О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 664
София, 14.12.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева ч.гр.д. № 439/2012 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от Б. В. П. чрез неговия пълномощник адв. Н. С., против определение № 145 от 09.04.2012 г. по гр.д. № 239/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. С него е оставена без разглеждане като недопустима подадената от Б. В. П. и Н. В. П. касационна жалба срещу решението на Софийски градски съд, постановено на 12.01.2011 г. по гр.д. № 3953/2004 г., с което след частична отмяна на решението на Софийски районен съд, постановено на 26.03.2004 г. по гр.д. № 8107/ 1996 г. е постановено друго, с което е отхвърлено предявеното от Б. В. П. против д-р Б. Л. М. възражение за подобрения с правно основание чл. 72, ал.1 ЗС за разликата над уважения размер от 4 279.88 лв. до предявения такъв от 35 000 лв., представляваща увеличената стойност на имота вследствие на извършените от ответника подобрения, като е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Б. В. П. е осъден на основание чл. 108 ЗС за предаде на д-р Б. Л. М. владението върху апартамента, находящ се в [населено място], [улица], ет2, както и в частта, с която в полза на Б. П. е признато право на задържане върху имота до заплащане на сумата 4 279.88 лв.
В частната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят поддържа, че същото е постановено в нарушение на процесуалния закон.
Ответникът по частната жалба Б. Л. М. чрез своя пълномощник адв. Ст. Д. в писмен отговор изразява становище, че частната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че е сезиран с касационна жалба против въззивно решение, постановено по иск за ревандикация на недвижим имот, чиято цена е под предвидения в чл. 280, ал.2 ГПК размер за касационно обжалване. Мотивирал е извода си с това, че искът е предявен на 25.09.1996 г., при действието на ГПК от 1952 г./ отм./, като цената на иска е определена с приложеното към исковата молба удостоверение за данъчна оценка, видно от което тя е била в размер на 130 000 лв. Съобразил е действието на Закона за деноминацията на лева / ДВ бр. 20/1999 г./, съгласно който 1000 стари лева се заменят с 1 нов лев. Намерил е, че направеното от ответника по иска за ревандикация възражение за право на задържане до заплащане на извършените в имота подобрения, не рефлектира върху цената на иска по чл. 108 ЗС.
Обжалваното определение е правилно в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима подадената от Б. П. касационна жалба срещу въззивното решение по предявения иск по чл. 108 ЗС. Касационната жалба против въззивното решение е подадена на 10.02.2011 г. Към този момент е в сила разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК след изменението в ДВ бр. 100/ 2010 г., с която са изключени от касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв.- по търговски дела. Нормата е процесуална, има незабавно действие и се прилага към всички касационни производства, с изключение на висящите. Това следва от разпоредбата на § 25 от ПЗР на ЗИДГПК / ДВ бр. 100/21.12.2010 г./, съгласно която висящите производства се разглеждат по досегашния ред. Висящи касационни производства по смисъла на § 25 ПЗР на ЗИДГПК са тези, по които касационната жалба е постъпила във въззивния съд до влизане на закона в сила – 21.12.2010 г. Настоящият случая не попада в това изключение.
Неоснователен е поддържаният в частната жалба довод, че за да прецени дали са налице предпоставките на чл. 280, ал.2 ГПК, касационната инстанция е следвало да изиска служебно удостоверение или да изчисли данъчната оценка на процесния недвижим имот след деноминацията на лева. Цената на иска се посочва от ищеца, а въпросът за нея може да бъде повдигнат от ответника или служебно от съда най- късно в първото заседание за разглеждане на делото. След този момент цената на иска не може да бъде изменяна с оглед настъпилите в хода на делото изменения в данъчната или пазарната оценка на спорното право, а само при изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК/ чл. 116 ГПК/ отм./. Въпросът за цената на иска не може да се повдига служебно от съда или от страните за пръв път едва пред ВКС в зависимост от изхода на делото във въззивната инстанция за да се осигури или изключи допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение. В тази насока е трайно установената практика на ВКС.
Обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба против въззивното решение в частта, с която е отхвърлено заявеното чрез възражение искане на жалбоподателя за заплащане на подобрения в имота за разликата над 4 279.88 лв. до предявения размер от 35 000 лв. Правото на задържане по чл. 72, ал.3 ЗС обезпечава добросъвестния владелец за вземането за подобрения и разноски, което той има срещу собственика на вещта. В този смисъл правото на задържане има акцесорен характер по отношение на паричното вземане. Именно това вземане, индивидуализирано по основание и размер, става предмет на делото и подлежи на доказване от владелеца, независимо дали е предявено чрез отделен иск, чрез насрещен иск или чрез възражение за право на задържане. От разпоредбата на чл. 298, ал.4 ГПК, съгласно която решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него възражения за право на задържане и прихващане, следва, че законодателят приравнява предявяването на вземането за подобрения чрез възражение за право на задържане на предявяване на това вземане чрез насрещен иск, независимо от това, че когато вземането се релевира чрез възражение, претендираният размер не влияе върху родовата подсъдност на делото и върху него не се дължи предварително държавна такса. Поради това следва да се приеме, че ако заявеното чрез възражение за право на задържане парично вземане за подобрения е над предвидения в чл. 280, ал.2 ГПК критерий за обжалваемост, въззивното решение ще подлежи на касационно обжалване в тази част, независимо от това дали е било обжалвано и дали е допустимо касационното обжалване на същото решение в частта по иска за собственост, така, както ако вземането бе предявено с насрещен иск.
По тези съображения обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима подадената от Б. В. П. касационна жалба срещу решението на Софийски градски съд, постановено на 12.01.2011 г. по гр.д. № 3953/2004 г., с което е отхвърлено предявеното от Б. В. П. против д-р Б. Л. М. възражение за право на задържане на недвижимия имот до заплащане на разликата над уважения размер на вземането до предявения такъв от 35 000 лв.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 145 от 09.04.2012 г. по гр.д. № 239/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима подадената от Б. В. П. касационна жалба срещу решението на Софийски градски съд, постановено на 12.01.2011 г. по гр.д. № 3953/2004 г., в частта, с която е отхвърлено предявеното от Б. В. П. против д-р Б. Л. М. възражение за право на задържане на имота до заплащане на подобренията в него за разликата над уважения размер от 4 279.88 лв. до предявения такъв от 35 000 лв.
ВРЪЩА делото на тричленния състав на ВКС за продължаване на съдопроизводствените действия по касационната жалба.
ОСТАВЯ В СИЛА определението в останалата му обжалвана част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: