О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 414
София 17.05.2010
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 11 май 2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1209/09 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. К. като пълномощник на А. Х. К. и К. М. К. против решение № 794 от 11.05.2009 г. по гр.д. № 36/09 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е отменено решение № 73 от 10.11.2008 г. по гр.д. № 3996/07 г. на Пловдивския районен съд и е постановено ново по същество на спора, с което жалбоподателите са осъдени да предадат на община К. владението върху едноетажна жилищна сграда със застроена площ 48 кв.м., построена в североизточната част на Поземлен имот № 0* по плана за земеразделяне на с. К., м.”В”, с площ за целия имот 2 707 кв.м. и на основание чл. 431, ал.2 ГПК/ отм./ е отменен нотариален акт № 189 от 05.07.2006 г., т.ІІ, дело № 381/06 г. на нотариус М. С. , с който молителите са признати за собственици на сградата по силата на строителство и давностно владение.
В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Касаторите поддържат, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като с него съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е разрешаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по касация община К. чрез своя представител изразява становище, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като взе предвид доводите за допускане на касационно обжалване във връзка с данните по делото, установи следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесната жилищна сграда е била построена около 1961 г. от ответниците по ревандикационния иск, жалбоподатели в настоящото производство, върху земеделска земя извън регулация, без учредено право на строеж. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателите за изтекла в тяхна полза придобивна давност, като се е мотивирал с това, че по силата на чл. 86 ЗС за периода 1951-1990 г. действието на този придобивен способ е изключен по отношение на вещите- социалистическа собственост, а за периода 1990 -1996 г. по отношение на вещите държавна или общинска собственост. След изменението на чл. 86 ЗС в ДВ бр. 33/96 г. е допустимо придобиването по давност на вещи – частна държавна или общинска собственост, но с § 1 от ЗИД на ЗС давността е спряна, считано от 01.06.1996 г. до 31.12.2011 г. Посочил е също, че е налице и специалната разпоредба на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ, приета с § 1 от ПЗР на ЗОСОИ, с която се заличава действието на изтеклата до влизане на този закон в сила придобивна давност по отношение на имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, и от този момент започва да тече нова давност, която към момента на предявяване на иска не е изтекла. В обобщение е направил извод, че като незаявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ теренът, върху който е построена сградата е станал общинска собственост на основание чл. 19, ал.1 ЗСПЗЗ и доколкото презумпцията на чл. 92 ЗС не е оборена, то сградата по приращение също е общинска собственост.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите са формулирали като обуславящ изхода на спора въпросът за наличие на основание за уважаване на предявените искове по чл. 108 ЗС и за приложението на чл. 431, ал.2 ГПК/ отм./. Така общо поставен, въпросът има отношение към правилността на решението, тъй като разрешаването му зависи изцяло от установените по делото факти. Предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС- ищецът да е собственик на вещта, същата да е във владение на ответника и това владение да е без основание, са предмет на доказване в процеса. Дали изводите на съда относно наличието на тези предпоставки кореспондират със събраните по делото доказателства и материалния закон е въпрос, който не може да се обсъжда в производството по чл. 288 ГПК, тъй като касае основателността на касационната жалба, а не допустимостта на касационното обжалване. Доводите за неправилност на решението като постановено в нарушение на съществени процесуални правила при преценка на доказателствата по делото и неправилно приложение на материалния закон, не могат да аргументират приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Следва да се посочи също, че тази хипотеза би била налице, когато наред с обжалваното, съществува и друго влязло в сила решение, в което е дадено различно разрешение на правните въпроси, обусловили изхода по делото. Противоречивото им разрешаване от двете съдебни инстанции по пътя на инстанционния контрол, не се обхваща от основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Критерият за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се свързва с необходимостта от преодоляване на противоречива или трайно установена, но неправилна съдебна практика, или на неясноти на правните норми. По отношение на повдигнатите от касатора въпроси по приложението на чл. 108 ЗС и чл. 431, ал.2 ГПК/ отм./ нито една от тези предпоставки не е налице, тъй като по приложението им има изобилна съдебна практика, а нормите са ясни и не се нуждаят от тълкуване.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 794 от 11.05.2009 г. по гр.д. № 36/09 г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: