 2 от ПЗР на ГПК /от 2007 г./ въззивният съд приел, че производството е по чл. 196 – 211 ГПК /отм./, вместо по чл. 258 и сл. ГПК /от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г./, за който важи и разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК. По приложението й е формирана противоречива практика, като в едни съдебни актове се застъпва становище, че служебната проверката на въззивния съд обхваща само валидността и допустимостта /в обжалвана част/ на първоинстанционното решение, като при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба не се дължи служебна проверка на неговата правилност: решение № 764/2010 от 19.02.2011 г. по гр. д. № 1645/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 131 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г. и решение № 189 от 09.07.2012 г. по гр. д. № 107/2012 г., двете на ВКС, ІІ-ро г. о. В други съдебни актове се застъпва становището, че правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК не е абсолютно и съгласно т. 10 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило – решение № 272 от 05.07.2011 г. по гр. д. № 1047/2010 г. на ВКС, І-во г. о. и решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 212/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о.; определение № 70 от 09.02.2011 г. по т. д. № 597/2010 г. на ВКС, І-во т. о.
За да поставят горния въпрос, касаторите сочат, че основното им оплакване във въззивната жалба е по мотивите в отхвърлителното първоинстанционно решение, че не са доказали наличието на отрицателната предпоставка за реституция по ЗВСОНИ – собственикът да не е бил обезщетен за отчуждения имот с паричната му равностойност или с друг равностоен имот. След като приел, че този факт не подлежи на доказване от ищците, и при липсата на друго оплакване, въззивният съд следвало да уважи иска, но вместо това разширил правомощията си по чл. 269, изр. 2 ГПК и при неправилна интерпретация на фактическата обстановка и на правната обосновка на иска, решил делото в нарушение на чл. 2 ЗВСОНИ.
Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен и/или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението.
Редът за разглеждане на исковите молби, въззивните и касационните жалби, постъпили до и след 01.03.2008 г., е уреден в ПЗР на ГПК от 2007 г. /в сила от 01.03.2008 г./ . Съгласно пар. 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК в първоначалната редакция /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г./ първоинстационните дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата инстанция; а според ал. 2 на същия текст въззивните дела, образувани по жалби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от въззивната инстанция. С последващото изменение съгласно публикацията в ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г., в сила от 01.03.2008 г., е изменена само първата алинея на разпоредбата в смисъл, че първоинстационните дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата и въззивната инстанция. Съдебната практика и правната доктрина по приложението на пар. 2 след това изменение последователно приемат, че с промяната на алинея 1 на пар. 2 от ПЗР на ГПК разпоредбата на алинея 2 на същия текст следва да се счита за мълчаливо отменена, както и че за разглеждането по досегашния ред на въззивните жалби не е от значение те да са постъпили преди 01.03.2008 г., а дали исковата молба пред първоинстанционния съд, срещу чието решение е подадена въззивна жалба, е постъпила до 01.03.2008 г.
В разглеждания случай първоинстанционното дело е образувано по искова молба, постъпила в съда на 04.04.2005 г. при действието на ГПК /отм/. При това положение, независимо, че въззивните жалби са постъпили при действието на ГПК /от 2007 г./ – на 01.07.2011 г. и на 11.08.2011 г., съгласно пар. 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК след изменението с ДВ, бр. 50/2008 г. делото е следвало да се разгледа от въззивната инстанция по досегашния ред – този по ГПК /отм./. Именно така е процедирал и въззивният съд.
С оглед изложеното и предвид разясненията в т. 1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на делото. След като в случая новият съдопроизводствен ред не е приложим, то и въпросът относно приложението на чл. 269, изр. 2 ГПК /от 2007 г./ не е от значение за разглеждането и решаването на спора за собственост между страните. Затова и не се констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел уеднаквяване на съдебната практика чрез решение по чл. 291 ГПК, нито настоящото дело следва да бъде спряно за разрешаване чрез тълкувателно решение на поставения от касаторите въпрос, който е залегнал в образуваното на основание чл.128, ал. 1 ЗСВ т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
На следващо място в изложението се поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 6/2006 г. и ТР № 1/1995 г. на ОСГК относно реституцията по чл. 2 3ВСОНИ. Представено е и решение № 653 от 17.12.2009 г. по гр. д. № 660/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., по чл. 290 ГПК, с предмет иск за собственост на незастроен терен, отнет не по установения законов ред от неговия собственик, който след одържавяването е частично застроен. К., обаче, не са формулирали конкретен правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд по начин, противоречащ на задължителната съдебна практика и така не са изпълнили първото условие на закона, а именно да формулират материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. Освен това обосновават противоречие с практиката на ВКС относно реституцията по чл. 2 ЗВСОНИ, но тази норма не е приложима към настоящия спор за собственост, защото при отчуждаване по ЗОЕГПНС реституцията настъпва по силата на чл. 1 ЗВСОНИ, а не по чл. 2 ЗВСОНИ.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 794 от 07.02.2013 г. по гр. д. N 15837/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: