8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
София, 04.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 865/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № ІІІ- 75 от 30.06.2015 г. по гр.д. № 543/2015 г. на Бургаския окръжен съд е отменено частично решение № 211 от 04.12.2014 г. по гр.д. № 34/2013 г. на Районен съд- Несебър, и в отменената част е постановено друго, с което е допуснато да се извърши съдебна делба между С. П. З., Р. С. Х. и Е. Е. Х. на следните недвижими имот: 1/ поземлен имот с идентификатор 51500.506.397 по кадастралната карта на КК ”Слънчев бряг”, общ. Н., със стар идентификатор 230 в кв. 5001, с площ 409 кв.м, при квоти 1/6 ид. част от 200/409 ид. части за С. П. З., 5/6 ид. части от 200/409 ид. части за Р. С. Х., и 209/400 ид. части за Р. Х. и Е. Е. Х. в режим на съпружеска имуществена общност, както и на построената в имота хотелска сграда с идентификатор 51500.506.397.1 при квоти 2254/2454 ид. части за Р. Х. и Е. Х. в режим на съпружеска имуществена общност и 200/2454 ид. части за С. П. З..
Против това решение е подадена касационна жалба от Р. С. Х. чрез неговите пълномощници адв. Кр. Г. и адв. К. Г.. Релевирани са доводи за неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че изводите на въззивния съд относно началния момент, от който в полза на касатора е започнала да тече придобивна давност върху процесната сграда, не кореспондират с установените по делото факти, като съдът не е взел предвид, че сградата е била построена още през 1999 г., откогато касаторът упражнява върху нея фактическа власт, а в последствие през 2004 г. и през 2009 г. е била пристроявана и надстроявана, като пристроеното и надстроеното е било присъединено към самостоятелния обект, придобит по давност от касатора като добросъвестен владелец още през 2004 г. Поддържа също, че въззивният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по надлежно заявеното от касатора възражение за изтекла в негова полза кратка придобивна давност върху постройката; в нарушение на чл. 266, ал.1 ГПК е обсъдил доводи на насрещната страна относно конструкцията на постройката и е приел доказателства в тази връзка, които са били наведени и събрани несвоевременно едва пред въззивната инстанция; неправилно е определил обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, постановено по установителен иск за собственост, като е приел, че с отхвърлителната част на решението такава е формирана и по отношение правата на ответника.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатите материалноправни и процесуалноправни въпроси.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация С. П. З. е изразила чрез своя процесуален представител адв. А. становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото е установено и не е спорно между страните, че с решение от 26.01.1993 г. на ПК- Н. на наследниците на К. Я. А. е възстановено правото на собственост върху нива от 4.100 дка в м.”М. тепе”, в землището на [населено място], съставляваща имот № 176 по кадастрален план, изработен през 1931 г. К. Я. А. е починал през 1944 г. Към момента на постановяване на реституционното решение негови наследници са синът му П. К. А., поч. през 1996 г., и М. Я. С., Д. Я. С. и З. Я. Д., които са деца на починалия през 1983 г. син на общия наследодател – Я. К. А..
С нотариален акт № 74, т.І, нот. дело № 180/1993 г. П. К. А. е признат за собственик на ? ид. част от възстановения имот, а М. Я., Д. Я. и З. Я. – на другата 1/2 ид. част. С нотариален акт № 111, т.ІІІ, нот. дело № 1084/94 г. П. К. А. дарил на сина си К. П. А. своята ? ид. част от имот № 176.
С договор от 27.06.1994 г. [община] продала на П. К. А., М. Я. А., Д. Я. А. и З. Я. А. при права ? ид. част за П. и по 1/6 ид. част за всеки от останалите купувачи следните недвижими имоти: дворно място с площ 210 кв.м, представляващо имот пл.№ 176 А по плана от 1931 г., и празно място от 566 кв.м, съставляващо имот пл.№ 176 Б по плана, находящи се в строителните граници на КК „ Слънчев бряг”, а в замяна на така получените имоти П. А., М. А., Д. А. и З. А. продали на [община] 776/4 100 ид. части от възстановения им по реда на ЗСПЗЗ имот пл.№ 176.
На 26.10.1994 г. между съсобствениците П. К. А., М. Я., Д. Я. и З. Я. е сключен договор за доброволна делба на имот № 176, по силата на който в дял на П. А. е дадена реална част от имота с площ 3 158 кв.м, а останалите три съделителки са получили в общ дял реална част с площ 942 кв.м.
С нотариален акт № 171, т.ІV, нот. дело № 3420/ 22.12.1995 г. К. П. А. продал на Р. С. Х. 200/ 566 ид. части от имот пл.№ 176 Б/ който е различен от имот пл.№ 176/.
П. К. А. е починал на 24.02.1996 г. и е оставил за наследници три деца – Т. П. Г., С. П. З. и К. П. А..
Видно от мотивите на решението от 21.06.2001 г. по гр.д. № 23/2001 г. на Районен съд Несебър, Т. П. Г. и С. П. З. предявили против брат си К. П. А. и против Р. С. Х. искове за заплащане на обезщетение за ползване на собствените им 2/3 ид. части от 200/ 566 ид. части от имот пл.№ 176Б, за отмяна по реда на чл. 431, ал.2 ГПК на нотариален акт № 1016/1995 г., за отмяна и обезсилвване на нотариален акт № 171/95 г. в частта, с която са продадени на Р. Х. 2/3 ид. части от 200/ 566 ид. части от имот пл.№ 176Б, за прогласяване нищожността на извършената на 26.10.1994 г. доброволна делба, и за осъждане на ответника Р. Х. да им предаде на основание чл. 108 ЗС владението върху 2/3 ид. части от 200/566 ид. части от имот пл.№ 176Б. По това дело ответникът Р. Х. е направил възражение за придобиване на спорните 2/3 ид. части от 200/ 566 ид. части от имот № 176 Б по давност в резултат на упражняваната от него фактическа власт за периода 22.12.1995 г. до 29.12.2000 г., на основание чл. 79, ал.2 ЗС. Това възражение е намерено за неоснователно, като е прието, че искът по чл. 108 ЗС е предявен на 20.12.2000 г., т.е. преди изтичане на 5- годишния давностен срок. Производството по това дело е приключило с влязло в сила на 30.06.2009 г. съдебно решение, с което е признато за установено по отношение на Р. С. Х., че С. П. З. е собственик на 1/6 ид. част от 200/ 566 ид. части от дворно място, цялото с площ 566 кв.м, съставляващо имот пл.№ 176 Б по отменения кадастрален план на м. „М. тепе” а съобразно действащия регулационен план – на 1/6 ид. част от 200 кв.м от новообразуван УПИ ХVІ- 230 в кв. 5001 , целият с площ 409 кв.м. Исковете, предявени от ищцата Т. Г. са били отхвърлени с решението на първоинстанционния съд и поради необжалването му то е влязло в сила.
С договор от 28.01.2002 г. [община] продала на Р. С. Х. 209/409 ид. части от УПИ ХVІ- 230 в кв. 50 по плана на КК „Слънчев бряг- запад”.
На 09.08.2002 г. между Р. С. Х., К. П. А., в качеството му на управляващ [фирма], и А. К. А. като съсобственици на два имота – УПИ V- 230 с площ 1 719 кв.м и УПИ ХVІ- 230, е сключен договор за доброволна делба, по силата на който търговското дружество и А. А. са получили в общ дял УПИ V- 230 при квоти 1366/1719 за [фирма] и 353/1719 ид. части за А. А., а Р. Х. е получил УПИ ХVІ- 230.
Видно от решение № 64 от 25.05.2011 г. по гр.д. № 178/2010 г. на Несебърския районен съд, Р. С. Х. е предявил против С. П. З. иск за установяване, че е собственик на хотелска сграда със заведение за обществено хранене, отразена като самостоятелен имот с идентификатор 51500.506.397.1 по кадастралната карта на КК „Слънчев бряг”. Твърдял е, че с изграждането на ресторант в УПИ ХVІ- 230 въз основа на разрешение за строеж от 25.06.1999 г. е започнал да упражнява владение върху правото на строеж. С предявяване на иска за собственост от С. З. придобивната давност не е била прекъсната, тъй като искът е имал за предмет само дворното място, но не и сградата в него. През 2003 и 2004 г. е извършил надстрояване и пристрояване на сградата със знанието и без противопоставянето на З. въз основа на придобивна сделка, годна до го направи собственик, поради което е придобил сградата с изтичане на кратката 5- годишна давност. Предявеният от Р. Х. установителен иск за собственост на хотелската сграда е уважен частично, като е признато за установено, че същият е собственик на 2254/2454 ид. части. Прието е, че сградата- семеен хотел с ресторант представлява единен обект на правото на собственост и макар хотелската част да е изградена след ресторанта, тя има статут на главна вещ, а ресторантът се явява присъединен към нея. Тъй като главната вещ е изградена по време висящността на иска по чл. 108 ЗС, предявен от С. З. против Р. Х., упражняваното от него владение е било смутено и това има за последица невъзможност да се придобие по давност цялата постройка, включително идеалната част, собственост на ответницата З.. Това решение е влязло в сила на 03.05.2012 г., на която датата е постановено определение № 282 по гр.д. № 147/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., с което въззивното решение по гр.д. № 1470/2011 г. на Бургаския окръжен съд не е допуснато до касационно обжалване.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че следва да се допусне извършването на съдебна делба между ищцата С. З., Р. Х. и Е. Х. по отношение на дворното място и на построената в него хотелска сграда, като бъде зачетено установеното със сила на пресъдено нещо с решенията по посочените по- горе дела съотношение в съсобствеността между страните и придобитите в режим на съпружеска имуществена общност права от Р. Х. и съпругата му Е. Х.. Намерил е за неоснователно възражението на касатора Р. Х. за придобиване по давност на притежаваните от съделителката З. идеални части от правото на собственост върху терена и сградата, като е приел, че изграждането на сградата е започнало след 2003 г. и към момента на предявяване на иска за делба – 22.01.2013 г., не е изтекъл необходимият съгласно чл. 79, ал.1 ЗС 10- годишен давностен срок.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от поставените от касатора правни въпроси – от кой момент започва да тече придобивната давност в полза на владелец за сграда, която същият е изградил в съсобствен имот и последващо е пристроил, надстроил и преустроил, в резултат на което е създаден единен обект на собственост, при положение, че владелецът е продължил да владее и да манифестира същото намерение за своене и по отношение на новопостроеното – от момента на изграждане на първоначалната постройка или от нейното надстрояване, пристрояване и преустройство. Този въпрос е от значение за изхода на делото, но в случая е бил разрешен в отделно исково производство по гр.д. № 178/2010 г. на Несебърския районен съд, по което с влязло в сила решение е отречено правото на собственост на касатора върху придобитите по приращение от С. З. 200/2454 ид. части от построената в УПИ ХVІ – 230 хотелска сграда със заведение за хранене. В решение № 513 от 26.01.2012 г. по гр.д. № 890/2010 г. на ВКС, ІV г.о., на което се позовава касатора във връзка с формулирания в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК шести въпрос- какви са обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост, и може ли съдът, разглеждащ последващ спор за собственост, да се позове изцяло на това решение, без да се отчетат настъпилите нови факти, е прието, че решението, с което се отхвърля положителен установителен иск за собственост, установява със сила на пресъдено нещо, че правото на собственост не е възникнало на предявеното с иска основание /от посочения фактически състав/ или ако е възникнало, не съществува към момента на приключване на устните състезания пред последната инстанция по същество като погасено на предявено с възражение основание. Правопораждащите факти, с които Р. Х. като ищец по гр.д. № 178/2010 г. по описа на Районен съд Несебър е обосновал прентендираното право на собственост върху цялата сграда /по приращение като съсобственик на терена и по давност за частта на останалите съсобственици/, включително и посоченият начален момент на владението от построяване на заведението за хранене – ресторант през 1999 г., са идентични с обстоятелствата, на които се основава заявеното от него в делбеното производство възражение за придобиване по давност на идеалните части от сградата на останалите съделители. Решението по гр.д. № 178/2010 г. на Районен съд- Несебър е влязло в сила на 03.05.2012 г. и доколкото касаторът не се е позовал на нови обстоятелства, настъпили след този момент и непреклудирани от силата на пресъдено нещо, като е приел, че правата му и тези на съделителката С. З. по отношение на сградата са такива, каквито са установени с влязлото в сила решение по гр.д. № 178/2010 г., съответно отчитайки придобитите от касатора и съпругата му Е. Х. права в режим на СИО, въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.
Не обосновава основание за допускане на касационно обжалване и следващият формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос – приложима ли е презумпцията на чл. 92 ЗС, на която се позовава ищецът в производството за делба на недвижими имоти – земя и сграда, относно сградата, изградена в съсобствения поземлен имот от ответника – добросъвестен владелец към датата на изграждане на сградата, в хипотезата, в която сградата е разрешена и изградена по предвидения законов ред преди ищецът да предяви претенции за собственост както за земята, така и за сградата, при положение, че ответникът е считал себе си за единствен собственик на поземления имот – обстоятелство, което изключва необходимостта от учредяване на право на строеж. Така поставен въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Добросъвестността на владението по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС няма отношение към приложението на установената в чл. 92 ЗС оборима презумпция, според което собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Тя има значение за уреждане на облигационните отношения между владелеца и собственика във връзка ползването и добивите от имота /чл. 71 ЗС/ и заплащане на извършените в него подобрения/ чл. 72 ЗС/, както и за определяне на давностния срок, необходим за придобиване на вещта на основание придобивна давност /чл. 79 ЗС/. Съдебната практика приема, че сграда, построена в съсобствен имот от един от съсобствениците без отстъпено вещно право на строеж, макар и въз основа на одобрен архитектурен проект и разрешение за строеж, се придобива по приращение от собствениците на земята. В същия смисъл се е произнесъл и въззивния съд.
Въпросът преклудирано ли е правото на въззивника да въвежда нови фактически твърдения и да прави нови доказателствени искания за първи път във въззивната инстанция, които е могъл да направи пред първоинстанционния съд, и ако въззивният съд допусне тези твърдения и доказателствени искания, прлеклудират ли се правата на въззиваемата страна да сочи доказателства във връзка с тези нови твърдения, не е обуславящ изхода на делото и в този смисъл не осъществява основния критерий на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Видно от протокола от проводеното на 02.06.2015 г. съдебно заседание пред въззивната инстанция, искането за събиране на нови доказателства е оставено без уважение, а въпросът за вида и конструкцията на изградената през 1999 г. постройка – ресторант, не е обсъждан от въззивния съд и не е повлиял върху решаващите му изводи по спора.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото Р. С. Х. следва да заплати на С. П. З. разноски по делото за касационната инстанция в размер на 2 500 лв. за адвокатско възнаграждение, поискани с отговора на касационната жалба и доказани с приложения към него договор за правна защита и съдействие № 9444 от 18.11.2015 г.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІІ- 75 от 30.06.2015 г. по гр.д. № 543/2015 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. С. Х., ЕГН [ЕГН], да заплати на С. П. З., ЕГН [ЕГН], направените от нея разноски по делото пред ВКС в размер на 2 500 / две хиляди и петстотин/ лв. за адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: