О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 626
София, 21.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5099/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 856 от 09.05.2014 г. по гр.д. № 3691/2013 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 115 от 04.10.2013 г. по гр.д. № 3/2013 г. на Районен съд- Първомай, с което на основание чл. 53, ал.2 ЗКИР е признато за установено по отношение на А. И. Д. и П. П. Д., че към момента на изработване на подробния устройствен план на [населено място], общ. П., одобрен със заповед № 229/1997 г., праводателят на ищцата М. М. П. – М. А. Д., заедно с брат си Х. А. Д., е бил собственик на имот с площ 9 кв.м., с форма на триъгълник, заключен между точки №№ 94-25-93-94 и оцветен в жълт цвят на скицата на вещото лице на л. 69 от делото, който имот неправилно е бил заснет в същия подробен устройствен план като част от УПИ VІ- 563 от кв. 48, и е отхвърлен искът за установяване на грешка в кадастъра за разликата над 9 кв.м до 70 кв.м като неоснователен.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от адв. Л. В., действаща като пълномощник на ищцата М. М. П.. Изложени са оплаквания за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, както и че в мотивите си не е взел становище по основните спорни въпроси между тях.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са повдигнати два процесуалноправни въпроса, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: може ли съдът да основе решението си единствено на част от събраните доказателства, без да обсъди останалите и да ги съспостави помежду им; дължи ли съдът обсъждане и произнасяне по всички доводи на страните.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация А. И. Д., подадена чрез нейния пълномощник адв. И. С., се изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване. Същото становище изразява и ответникът П. И. Д. в подадения чрез неговия пълномощник адв. Х. М. писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Прието е за установено от фактическа страна, че жалбоподателката М. П. е наследник по закон на М. А. Д., поч. през 2004 г. С нотариален акт № 8/1951 г. М. Д. и неговият брат Х. Д. са признати за собственици на празно дворно място с площ 96 кв.м, което се придава от парцел ІV- 268 в кв. 68 по плана на [населено място] към собствения им парцел VІ- 266. Към този момент е бил в сила регулационен план, одобрен през 1927 г., при действието на който е издадена скица – виза № 138/1951 г. на името на Х. и М. Д. за строеж на жилищна сграда с площ 76 кв.м в собствения им парцел VІ- 266. При разглеждане на делото в първата инстанция е прието заключение на съдебно- техническа експертиза, изготвено от в.л. Й. Й., според което жилищната сграда е следвало да бъде изградена на отстояние 3 м. от дворищно- регулационната граница с парцел ІV-268, но в действителност е построена на самата граница. По този начин половината от придаваемото място попада под жилищната сграда и изграденото до нея паянтово жилище. Следващият регулационен план, който е и действащия към момента на разглеждане на спора, е одобрен през 1977 г. По него придаваемото място от 98 кв.м се разпределя така: 76 кв.м попадат в УПИ VІІІ- 560, собственост на ищцата, 9 кв.м попадат в УПИ VІ- 536, собственост на ответниците и 13 кв.м попадат в УПИ V- 562, собственост на трети, неучастващи по делото лица.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че изменението на плана от 1927 г. е било приложено чрез заплащане на обезщетение за придаваемото място и наследодателят на ищцата е придобил правото на собственост върху него. За да обоснове този извод се е позовал на издадения през 1951 г. в полза на Д. и Х. Д. констативен нотариален акт за собственост по регулация, като е посочил, че същият не е оспорен и неговата обвързваща доказателствена сила не е опровергана досежно констатираните от нотариуса факти, включително и относно представените пред него документи – разписка от 1951 г. за внесената сума. Приел е, че с плана от 1977 г. само 9 кв.м от него неправилно са били заснети към имота на ответниците и това е частта по т. №№ 94-25-93-94 по приложената на л.69 от първоинстанционното дело комбинирана скица № 5.
Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК два процесуалноправни въпроса са съществени за изхода на делото, но не се установява същите да са разрешени в противоречие с трайно установената практика на ВКС, според която съдът е длъжен да обсъди събраните доказателства, изтъкнатите от страните доводи и техните възражения, за да постанови обоснован съдебен акт. В случая това е сторено. Въз основа на приетите по делото съдебно – технически експертизи е проследен регулационния статут на спорния имот при съобразяване на доказателствата по делото относно собствеността му и е направен извод, че през 1951 г. наследодателят на жалбоподателката е придобил по регулация собствеността върху придаваемата площ след заплащане на дължимото обезщетение. След съпоставка на действащия регулационен план, одобрен през 1977 г., и планът от 1927 г., е прието, че 76 кв.м от придобития по регулация имот са заснети в границите на имота на ищцата и попадат под изградените жилищната сграда и паянтова постройка. Поради несъответствието в мащабите на двата плана и лошото състояние на плана от 1927 г., за нуждите на процеса вещото лице Й. Й. е извършила ново пълно геодезическо заснемане на имотите на двете страни и въз основа на получените данни е изготвило комбинирана скица, в която е отразило местоположението на регулационните граници между двата имота по плана от 1927 г. и по плана от 1977 г. Установено е, че жилищната сграда в имота на ищцата е построена на регулационната граница с имота на ответниците, а не на 3 м. от нея, както това е било предвидено в издадената през 1951 г. скица – виза. Всички тези обстоятелства са установени по безпротиворечив начин от съдебно- техническите експертизи, назначени от районния съд при първоначалното и при повторното разглеждане на делото и от въззивната инстанция.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 856 от 09.05.2014 г. по гр.д. № 3691/2013 г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: