О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София, 17.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4030/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 573 от 25.03.2012 г. по гр.д. № 2358/2012 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решението на Софийски градски съд, постановено на 19.04.2012 г. по гр.д. № 12281/2010 г., с което е признато за установено по предявения от Л. З. К. отрицателен установителен иск, че Н. Й. Б. не е собственик на апартамент № 89, находящ се на втория етаж, вх. “Ж”, бл. 259 в[жк]в [населено място].
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от Н. Й. Б.. На първо място, жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е недопустимо на няколко основания: поради липса на правен интерес за ищцата да предяви иск за собственост на целия апартамент, при положение, че спорно между страните е правото на собственост само върху 12 945/20595 ид. части; поради това, че доколкото ищцата твърди да е собственик на имота, би могла да защити правата си като предяви положителен установителен иск за собственост, с който да установи обема на притежаваните от нея права. На следващо място касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и е необосновано.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани няколко правни въпроса, за които касаторът твърди, че са обусловили изхода на делото и по отношение на които са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК: 1/ Относно допустимостта на предявения отрицателен установителен иск; 2/ Относно разпределянето на доказателствената тежест и предмета на доказване при отрицателния установителен иск за собственост – дали ответникът по отрицателен установителен иск следва да доказва само отричаните с иска права или следва да доказва и несъществуването на твърдяните от ищеца права; 3/ Чия е доказателствената тежест при оспорване на нотариален акт за собственост по чл. 35, ал.2 ЗЖСК – следва ли ползващото се от акта лице да доказва, че е проведено общо събрание на Ж., на което въз основа на разпределението по чл. 28, ал.1, т.5 ЗЖСК е приета окончателна оценка на имотите и припадащите се идеални части от общите части на сградата; 4/ Когато с доклада по делото първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, може ли въззивният съд при решаване на делото да приеме различно разпределяне на тази тежест; 5/ Ако при отрицателен установителен иск за собственост ищецът основава правата си на нотариален акт, издаден по реда на чл. 35, ал.2 ЗЖСК, а ответникът се позовава на сделка за придобиване на собственост върху земята и приращение, чия е доказателствената тежест за доказване на правата на ищеца по оспорения нотариален акт; 6/ Допустимо ли е по исков ред да се оспорва извършена публична продан, по която постановлението за възлагане на имота е влязло в сила.
В писмен отговор ответницата по касация Л. З. К. изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че с нотариален акт № 99, т.ІІ, дело № 275/2009 г. за собственост на жилище, построено от Ж. ”Български художник”, ищцата Л. З. К. е призната за собственик на апартамент № 89, изграден в груб строеж, находящ се в [населено място], район ”Т.”,[жк], [улица], [жилищен адрес] вх.”Ж”, на втори етаж, със застроена площ 129.25 кв.м, заедно с мазе № 8 със застроена площ 6.82 кв.м в същия вход, както и 7.975% ид. части от общите части на входа и 0.682% ид. части от правото на строеж върху урегулиран поземлен имот, целия с площ 8 500 кв.м, съставляващ по скица парцел І в кв. 133д по плана на [населено място], м. ”К. село – Плавателен канал”.
Установено е също, че с постановление по изп.д. № 20088510401559 от 03.02.2009 г. на частен съдебен изпълнител М. П., е възложен на купувача А. З. Н. изнесения на публична продан недвижим имот, собственост на длъжника Столична община съгласно Акт за общинска собственост № 749 от 21.08.2000 г., представляващ 12 095/20 595 ид. части от парцели І, ІІ, ІІІ и ІV от кв. 133 д, м. ”К. село- Плавателен канал”, с обща площ 20 595 кв.м, които представляват част от парцел V /стар/. С нотариален акт № 65, т.ІІІ, дело № 450 от 25.05.2009 г. А. З. Н. дарил на Н. Й. Б. 95/ 20 595 ид. части от придобития на публичната продан недвижим имот, като в нотариалния акт изрично е посочено, че се даряват по силата на приращението и същите идеални части от построеното в имота. С нотариален акт № 68, т.ІІІ, дело № 453 от 25.05.2009 г. А. Н. продал на съсобственика си Н. Б. останалите в собственост на продавача 12 000/20 595 ид. части от парцели І, ІІ, ІІІ и ІV от кв. 133д по плана на [населено място], м. “К. село – Плавателен канал”, с обща площ 20 595 кв.м, като също е посочено, че продавачът продава по силата на приращението и същите идеални части от построеното в имота.
С постановление за възлагане на недвижим имот от 24.08.2009 г. по изп.д. № 20098580400296 по описа на частен съдебен изпълнител У. Д., е възложен на Й. К. Б. изнесения на публична продан недвижим имот, собственост на длъжника Ж. “Български художник”, представляващ 1/10 ид. част от 8 500/20 595 ид. части от дворно място, цялото от 20 595 кв.м, представляващо парцел V в кв. 133 д по плана на [населено място], м. “К. село- Плавателен канал”. С договор за дарение, оформен с нотариален акт № 171, т. ІІІ, дело № 5324 от 19.05.2010 г. Й. Б. и съпругата му В. Н. Б. дарили този имот на сина си Н. Й. Б., включително и правата по чл. 92 ЗС върху построеното в него.
Установено е по делото, че със заповед на главния архитект на [населено място] през 2000 г. е одобрен частичен застроителен, регулационен и кадастрален план и частичен кварталнозастроителен и силуетен план за парцел V от кв. 133 д в м. ”К. село – Плавателен канал”, с който от парцел V се обособяват четири нови парцела- І, ІІ, ІІІ и ІV. Процесното жилище се намира в сградата, построена от Ж. ”Български художник” в парцел І – за строителство на жилища, ателиета, подземни и надземни гаражи – за осъщественото строителство на 10 жилищни блока от Ж. ”Български художник”, за които има издадени разрешения за строеж от 1990 г. Сградата е била завършена до степен груб строеж през 1994 г.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че процесният апартамент не е придобит от ответника по приращение, тъй като по силата на нотариален акт № 99/ 2009 г. жилището е станало собственост на ищцата, а ответникът не е оборил формалната доказателствена сила на този нотариален акт, която обхваща констатациите на нотариуса относно представените при издаването му документи, в случая – решения на ОС на Ж. за определяне на окончателната цена на жилищата и за тяхното разпределяне между членовете- кооператори.
За да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касаторът навежда доводи за вероятна недопустимост на същото, като поддържа, че ищцата няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като чрез него няма да докаже и защити правата, които твърди в своя полза; че няма правен интерес да установява, че ответникът не е собственик на съответните идеални част, без да твърди кой е собственик на тези идеални части; че спорът между страните е относно правото на собственост върху 12 945/ 20 595 ид. части от жилището, поради което въззивното решение относно неспорните идеални части е недопустимо.
Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса дали е допустим отрицателен установителен иск за собственост, ако ищецът може да защити правата си като предяви положителен установителен иск, е преодоляна с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В него се приема, че е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. Съображенията за това са, че в съответствие с принципа за диспозитивното начало, участникът в правен спор сам определя кога, доколко и в какъв обем защита да търси. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права, а в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право тази защита би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. С оглед тази задължителна за всички съдилища практика по повдигнатите от касатора въпроси, въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка относно допустимостта на предявения против него отрицателен установителен иск за собственост.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса за разпределянето на доказателствената тежест между страните при отрицателен установителен иск за собственост, тъй като този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС. В т.1 от ТР № 8/ 2013 г. по тълк. д. № 8/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието е, че в производството по отрицателен установителен иск за собственост ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му, предмет на правния спор. Разяснено е, че при отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи.
В случая, в съответствие с постановките на това тълкувателно решение, ищцата е следвало да докаже фактите, от които извежда правния си интерес от предявения отрицателен установителен иск, което е сторила с представянето на издадения в нейна полза нотариален акт за собственост по чл. 35, ал. ЗЖСК, който я легитимира като собственик на процесното жилище, а ответникът – че е носител на спорното право. Фактите, които подлежат на доказване от ответника по отрицателен установителен иск за собственост, са обусловени от конкретното придобивно основание, на което същият се позовава.
Въпросите чия е доказателствената тежест при оспорване на нотариален акт за собственост по чл. 35, ал.2 ЗЖСК – следва ли ползващото се от акта лице да доказва, че е проведено общо събрание на Ж., на което въз основа на разпределението по чл. 28, ал.1, т.5 ЗЖСК е приета окончателна оценка на имотите и припадащите се идеални части от общите части на сградата, не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Нотариалният акт по чл. 35, ал.2 ЗЖСК, макар да има вещнопрехвърлително действие, от формална страна носи белезите на констативен нотариален акт, тъй като се издава по реда и предпоставките на чл. 587, ал.1 ГПК – въз основа на влязлото в сила решение на общото събрание на Ж. по чл. 35, ал.1 ЗЖСК за разпределяне на жилищата и другите самостоятелни обекти в сградата и определянето на тяхната окончателна цена и припадащите се идеални части от общите части на сградата и от мястото или правото на строеж, нотариусът издава нотариален акт, подписан само от него, с който удостоверява прехвърлянето на собствеността върху конкретен обект от Ж. на член- кооператора. Въпросите относно доказателствената сила на констативните нотариални актове и доказателствената тежест за оборването й са разрешени с ТР № 11/2013 г. по тълк.д. № 11/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че тежестта за доказване несъществуването на признатото от нотариуса с констативен нотариален акт право се носи от оспорващата страна. Това разрешение е приложимо и по отношение на нотариалните актове по чл. 35, ал.2 ЗЖСК. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика.
Тълкувателно решение № 11/2013 г. по тълк.д. № 1182012 г. на ОСГК на ВКС дава отговор и на следващия въпрос, поставен от касатора – чия е доказателствената тежест при оспорване на нотариалния акт, издаден по реда на чл. 35, ал.2 ЗЖСК, на който основава правата си ищецът по отрицателен установителен иск за собственост, ако ответникът се позовава на сделка за придобиване на собственост върху земята и приращение. В него е прието, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право. При положение, че касаторът е твърдял праводателите му да са придобили правото на собственост върху апартамента по приращение съгласно чл. 92 ЗС, т.е. позовал се е на оборима законова презумпция, първоинстанционният съд правилно, в съответствие с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 154, ал.2 ГПК/ чл. 128, ал.1 ГПК/ отм./, е дал указания на ищцата, че върху нея лежи тежестта за оборването й.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по процесуалния въпрос може ли въззивната инстанция да разпредели доказателствената тежест между страните относно релевантните за спора факти по начин, който е различен от направеното от първоинстанционния съд разпределение с доклада по чл. 146 ГПК. Този въпрос, макар да има принципно значение, не е обусловил крайния изход на делото. Във въззивната жалба касаторът е релевирал довод за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, като е посочил, че докладът е бил непълен и с него съдът не му е указал, че носи доказателствената тежест за установяване на факта, че цената в разпределителния протокол по чл. 35, ал.1 ЗЖСК не е окончателна и блокът, в който се намира процесния апартамент, не е въведен в експлоатация. С оглед на това касаторът се е позовал на разпоредбата на чл. 266 ГПК и е представил разпределителния протокол, въз основа на който е издаден нотариалния акт на ищцата. Това писмено доказателство е прието от въззивния съд и е обсъдено при постановяване на решението му, но съдът е намерил, че чрез него формалната доказателствена сила нотариалния акт не е оборена, тъй като в разпределителния протокол са били внесени изменения и допълнения, надлежно отбелязани в съдържанието му, които са били взети предвид от ,
нотариуса при издаване на нотариалния акт, видно от отразеното в него. Следователно, дори да се приеме, че първоинстанционният съд не е разпределил правилно доказателствената тежест между страните, доказателствените искания на касатора са били удовлетворени от въззивния съд. Ход на делото по същество е даден след като и двете страни са заявили, че нямат искания за събиране на други доказателства. Съдът няма задължение служебно да указва на страните да представят и допълнителни доказателства за установяване на твърденията и възраженията си по делото.
Последният въпрос- допустимо ли е по исков ред да се оспорва извършена публична продан, по която постановлението за възлагане на имота е влязло в сила, не налага допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Представеното с касационната жалба решение № 92 от 18.08.2010 г. по гр.д. № 645/09 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., не може да обоснове твърдяното от касатора противоречие, тъй като даденото в него разрешение е относно възможността да се оспорва по исков ред валидността на извършената публична продан извън основанията, предвидени в чл. 384, ал.3 ГПК/ отм./, съотв. чл. 496, ал.2 ГПК. В случая обаче ищцата не е оспорила действителността на влезлите в сила постановления за възлагане на недвижим имот, а е твърдяла, че праводателите на ищеца не са придобили по приращение построената в имота сграда и съответно не са могли да се разпоредят с нея в полза на ответника. Поради това сочената от касатора съдебна практика е неотносима към настоящото дело.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 573 от 25.03.2012 г. по гр.д. № 2358/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: