Р Е Ш Е Н И Е
№ 110
София, 09.02.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на трети февруари две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
БОНКА ДЕЧЕВА
при участието на секретаря Виолета Петрова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело 460 /2008 година
Производството е по чл. 218а, буква “а” ГПК/отм/
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Г. Д. и М. А. Д. против решение № 2* от 03.12.2007г., постановено по гр.д. № 1651/2007г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 46/04.05.2007г., постановено по гр.д. № 2958/2006г. на Пловдивски РС. С последното касаторите са осъдени на основание чл. 108 от ЗС да отстъпят собствеността и предадат владението на О. В. В. върху дворно место, цялото застроено и незастроено с площ 1350 кв.м., находящо се в гр. П., ведно с построената в него жилищна сграда с площ 80 кв.м., ведно с всички подобрения в имота – стар навес с площ 44 кв.м., отремонтиран навес с площ 49 кв.м., отремонтиран навес с площ 68 кв.м.
Навеждат се оплаквания за неправилност на решението поради несъответствие на правните изводи с материалния закон, и с доказателствата по делото, т.е. за необоснованост.
Ответникът по касация О. В. В. оспорва жалбата и доводите в нея и моли решението да се остави в сила.
Третото лице, помагач на ищецът В взема становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на Пловдивски окръжен съд, изхожда от процесуално лигитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изцяло изводите на РС за основателност на предявеният иск за собственост. По делото е установено, че с н.а. № 12,т.2/23.12.1972г. по регулация Г. Г. Д. и И. В. Д. са признати за собственици по регулация на 800 кв.м., придаващи се към парцел **** от кв.31 по плана на с. П., целия с площ 1350 кв.м. С н.а. № 144,т.1.1995г. те са признати за собственици по давност и на останалата площ от същия парцел ****за 550 кв.м. С н.а. № 149,т.1995г. те даряват на О. В. 550/1350 ид.ч. от дворното место, ведно с ? ид.ч. от застроената в парцела паянтова жилищна сграда и паянтовата стопанска постройка, като си запазват правото на ползване върху дарения имот. С н.а. № 80,т.ІІ//2004г. двамата съпрузи продават на О. В. останалите 800/1350 ид.ч. от дворното место и ? от паянтовата жилищна сграда на 80 кв.м. и всички останали подобрения. От гласните доказателства е установено, че от 1982г. в голямата жилищна сграда живеят касаторите, а прехвърлителите на ищеца живеят в паянтавата жилищна сграда на 35 кв.м. Показанията се различават относно това дали ищецът и третото лице-негов помагач И. Д. имат оставен багаж в две от стаите на къщата, която е строена от прехвърлителите през 1973-74г. За да остави в сила решението на РС, въззивният съд е приел, че е неоснователно възражението на ответниците по иска /сега касатори/ за придобивна давност. Те са поддържали тезата, че приживе през 1982г. собствениците на имота Д са им предали владението върху него неформално.
Решението е правилно, защото изводите на съда кореспондират на доказателствата и не противоречат на материалния закон.
Не кореспондира на истината твърдението в касационата жалба, че съдът не е приел за установено, обявеното за безспорно, че касаторите владеят целия имот. Съдът е отчел в мотивите си, че това обстоятелство е прието за безспорно на основание чл. 109, ал.4 от ГПК. С това определение обаче съдът не се произнася относно това налице ли са елементите на владението. С обявяването на едно обстоятелство за безспорно, съдът констатира, че фактическите твърдения на страните съвпадат, но той не е обвързан с правната им квалификация. Дали установената фактическа власт върху процесния имот от ответниците съставлява владение, или държание е въпрос по същество по иска по чл. 108 от ЗС и конкретно по направеното възражение за придобивна давност от ответниците. Затова като е разглеждал наличието на предпоставките на чл. 79 от ЗС, съдът е действал съобразно процесуалния и материалния закон и доводите за нарушаването им е неоснователен.
Неоснователно се поддържа и довода за игнориране на свидетелските показания на св. П.. Суверенно право на съда е да прецени на кои свидетелски показания да даде вяра и кои да не кредитира. Законът го задължава единствено да обоснове този свой избор. Въззивният съд се е мотивира защо възприема показанията на св. К и св. М. Показанията на останалите свидетели не са игнорирани, а съдът е приел, че от тях и от останалите доказателства не се установява ответниците да са манифестирали намерение за своене на имота. От всички показания се установява, че касаторите ползват от 1982г. жилищната сграда на 80 кв.м., но това дали тази фактическа власт съставлява владение е преценка на съда.становява се, че ответниците са отремонтирали двата навеса на регулационната линия и че са почиствали и поддържали имота, но това не е достатъчно, за да се приеме, че са го владяли за себе си. Те са били допуснати в голямата жилищна сграда от собствениците и са живели заедно с тях в дворното место. От обстоятелството, че собствениците не са се противопоставили на ремонтирането на навесите не може да се приеме, че касаторите са демонстрирали, че считат имота свой Извършването на строителство на второстепенни сгради в чужд имот не означава непременно наличие на субективния елемент на владението за дворното место и постройките в него. Касаторите не са открила данъчна партида за имота на свое име, не са извършили и никакви действия, с които да отблъснат владението на действителните собственици. Последните са продължили да се считат собственици и през 1995г. са се снабдили с нот. акт по давност за останалата част от парцела от 550 кв.м. и построените в него сгради и са извършили разпоредителни действия с имота в полза на ищеца. Това налага извода, че са продължили да се считат собственици и оборва твърдението на касаторите, че са им предали владението върху имота още през 1982г. Същевременно касаторите, ако са установили владение за себе си от 1982г. както твърдят, са могли да предприемат действия за признаването си за собственици десет години по-късно, или да защитят владението си след извършените разпоредителни действия. Такива действия обаче те не са извършвали. Затова изводът на въззивният съд, че не са придобили имота по давност съответства на материалния закон, на събраните доказателства и е обоснован.
Или в обобщение, оплакванията в касационната жалба са неоснователни, а обжалваното решение, като съобразено с материалния закон и с доказателствата по делото, следва да се остави в сила.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2* от 03.12.2007г., постановено по гр.д. № 1651/2007г. на Пловдивски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: